ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО

Андрей Андреев

ОТ МИНАЛОТО НЕ ОСТАНА НИЩО

От миналото не остана нищо.
Като че нищо и не е било.
Отнесе всички северни огнища
безумното вселенско колело.
И свечерява. И не свечерява.
Ала сърцето не изпитва страх.
Написани са песните, остава
прощални думи да добавим в тях.
Щом нищо светло взорът ни не види,
щом рая сме превърнали във ад,
да кажем сбогом и да си отидем
от тази есен и от този свят.
Така било е и така ще бъде
до края на живота и смъртта.
И никого не мога да осъдя.
И никому не мога да простя.


НАДЕЖДА

Догоря надеждата и рече:
„Мътната вода ни залюля
и към глухи пропасти повлече
брегове, мостове и тела.

И едва ли ще си спомним скоро,
че под пластовете гъста кал
са погребани на много хора
трепетната радост и печал.”

Аз я слушах, както кротко слуша
майка си изгубено дете,
както над снега коминът пуши,
както жито под снега расте.

Свел глава на крехкото й рамо,
сякаш от дълбока пещера
преповтарях думите й само,
думи от изстинала гора.

Догоря надеждата, ездачът
се яви и се изгуби пак.
И над всички нас се спусна здрачът,
който бавно се превърна в мрак.