ИСПАНСКА ЛИТЕРАТУРА
До 12 век в Испания съществуваха две литератури: испано-арабска, с представители историци, учени, философи и поети, и испано-еврейска, представлявана от видни класици на библейската литература. Най-известното произведение от тази епоха е „Поемата за Сид” (средата на 12 в.), в която е изобразен исторически герой, рицарят Родриго Дигаса де Вивар, ратник за обединението на отделните кралства на Пиринейския полуостров, начело с Кастилия, която в края на средните векове обедини цяла Испания под водителството на кастилските крале. Появяването на тази поема съвпада с времето, когато маврите бяха започнали вече да губят своето превъзходство над полуострова. С голяма популярност се е ползвала, също така, „Легенда за шестте инфанта”. Написани са на кастилско наречие. „Книга за Аполония” е първата поема, написана на испански език (12 в.). Авторът й не е известен. Най-стар испански поет, името на когото е запазено от историята, е Гонсало де Берсео. Поемите и разказите му имат чисто религиозен характер. От Хуан Руис, итски епископ (около 1283 -1350) започва нов период, наречен mes’er de clerecia. Той е автор на „Книга за блажената любов” - автобиографична поема с реалистично-сатирични елементи, в които Руис разказва своите любовни премеждия, а също така изобразява нисшите слоеве. Това беше период на победоносните борби против маврите, на постепенното им изтласкване от полуострова, на разцвета на занаятите и търговията, на извоюването на градските свободи. Други известни писатели и книжовници от тази епоха са: крал Алфонсо X (1282-1349), редактор на „Първата всеобща хроника” и на първия сборник от закони; в хрониката са поместени редица поеми, легенди, епически народни приказки и др.
В 15 в. социално-политическият живот в страната се изменя. Маврите са победени и изгонени от целия полуостров с изключение на Гренада, която в 16 в. се присъедини към кастилската корона. Властта на феодалите започва да се разклаща, подготвя се почва за абсолютизма. Кралският двор става център на целия живот в страната. Ето защо лириката от 15 в. е предимно придворна. От тогава са запазени двасборника лирични стихотворения ( „Concionero de Baena” и „Concionero de Stuinga”): поместени са изключително любовни стихотворения от маркиз Сантияна (1398-1458), Хуан де Мена (1411-1456), Гомец Манрике (1412-1490) и Хорхе Манрик (1440-1478) - най-добрият лирик от този период. В 16 в. се появява интерес към народните песни и романси. По това време се появяват и многобройните нашумели рицарски романи, така гениално осмени по-късно от Сервантес („Амадис Галски” - така се казва първият рицарски роман). Всички тия романи са отражение на клерикално-феодалното мировъзрение. Но още тогава се появяват реалистични романи, които отразяват мировъзрението на по-дребните земевладелци и търговци, които търсеха и откриха нови търговски пътища и колонии. Такова реалистично произведение е романът - драма „Селестина”, който се приписва на еврейския писател Фернандо де Рохас.
Този роман открива нова епоха в испанската литература, наричана „златен век” - епохата на разцвета на всички литературни жанрове и форми. Известни са и редица пасторални поеми и романи, които изобразяват овчарския живот; но с най-голяма популярност се ползваше острата сатира „Coplas Mingo Revulgo”, която бичува придворните нрави. Борбата на феодално-клерикалните сили против хуманизма, Възраждането и реформационните движения в 16 в. се изостря. Абсолютистката власт, която се засили към края на 15 в., сломи съпротивата на крупните земевладелци-черноризци чрез привличането на черквата към властта (въвеждането на инквизицията в края на 16 в.) и в същото време водеше борба срещу търговското съсловие. Испанският католицизъм и неговите инквизиторски похвати осигуряваха дворянството от влиянията на индивидуалистичните тенденции на италианското Възраждане (Ренесанс). Ето защо Възраждането в Испания бе преди всичко хуманистично движение, което насочи своите интереси към старите литературно-културни паметници, към задълбоченото изучаване на гръцките и римските класици и към въвеждането на нови учебни заведения. Италианското Възраждане оказа най-силно влияние на испанската лирика, представители на която в 16 в. бяха Хуан Боскан Алмогавер, Гарсиласо де ла Вега, Гутиер де Цетина, Франциско ла Торе, Фернандо де Херера, Фрау Луис де Леон и др. Мотивите на Възраждането срещнаха отпор от кастилските лирици-традиционалисти Крисобал де Кастилио, Антонио де Вилега, Галве де Монталво, Жорж де Монтемар и др. Поемата „Араукана” от Алонсо де Ариля (1533-1594) изобразява войната в Чили (1557-1557); тя е подражание на Ариосто и Тасо. Тук трябва да споменем Лопе де Вега, създател на сатирико-епичния жанр.
Ако в епоса на испанската литература не създаде нещо значително и самобитно, в областта на художествената проза и драматургията тя даде образци с изключителна сила и значение. Многобройните рицарски романи представят своеобразен преход от средните векове към новото време. Като подражание на романа „Амадис Галски” от Карки Родриго де Монталво се появиха рицарските романи, които просто „наводниха” страната. По-важни от тях са „Полмерин от Олива” (1511), „Полмерин Английски” (1548) и др. Последният рицарски роман „Историята на дон Полисиене от Беотия” (1602) е написан от Хуан де Силва. Тия романи бяха чужди на реалната действителност, на живота в Испания през 15 в. Тяхното появяване може да се обясни, първо, с обстоятелството, че тяхното четене е пренасяло читателите-дворяни във феодалното общество, и второ, с това, че те са отговаряли на желанието на тия дворяни да станат силни като крупните феодали и като синовете на кралете - главни действащи лица в тия романи.
По това време процъфтява пасторалният рома. Първият испански пасторален роман, „Диана” (1559) е от Хорхе де Монтемайор (1520-1561). За разлика от рицарския роман, пасторалният се старае да бъде по-близък на читателя. Тия романи представляват митологически маскарад, в който испански кавалери ипридворни дами си изказват своите любовни жалби. Те напълно се абстрахират от реалната действителност и пренасят читателя във въображаемия свят на овчарките и овчарите. Последователи на Монтемайор са Жил Поло („Влюбената Диана”), Сервантес („Галатея”) и Лопе де Вега („Аркадия”).
Така нареченият плутовски роман се намира на другия полюс. Първо произведение от този род е повестта „Ласарильо от Тормес”. Действащите лица на плутовските романи са хора от низините, изхвърлени от общения живот. Но тъй като тия герои с пренебрежение се отнасят към физическия труд и се стремят към лично щастие, плутовските романи отразяват идеологията на испанските дворяни от 16 и 17 в. Ласарильо предизвиква много подражания, между които ще отбележим „Ласарильо от Мансаренас”. Най-голям представител на този жанр е Матео Алеман (1574-1614), автор на романа „Хусман от Алфараче” Неговият герой е не само плут и бродяга, но и престъпник. Автори на плутовски романи са и Лопец де Убеда, Висенте Еспинел (1550-1624) и Кеведо.
Мадридските бродяги са описани и от Сервантес в неговите новели, които съдържат богат битов материал; тяхната сатира е насочена не към висшите обществени групи, а към самите „низини”.
По това време са написани така наречените мавритански исторически романи („Историята на Абенсараж и прекрасната Харифа” (1565) от неизвестен автор; „Гражданската война в Гренада” от Хинес Перес де Ита (1544-1613) и др.)
Мигел де Сервантес (1547-1616) е най-големият испански писател. Неговият роман „Дон Кихот” е известен в цял свят. „Дон Кихот” реалистично изобразява Испания през време на нейния упадък, крушението на мистико-феодалния светоглед под влиянието на новите условия на живота.
През втората половина на 16 в. Испания става световна държава. Търговският капитал търси пазари в чужди страни и се стреми към тяхното завладяване. Кралската власт е пълен господар на политическия и стопански живот в страната, а черквата е господар на духовния живот на народа. Появява се реакцията против реформацията. Литературата от този период е мистико-религиозна, схоластична. Всичките литературни жанрове (особено драмите) изобразяват не силните, лични преживявания на героите, а тяхното възторжено примирение към съществуващите обществено-политически и религиозно-етични норми. Тогава възникнаха литературните школи, наречени гонгоризъм, консептизъм и разни видове бароко. Още предшествениците на Лопе де Вега (Торес Наваро, Лопе де Руед, Хуан де ла Куева) започнаха да е отклоняват от драмата на Възраждането, като се опитват да изобразят католическите и абсолютистки идеи. Испанската драма в първия й цъфтящ период се изчерпва с многостранния творчески дар на Лопе де Вега. Калдерон, най-видният представител на испанската драма през 17 в., изобразява изключително испанските католици. По език и композиция той е по-дълбок от Лопе де Вега. След неговата смърт (1581) блясъкът на испанската литература угасва.
Гонгоризмът, създаден от поета Гонгора (1561-1627) изобразява отчуждението между висшите и нисши слоеве, което се засилваше от увеличаването на богатствата на едни и обедняването на други. Произведенията на гонгористите не бяха достъпни за широките читателски маси, а само за отделни техни избраници, тъй като те бяха изпъстрени с архаизми, с митологични образи, със странни метафори и сравнения. Теоретикът на този стил Балтасар Грациан (1601-1658) заявява: хората обичат това, което не разбират. Произведенията на гонгористите бяха достъпни само за високо образовани люде. Създателят пък на консептизма, Ледесма, изискваше от поезията чисто схоластични хрумвания, двусмисленост, словесни контрасти и игра на думи. Най-талантлив представител на този стил бе Франциско де Кеведо (1580-1645). Консептизмът бе характерен за упадъчната литература. Френското влияние в испанската литература създаде Игнацио де Лузан (1702-1754), наричан испански Боало; Лузан бе голям литературен теоретик. Влиянието на френските просветителни идеи се засили през втората половина на 18 в. и продължи до началото на Френската революция. То се изрази в ограничаването и влиянието на инквизицията, в отслабването на преследването на евреите, във възникването на салони, в създаването на Академията, в литературните творби на патер Бенито Фейхоо (1676-1761), който написа нещо подобно на енциклопедия. Други видни поети и писатели от тази епоха са Франциско де Исла (1703-1781), Мартин Стария (1737-1780), Ирмарте (1760-1791), Саманего (1745-1828), Моратин Младия (1760-1828), Ховелянос (1744-1810), Кинтани (1722-1857). В така наречената саламанска школа се създаде реакция против френския лъжекласицизъм. По-видни поети и писатели от тази школа са Рамон де ла Круз (1731-1791) и Киньонец де Бенавенте.
19 век се открива с въстания срещу Наполеон; след тях започва борба против феодализма, която продължава до края на века. Испанската литература през това време се развива изключително под външни влияния. В началото на века тя е пропита с военно-патриотични настроения, с патос на борбата срещу френското нашествие; такива са одите на Кинтана, Алберто Лист, Барберо, Хуан, Галего, Ариасас и др. Една група писатели бяха принудени да напуснат своята родина и да работят в чужбина (Мартинес де ла Роса, Галярдо, Лара, херцог де Ривас (1831-1865), Еспронседа (1810-1842). Те бяха пионерите на романтизма в испанската литература и създадоха романтично-историческия испански роман. Освен тях трябва да споменем Естебанес, Калдерон, Енрике Хил и др. Представители на романтичната драма през този период бяха Мартинес де ла Роса, Гутиерес, Артиенбуш, Сараше, Авелянеда (1829-1898), Сориля (1817-1903), Бретон де лос Ерерас (1836-1873). Трябва да кажем, че романтизмът не създаде нищо значително в испанската литература.
От реалистите Фернан Кабалеро (1796-1877) написа първия битов роман. Антонио де Трубеа (1819-1889) изобрази в идилиите си здравия бит на баските селяни; Аларкон (1833-1891) е също битоописател реалист. Той е католик-монархист. Такъв е и Переда (1833-1905). Хуан Валера (1824-1905) издигна испанския роман на значителна висота. Най-голям испански романист през 19 век обаче е Перес Галдос (1843-1920), който най-добре изобрази тежненията на третото съсловие. Палацио Валдес (род. 18530 е битоописател, изобразява дребните собственици и дворяни, простото и спокойно течение на живота. Натуралистичният роман в духа на Зола достигна най-голямо развитие в творчеството на плодовития Педро Басан (1851-1921).
В областта на лириката трябва да изтъкнем Адолфо Бекер (1836-1870), Кампоамора (1817-1901), Нунес де Арсе (1834-1903). Най-талантливият драматург на третото съсловие е Хосе Ечегарай (1832-196). Журналистът и литературният критик Леополд Алас (1852-1901), известен под псевдонима Кларин, прокарва мост между двете епохи и поколения - епохата на революцията на третото съсловие (1868) и епохата на упадъка на колониалното могъщество на Испания. Този период се характеризира с развенчаването на старите герои от висшите слоеве и с изобразяването на „средния’ човек. Това ново течение се представлява от Мартинес Руис, известен под псевдонима Асорин, от Анхел Ганивет (1865-1898) и др. романисти. Романите им са просмукани от отчаяние, безнадеждност и безизходност. Същото виждаме и в романите на Мигел де Унамуно (1864), както и в прозата на Рубен Дарио (1867-1916). Постепенно романите все повече и повече започват да разширяват своите рамки, социалните проблеми нахълтват в тях и искат оценка. В романите на Пио Бароха се появяват като герои представители на декласираната интелигенция, засягат се проблеми с голямо социално значение; героите на романите на Бласко Ибанец се откъсват от испанската почва и заживяват с общонародни интереси и проблеми. Перес де Аяла (род. 1880) скъса с традиционната форма на романа и прекъсва повествованието, за да изкаже свои мисли и разсъждения, често пъти по-интересни от самата фабула. Писателите Валие-Инклан (род. 1869) и Рикардо Леон (род. 1877) пишат за аристократичните читатели, за рафинираните ценности на изкуството. Романистите Габриел Миро (род. 1879) и Конча Еспина (родена 1877) принадлежат към групата на символистите и влагат клерикални тенденции в произведенията си. Антонио Мачадо (род. 1875) е най-големият съвременен испански поет. Творчеството му е просмукано с умерени либерални тенденции. Наред с него трябва да отбележим Хуан Рамон Хименес (род. 1881). Карло Арничес (род. 1865) е майстор на малките форми: лирика, сонети и др.
Съвременната испанска литература върви по пътя на реализма. Тя изобразява всички исторически стадии, през които е минал испанския народ в течение на последното десетилетие. Появиха се редица млади поети и писатели, които искрено служат на своя народ. Главният мотив в тяхното творчество е борбата на испанския народ за по-добро бъдеще. Новият художествен реализъм, който е характерен и за другите литератури, в Испания получи може би по-пълно развитие в последните три-четири години, отколкото в другите западно-европейски страни, поради особените изминати етапи, специфични само за Испания. Повечето съвременни испански писатели са близко до народа си и изразяват неговите радости и скърби, неговите погроми и подеми.
Из „Малка литературна енциклопедия”, том І, С., 1939 г.