ЗА ЦЪРКОВНАТА ПОЕЗИЯ

Архимандрит Рафаил Карелин

превод: Георги Ангелов

Литургическите химни не трябва да бъдат отнасяни към който и да е от известните ни видове изкуство. Това е специална поезия, която се различава от светската – лирика, епос и драма – не само по съдържанието, но и по формата, и по езика. В свещената поезия отсъстват ярките, крещящи цветове. Тук няма емоционални експлозии, лирична меланхолия или натурализъм в изображението на човешкото страдание и царящото в света демонично зло. Кръгът на нейните изобразителни средства е съзнателно ограничен, в нея няма това, което бихме нарекли естетизъм. Тази поезия не дава на човека душевно наслаждение. От нея като че ли е зачеркнато и изхвърлено всичко, което прави привлекателна и очарователна светската поезия: липсват душевно-асоциативни връзки, неочаквани сравнения и метафори, които са скритите парадокси на поезията, страстни и ярки образи, от които душата се напряга, като струни на цигулка, във внезапен порив на чувства. Тук няма емоционална горещина и поетични възторзи, които в действителност представляват глас на плътта и кръвта. Тук душата не се отдава безволно като приспивано дете от музикалните ритми и съзвучията на римите.

За невярващия човек тази поезия е чужда, тя не предизвиква отзвук в душата му, той и когато я слуша, не я чува. За него тя се слива като звуците на прибой в монотонен тътен. Човек, наскоро дошъл в Църквата, също отначало не разбира, по-точно не може да се включи в църковните химни, само отделни фрази, образи и сравнения остават в съзнанието му, но той чувства силата, затворена в тях. И често му се струва, че неразбирането идва от архаичността на богослужебния език, в действителност е иначе: молитвата изисква съзерцание, концентрация, а към това модерният човек не е привикнал. Но минава време, и тези песнопения стават за душата му все по-скъпи, все по-често светлината пробива облаците. Въпреки че той все още не се е включил в литургическите песнопения на ниво съзнание, но душата му чувства новия живот в тези все още не съвсем ясни думи, и с течение на времето той се изпълва с особено чувство на умиление и радост, с тази чиста радост, която сме изпитвали някога в далечното детство. Думите на песнопенията започват да му се струват нежни листа на цветя, уханието на които той все още не може да почувства, тихи струи на прозрачна вода, умиващи душата му, или снежинки, които като бели звезди падат от небето и покриват мръсотията на земята и мръсотията на човешките грехове със своите блестящи одежди.

Красотата на духовната поезия може да види само този, у когото се е открило тайнственото око на сърцето, у когото е пробуден духът и са укротени като диви зверове страстите, да го кажем иначе, у когото очите на душата са умити със сълзите на покаянието. Това е поезията на молитвата, тя е достояние на духа и се познава в мълчание и съзерцание. Душата, която търси разнообразието на външните впечатления, театрални ефекти за удовлетворяване на своите страсти, не може да почувства и разбере красотата на църковните песнопения, да чуе в тях тихия глас на благодатта. За нея те така и ще си останат затворена книга.

Хората, потънали в своите страсти, не биха намерили в богослужебните текстове това, което би възбудило техните емоции, би дало храна на аналитичните умове. Сравнявайки църковните химни с поезията на Шекспир и Данте, те ще видят тук лаконизъм на езика, който ще им се стори емоционално сух, и строго ограничение на изразните средства, което ще възприемат като бедност на въображението и еднообразие. Догматите на вярата, с които са наситени богослужебните текстове, ще се сторят на светските хора повторение на вече известното, почти тавтология. Химнографът като че ли стои над земните събития, рисува ги не със сочни, ярки цветове, а с тънки и точни линии на перото, той като че ли само се докосва до тях, за да покаже скритата под тях метафизична същност. Трагизмът на песнопенията, посветени на подвига на мъчениците, е лишен от всякакви външни ефекти или душевни пукнатини, главното в тях е самата идея за мъченичество като свидетелство за истината.

В каноните и акатистите за Божията майка са използвани много символи и метафори, но тези символи в своята мистична дълбочина остават неразбираеми за ума и чужди за сърцето на душевния човек. Те не се възприемат в единно асоциативно поле с името на Дева Мария, а звучат обособено и чуждо. Такива хора могат да говорят за Божията майка със земен, душевен език. За тях стиховете за Дева Мария от Метерлинк, Бунин, Пастернак са по-близки от каноните на Косма Маиумски и Теофан Начертани.

Църковните химни са преди всичко молитва, която изисква съсредоточаване на мисълта. Тук многочислеността на образите, изобилието на информация, оригиналността на сравненията, които са като килим, везан с ярки цветове, само ще приземят, ще претоварят, ще отложат молитвата, ще я прехвърлят в друг, по-низш план – на театралния монолог. Духовната красота – това не е естетизъм и космофилия, а видение, прозрение за духовния мир чрез прозрението на човека. Молитвеното слово, губейки външната експресия, придобива духовна дълбочина. Видимото външно еднообразие на свещените канони, което изглежда на плътския ум варианти на една и съща мелодия, се откриват на духовния взор като небе – единно и вечно ново, неизчерпаемо в своята дълбочина.

Чрез словото на химните душата на вярващия човек влиза в контакт с духовния свят и познава това, което е по-високо от думите и по-дълбоко от чувствата. Територията на душевния разум е въображението и анализът, а на духовния разум – съзерцанието и непосредственото проникване в същността на явленията. Лаконичността и честите повторения в химните държат ума в единно поле на съзерцание. В светската поезия звучат всички бои на палитрата, в духовната – няма ярки цветове, има прозрачност: цветовете се възприемат като пъстрота. Данте, Шекспир, Милтън създават огромни платна за своите картини, техните поеми и драми приличат на замъци, построени от изкусни архитекти. Струва ти се, че епохи и народи ще се вместят в тях. Исихастите свиват своята мисъл до няколко думи на молитвата, но тези думи достигат самото небе в сърцето на човека, небе, затворено в един лъч на благодатта, необятно небе, в което земята и звездите са само кръжащи във вихъра прашинки. В църковните песнопения има висша красота, но не в съчетанието на думите, а в отблясъка на Божеството, красота, в светлината на която самата душа на човека се разкрива като тайна на вечността.