ОТ ЧУЖБИНА
превод: Никола Инджов
ОТ ЧУЖБИНА
Когато всичко екне от веселба и радост,
когато всеки има спокойни, ясни дни -
една душа ридае и закопняла, страда
за светлите простори на родни равнини.
Сърцето, прозвучало във болката стаена,
душата, вцепенена от мъка придошла -
е моето самотно сърце изпепелено,
е моята печална и скитаща душа.
Как искам да погледна аз пак оназ долина,
окъпана в кристала на сребърен поток.
И приказката, дето през детството ми мина
с пътеката вълшебна през горски мрак дълбок.
Веднъж да мина още покрай колиба полска,
заспала във покоя под бистри висини.
Да ме облъхне радост, естествена и проста,
и шепот поетичен у мен да прозвъни.
Да имам свечерена и мълчалива къща
във родната долина, преляла от цветя.
Да гледам как небето в полето се завръща,
мъгли когато идат, прилични на ята.
Веднъж да видя още полето разцъфтяло,
което мойто детство във себе си втъка,
което мойте стъпки в пътечки е побрало
и пази топлината на моята ръка.
Потокът мелодичен с простенващия ромон,
концертът, който екне във майския цъфтеж,
и оня звук, със който дървото листи рони -
родиха там у мене един голям копнеж.
Каква огромна радост сърцето ще изпълни,
ако се върна в своя край роден разцъфтял,
да мога да прославя със мисълта си - мълния -
цвета на младостта си, цвета на идеал.
Дори смъртта, която човека ужасява,
там тих покой ще влее дълбоко във кръвта
и моя дух ще вземе, и ласкаво тогава
ще ме издигне, зная, високо над света.
17/29 юли 1866
СВИЖДАНЕ
- Горо, горо букова,
все тъй ли си хубава?
Колко време твоя шум
носих в дългия си друм,
колко време в студ и пек
аз те чувах отдалек.
- Все такава съм била:
слушам зиме хала зла
как троши, троши младоците,
как глуши, глуши потоците,
как в раздолите, в усоите
гони песничките, моите.
Все такава съм била:
слушам лете меден глас.
Между габър, между бук
пойна звучна пее тук,
пеят булките, невестите,
пеят изворите, медните.
- Горо, като ручей тича
времето и се оттича.
Вечно млада ти стоиш,
с нови клонки ти шумиш!
- Що е времето, когато
звездни са ми езерата
и вихрушка, и ветрушка
звънките ми листи люшка,
и във жега, и във лед
Дунав си тече напред.
Само хората менят
себе си по дълъг път,
а пък ний не се меним,
че на корен свой седим.
Ний - моретата, градините,
угарите и пустините,
ний - слънцата и луните,
изворите и горите.
1 октомври 1879 г.
ВЕЧЕР НА ХЪЛМА
Вечер звучи рогът овчарски потайно,
хълмът черней, греят звездите сияйно;
бистри води с тих плач от извора бликат,
моя любов, ти под салкъма ме викаш.
Светъл кръжи горе големият месец,
погледа той светли искри е донесъл;
влажни звезди ведрия свод озаряват,
в твоята гръд мили мечти затуптяват.
В тъмен керван облакът облак настига,
стари къщя стрехи нагоре издигат;
вятър скрипти в сухи едни геранила,
пее кавал, здрач вечерта задимил е.
С морни ръце носят косите косачи,
екне край тях старо клепало във здрача,
древният звън в тихата вечер минава,
моята страст тлей като силна жарава.
Скоро съвсем стихва селцето, полята,
бързам към теб, стъпвам със стъпка крилата;
заедно с теб цяла нощ ний ще стоиме,
ще ти шептя как те обичам, любима.
Твойта коса в мойта коса ще заспива,
твойто сърце с мойто сърце ще се слива.
Няма цена нощ като тази богата,
своя живот аз бих отдал за отплата!
1 юли 1883 г.