РОМАНИСТЪТ РЕБРЯНУ

Огнян Стамболиев

На съвременната румънска литература Ливиу Ребряну /1885-1944/ даде романа. За големия му принос в жанра Еуджен Ловинеску писа: „В нашата нова проза  - след социалносатиричните стари и нови чокои на Никулае Филимон, сантименталните опити на Димитру Болинтиняну, идиличните цикли на Дуплиу Замфиреску и героичните платна на Михаил Садовяну, първият истински реалистичен румънски роман без съмнение e “Йон” на Ребряну. Разбира се, той не е единственият представител на това направление, но в бавния процес на движението на родната ни литература към обективното творчество тази книга е вече един сериозен завършен резултат” .

В най-известната и превеждана творба /наскоро бе публикувана в Китай и Япония/ на румънския белетрист централно място заема внушителната, сякаш издялана от гранитен блок, фигура на едноименния герой. Като разгръща действието в два успоредни плана - в селската среда и в кръга на местната интелигенция, представена от учителското семейство Хердели и свещеника Белчуга, авторът успява да очертае по-плътна картината на румънска Трансилвания от началото на века, с нейните вълнения, драми и надежди. И въпреки, че „селската” тема е с доста богати традиции в литературата на северната ни съседка, никъде другаде тя не е интерпретирана тъй ярко и проницателно, както в романа на Ливиу Ребряну. Личната драма на Героя е израз на историческата трагедия на безимотното селячество в навечерието на селската революция от 1907г. Йон все пак успява да се изкачи по социалната стълба. Изгарящата го страст към земята /тук може да се направи паралел със „ Земя” на Елин Пелин/ характеризира неговата изстрадала селска душа, а съдбата му изобличава несправедливостта на строя, осъдил него и подобните му на нищета, унижения и дори на нравствено осакатяване. В този смисъл упоритите му усилия да преодолее своята горчива орис придобиват универсални измерения, а поражението му в сблъсъка с неумолимата съдба напомня гибелта на героите от античната драматургия. Историята на възхода и крушението на героя на Ливиу Ребряну е и своеобразна метафора на битието на румънска Трансилвания от недалечното минало - земя с трудна съдба, неведнъж оспорвана и разделяна.

Епичен по своя строеж, „Йон” напомня прочутия роман на Балзак „Селяни”. Но при Ливиу Ребряну тази неоформена човешка маса се вълнува не толкова за парите, колкото за земята, за почвата на нейния труд, живот и смърт. И ако в произведенията на френския класик, бедният, безимотен младеж Франсоа Тонсар накрая започва да трупа пари /като повечето Балзакови персонажи, тръгнали от низините към върха на обществото!/, румънският белетрист изключва подобна кариера за своя герой. Наистина той последователно и определено реалистично описва нуждата, мизерията, но водещото тук е стихийната, необуздана страст към земята. И всичко останало - дом, храна, добитък, благосъстояние, почит и дори власт - са величини, производни на тази жадувана земя. И когато Йон върви по края на своята нива, по междата, която го отделя от ливадата, някога принадлежала на баща му, неговият жаден поглед обхваща цялото поле: „Земята му беше скъпа като зеницата на окото”. Той е беден и едва свързва двата края. И може би за това изпитва велика радост, когато я гледа. Готов е да падне на колене пред нея. Дори да я прегърне! Жаждата му е комплекс, събрал изначални природни, органични наклонности с икономически потребности, които са изострени до крайност” - писа бележитият литературен историк Джордже Калинеску.

Епопеята на Трансилвания, започнала в първия роман, завършва в двете мащабни платна: „Гората на обесените” /1922/ и „Въстанието” /1932/. Младият човек представител на румънската интелигенция, който в „Йон” е на втори план, се появява в „Гората на обесените” във военно време /но в друг индивидуализиран ракурс/, докато „Въстанието” продължава пряко действието от  първата книга на тази условно казано, трилогия. В своите „Признания” публикувани в сборника „Смес” /1943/ Ребряну твърди, че всичко е „ резултат от селската революция от1907 година.” Можем да се съгласим с това: В първата част на трилогията той ни представя историята на селянина Йон, като успява да издигне този образ до символ, а във втората съсредоточава усилията си върху въстанието, или както сам пише: „върху борбата между малцинството, заграбило земята и масите, които я обработват”.

В какъв смисъл  „Въстанието” продължава „Йон”? И двата романа изобразяват факти, които са взаимно свързани. В тях присъства учителят Титу Херделя, макар и не главен, но важен за действието герой. В първия Титу взема непосредствено участие в живота на селото, в което е и Йон. Във „Въстанието” отново го срещаме, но този път в столицата, където работи като журналист и дружи с Григоре Юга, млад земевладелец, чието имение малко по-късно ще стане арена за изблика на народния гняв. По този начин Титу, а заедно с него и читателят, ще стане свидетел на две съдбоносни събития, породили се от „драмата на земята”. Едното - индивидуално, а другото - колективно. В своята самота Йон ще се опита да се избави от бедността, да се сдобие със своя земя - единствената според него възможност да се самоутвърди. Но в резултат на това той твърде скоро ще започне да слиза надолу, докато накрая го сполети ужасна смърт. А другият опит - в случая колективен  - да се постигнат нормални, човешки условия / като също се вземе земя!/, е водещата тема в романа „ Въстанието” Централният герой тук е също Йон, но персонифициран в образите на десетки и стотици безимотни селяни от трансилванското село Амара. И тук Ливиу Ребряну ще се изяви като първостепенен на голямата епична конструкция. И този път постройката на повествованието напълно ще съответства на съдържанието. Книгата ще започне и ще завърши като спор между събеседници във влак. Този маниер - по еднакъв начин да започва и да завършва разказа - ще срещнем и в други творби на Ребряну: в поемата „Чуляндра”, във фантастичния роман „Адам и Ева”, в някои разкази. Така „Йон” се открива и приключва с образа на „белия път”, свързващ две области; граница, територия, върху която всичко е сякаш подчинено на някакъв древен ритуал със свои неизменни закони.

 Действието в „Гората на обесените” също се разгръща между две еднакви изображения на…. бесилки - символ на ужасите на войната. Началото и краят на „Въстанието” са антитеза на „затворения” път в „Йон”.

Новите капиталистически отношения предизвикват сътресения в патриархалния свят на трансилванското село - отначало той е спокоен, но твърде скоро се превръща във „врящо гърне” . Във „Въстанието” действието се разгръща в много планове, но между отделните привидни самостойни епизоди съществува органична връзка. Тук авторът ни развежда в разнообразна среда: селски домове, чокойски чифлици, редакции на столични вестници, народното събрание, букурещки нощни локали, селски жандармерийски участъци. И тези тъй различни сценични площадки придават особена яркост на отделните ситуации, като убедително ги индивидуализират. Тук дори най-обикновените случки от ежедневния бит на селяните придобиват значимост и типичност, когато бъдат сравнени и противопоставени на епизоди от живота на експлоататорите. От селянина, неплатил поредния данък, вземат свинята; на чокоя му се е сторило, че са крали от царевицата му и жандармите тормозят невинни; жената на друг бедняк умира от тежка болест в студена изба. Това са само няколко сцени от безкрайния фонд на всеобщата нищета, довела да отчаяние селяните. Сякаш се струпват тежки облаци, предвещаващи буря. А в началните глави действието се развива плавно - нища особено не се случва. Майсторството на родения романист е тъкмо тук, в сдържаното разгръщане на повествованието, в бавното узряване на взривоопасната ситуация. И експлозията не закъснява. На преден план излизат онези, които са били в сянка, разкриват се противоречията, разслоенията в самото селячество. Следват страшни събития: въстаниците запалват чифлиците, отнемат оръжието на жандармерията, избиват чокоите и техните управители. Сурови, страшни дела - изблик на многовековна ненавист към потисниците. Наистина селската революция от 1907 г. предизвиква съвестта и перата на мнозина от румънските писатели, но малко от написаните произведения могат да се сравнят с романа на Ребряну, в който бушуват огньовете на ада.

Но трябва да се подчертае, че макар да описва драматични, понякога нажежени до бяло ситуации, авторът остава безпристрастен наблюдател. Да, през целия си творчески път  Ливиу Ребряну се е стремил да бъде безпристрастен, обективен. Но този маниер е и израз на определена концепция за живота. Създателят на „Йон” и „Въстанието” е преживял дълбоко своите книги, предпазвал се е от намеса в обществения живот. Проблемът на земята - пише Л. Ребряну - е проблем на румънския народ и е неизменно актуален, независимо от различните решения, които могат да се вземат в определени обстоятелства. Писателят е бил твърдо убеден, че „румънците винаги ще бъдат и ще си останат селски народ”. Във „Въстанието” този народнически фатализъм има известен меланхоличен отенък, напомнящ философията на големия поет и философ Лучиан Блага /1895-1961/, съвременник на Ребряну. Той е и в основата на музикалната, бих казал - симфонично изградената структура на книгата.

В романа „Гората на обесените” с изключителна проницателност са анализирани изпитанията, на които може да бъде подложена една човешка съвест. Трябва да подчертаем, че подобен  психологически анализ - достоен за перото на Толстой - можем да открием още в ранния разказ „Ицик Щтрул, дезертьора” . В него душевните колизии на ефрейтора Гьоага и на войника Ицик /вторият трябва да бъде убит по силата на секретна заповед от първия, но е пощаден от него/ се анализират детайлно, предвещавайки бъдещите големи успехи на романиста. Онова, което е загатнато тук, в „Гората на обесените”, е вече лайтмотив. Като изобразява кризата на офицера-румънец Апостол Болога, принуден да воюва в редовете на австроунгарската армия срещу своите съотечественици, авторът изразява психологическите умонастроения на социалната категория, към която принадлежи героят, и в същото време съумява да го представи с дълбоко индивидуални черти.