Иван Давидков

Куршум душата им поведе през годините и вековете
като през оня лес, където паднаха с пронизани чела.
Извикаме ли ги, ще се обадят само ветровете
или ще звънне над очите ни пчела.

Лежаха с проснати ръце - като разпнати.
Край тях сивееха трънаци и скали…
Те нямат гроб, защото са погребани във песните на планината
и в плясъка на нейните орли.