Пламен Павлов

Османското завоевание в югозападните български земи не унищожава автокефалната църква в Охрид - по традиция “архиепископия на Първа Юстиниана и цяла България”. Макар и “византийска” по тип още от ХІ-ХІІ в., ръководена от предимно гръцко висше духовенство, архиепископията е най-високата по ранг българска църковна институция в продължение на векове. В първото столетие на турското робство тя усилва своите позиции предвид отрицателната си позиция спрямо Флорентинската уния (1439 г.). Охрид е една от “крепостите” на непримиримото с Рим православие, а юрисдикцията му се разширява не само над съседни епархии, но за известен период дори и над Влахия и Молдова.
След завладяването на Сърбия Охридската архиепископия включва в своя диоцез за близо век епархиите на унищожената Печка патриаршия. През първата половина на ХVІ в. архиепископията достига най-големия си обхват с цели тридесет и три епархии: населените с българи Охрид, Гребена, Костур, Струмица, Мъглен, Преспа, Битоля, Кичево, Дебър, Полог (Тетовско), Скопие, Кратово, Кюстендил, Ниш; населените главно с православни албанци Корча, Авлона (Вльора), Берат, Спата и Музаки; традиционно сръбските Призрен (където обаче през онази епоха също живее многобройно българско население), Печ, Нови Пазар, Цетине, Босна, Белград и др. Под нейното върховенство попадат и православните общности (предимно от гърци и албанци) в Далмация, Венеция, Южна Италия и Сицилия, обособени в Италийска митрополия. Предвид своя авторитет от средата на ХVІ в. архиепископите често се подписват с титлата “патриарх”, а италианските им пасоми величаят своя духовен глава в българския град Охрид дори като “папа”.
След 1466 г. отношенията на архиепископията с османската власт са помрачени от подозрения, че съчувства на бунта на албанците начело със Скендербег. Архиепископът вече не е избиран от Охридския синод, а изпращан от Цариград с решение на самия султан. Това засилва практиката на купуване на високия пост чрез т.нар. пешкеши. Мнозина от общо 59-те охридски архиереи управляват за не повече от две-три години, а ролята на гръцкия елемент се засилва още повече. Все пак има данни поне за неколцина архиепископи българи, между които авторитетният Прохор (средата на ХVІ в.) и последният глава на тази поместна църква, сваленият през 1767 г. архиепископ Арсений.
С възобновяването на Печката патриаршия Охрид губи голяма част от своя диоцез, но запазва властта си над по-голямата част от българските земи в Македония. Независимо от силната елинизация в своите върхове, Охридската архиепископия подкрепя книжнината на български език, запазва българското богослужение в намиращите се в диоцеза й градове, села и манастири (общо 140 на брой!), а унищожаването й от гръцките фанариоти през 1767 г. се отразява негативно на културния и духовен живот на българския народ.

МАТЕЙ (90-те години на ХІV - началото на ХV в.)

Етническият произход на Матей е неизвестен, възможно е да е бил грък, но, така или иначе, този охридски първосвещеник има изключителни заслуги за българската църковна история, които остават слабо известни. Матей е първият архиепископ във времето на османското владичество, като успява не само да опази самостоятелността на оглавяваната от него църква, но и да утвърди и разшири нейните позиции. При неговото управление Охрид си възвръща църковната власт над Кюстендилската, Софийската и Видинската епархия, които са му принадлежали през ХІ-ХІІ в. Сама по себе си тази църковна дипломация показва силната историческа и “канонична” памет в старата столица Охрид, съзнанието на архиепископите, че не формално, а реално са духовни глави на “… цяла България…”
Акад. Иван Снегаров, най-добрият познавач на историята на Охридската архиепископия, с основание характеризира Матей като мъдър и енергичен архиерей, както и като и ловък дипломат. Дори и опонентите на Матей признават, че той е “… разумен и опитен…”, а един съвременник сравнява “… българския архиепископ Матей…” с неговия прочут предшественик Теофилакт Български (Охридски) заради полемиките му против католиците. За съжаление, творбите на Матей не са запазени.

ДОРОТЕЙ (шестдесетте години на ХV в.)

Доротей е един от първите охридски архиепископи след падането на Цариград под османска власт. Изследователите отбелязват, че по произход е “славянин”, с други думи българин, а не грък, каквито са в мнозинството си охридските предстоятели. През 1466 г. архиепископът води кореспонденция с молдавския владетел Стефан Велики (1447-1504). Писмата са на български език, което ни най-малко не бива да ни изненадва предвид силното българско влияние в средновековна Молдова. Нека припомним, че по онова време митрополит на Молдова и духовен наставник на нейния забележителен владетел е българинът Теоктист (вж. статията за Йосиф ІІ и неговите ученици в настоящия том).
Доротей поръчва на книжовника Димитър от Кратово да направи препис на “Номоканона” за нуждите на архиепископията - още едно категорично свидетелство за употребата на българския език в тази иначе силно елинизирана от векове автокефална църква.

ПРОХОР - “… ВЕЛИЧИЕТО НА ОХРИДСКАТА ЦЪРКВА…” (около 1525 - юни и юли 1550 г.)

Според акад. Иван Снегаров “… Прохор бил един от знаменитите охридски йерарси и, може би, последният олицетворител на величието на Охридската архиепископия…” По произход е българин, най-вероятно родом от самата стара столица Охрид. За Прохор са запазени редица документи и свидетелства, свързани най-вече с неговите усилия да опази целостта на своя диоцез. Главната опасност в това отношение са действията на смедеревския митрополит Павел, който през 1529 г. се опитва да отдели епархията си от Охридския престол и да възстанови самостоятелната сръбска патриаршия. Прохор проявява завидна енергия в тази посока, свиквайки три поместни църковни събора в духа на възприетия от охридските архиереи църковен “империализъм” … В крайна сметка, през 1541 г. Павел е свален от заеманата катедра, а сръбските епархии са върнати обратно под властта на Охрид. Не по-малко неотстъпчив е Прохор и по отношение на усилилата се католическа пропаганда в неговия диоцез, като издейства от властите закриването на “латинската” епархия във Валона (дн. Вльора в Албания).
Архиепископ Прохор не само пише предимно на български (същото се отнася и за подчинените му владици), но и полага много грижи за развитието на българската книжовност. Няма да е пресилено да се каже, че той полага най-много усилия за българизацията на Охридската архиепископия. Прохор умира в Охрид, а надгробната му плоча се пази и днес в църквата “Св. Богородица Перивлепта” (наричана още “Св. Климент”). Запазен е неговият архиепископски трон в катедралната църква “Св. София”.

ГАВРИЛ ІІ (двукратно: 1572 - 1588, 1593 - около 1596 г.)

Архиепископ Гаврил е родом от Янина, но най-вероятно е българин по произход. Както е известно и от други паметници, в Епир векове наред е имало българско население. Факт е, че Гаврил ІІ се е подписвал на български и че при неговото управление българският език разширява своето присъствие в богослужебната практика на Охридската архиепископия.
Архиепископ Гаврил ІІ е участвал в два поместни събора в Цариград през 1582 и 1585 г., първият от които осъжда Грегорианския календар. През 1585-1586 г. той прави голяма обиколка за събиране на милостиня в Западна Европа и Русия. Последното се обяснява с неплатените дългове на архиепископията, наброяващи внушителната сума от 16 хиляди флорина. Във връзка с това пътуване е запазен един ръкописен кодекс (днес в Париж), където архиепископът собственоръчно се е подписал: “Гаврил по Божия милост архиепископ на Юстиниана Охридска и на цяла България, на Сърбия, Албания, Молдавия, Угровлахия и прочие…”

АТАНАСИЙ І (трикратно: около 1592-1596, 1606 - преди 1614, 1614-1615)

Въпреки че етническият произход на Атанасий І е неизвестен, той е свързан тясно с интересите на своето българско паство, като заема охридския църковен престол три пъти (от около 1592 до 1596, за няколко години след 1606, през 1614-1615 г.). През януари 1596 г. българският архиепископ изпраща писмо до венецианския управител на о-в Корфу Анджело Безадона, търсейки съюза на силната италианска република за антиосманско въстание. Малко по-късно, като вероятно прокарва за свой приемник Варлаам (вж. по-долу), той заминава за Неапол и Рим, а после се озовава в Прага. Целта е същата - намиране на съюзник срещу турците. Фактът, че Атанасий Охридски посещава Прага е твърде интригуващ - нека припомним, че през 1597 г. организаторите на Първото Търновско въстание Теодор Балина и Павел Джорджич посещават резидиращия именно в Прага австрийски император Рудолф ІІ. Българският болярин и дубровнишкият търговец подготвят въстанието заедно с тогавашния търновски митрополит Дионисий Рали - един от най-ярките противници на османското господство в България. Макар и от по-късно време (1603 или 1604 г.), научаваме, че Атанасий І се е познавал с Дионисий Рали, нещо повече - двамата заедно на 24 юни 1603 г. са приети от руския цар!
За съжаление, други данни за този енергичен охридски архиепископ не са запазени.

МЪЧЕНИКЪТ ВАРЛААМ ОХРИДСКИ (1596-1598)

Сведенията за този охридски архиерей са във връзка единствено с неговата печална участ на мъченик за християнската вяра. Варлаам заема охридския престол, наследявайки архиепископ Атанасий I. Най-вероятно е бил българин, приближен на Атанасий. При своя обиколка архиепископ Варлаам “… пострадал за истината в град Велес”… На 28 май 1598 г. той е убит от местните мюсюлмани, а тялото му - хвърлено във Вардар.
Да бъде убит един охридски архиепископ, глава на поместна църква, призната и дори протежирана от султанската власт, е сериозно престъпление. От известните 56 охридски архиепископи от времето на османското владичество, това е единственият случай на убийство, при това политическо!
Вероятно архиепископ Варлаам е свързан с подготовката на Първото Търновско въстание през същата 1598 г. Подготовката на това масово движение обхваща значителна част от българските земи. В организацията на въстанието участват мнозина духовници и епископи, а един от неговите инициатори и ръководители е известният търновски митрополит Дионисий Рали. Освен епископите от Търновската митрополия (Преслав, Червен и Ловеч) в подготовката на въстанието вероятно участват и представители на духовенството от Тракия (митрополитът на Одрин или Пловдив) и Македония. Нека припомним, че по същото време Атанасий І, предшественикът на Варлаам на охридския църковен престол, обикаля европейските столици, търсейки помощ за въстание срещу османската власт. При отсъствието на конкретни данни единствено логиката ни кара да мислим, че Атанасий І и Варлаам са били съмишленици. Впрочем, ако се обърнем към историята на Печката (Сръбската) патриаршия, охридският архиепископ Варлаам и търновският митрополит Дионисий Рали са съвременници на тогавашния сръбски патриарх патриарх Йован Кантул (1592-1614), който проявява активност в същата посока. В резултат през 1598 г. избухва въстание в Белград. Самият Йован, макар и петнадесет години по-късно, е убит от турците и е тачен като великомъченик от своите съвременници.
Мъченическата смърт на Варлаам Охридски е отбелязана от неизвестен български книжовник, а по-късно като съкратен разказ влиза в творчеството на известния през ХVІІ в. малоруски (украински) църковен писател Иван Вишенски. Според житийния разказ тялото на мъченика оставало в реката цяла седмица. Водата го отнесла до едно село, на два часа път пеша от Велес, където след явяване на светеца насън го намира местен българин рибар. Той пренеся тялото на Варлаам в селската църква, като го погребва в нейния олтар. След година мощите на архиепископа са пренесени в Охрид, но днес съдбата им е неизвестна.

 ЙОАСАФ ІІ (1719 - 1745) - “ЗОРАТА НА ОХРИД”, “… НА БЪЛГАРИЯ…”

Според акад. Иван Снегаров “… Йоасаф е последният бележит охридски архиепископ. По своя организаторски талант, беззаветна преданост към Охридската църква и упорита защита на самостойността й той може да бъде поставен редом с великите охридски йерарси от византийско време…” И дори по-високо от тях, тъй като Йоасаф наследява охридския престол в крайно неблагоприятни условия - финансова задлъжнялост, интриги и вътрешни вражди, проблеми с османските власти… Енергичният архиерей укрепва църквата, ползва се със завиден авторитет - това личи и от дългото му управление, надвишащо “в пъти” онова на мнозина негови предшественици. Той се оттегля доброволно поради дълбока старост и скоро след това умира. Според съвременниците той прекратява смутовете, “… просвещава живеещите в тъмнина (…), огласява всички пасоми със своята благодат, свети като златозарно слънце…” Местни охридски поети, пишещи стихове на гръцки, го величаят като “… зора на Охрид…” и “… красиво и тихо пристанище на България…”
Йоасаф е родом от славния някога град Мосхополе (дн. Воскопоя, Албания), населен в онази епоха с арумъни, гърци и българи. Преди да бъде избран за архиепископ е митрополит на Корча (бълг. Горица), в чийто район българско население има и днес. Какъв е бил по произход Йоасаф е неизвестно. Факт е обаче, че е познавал и ценял средновековната българска култура. Един от най-съществените приноси на архиепископ Йоасаф ІІ към нашата духовна традиция е утвърждаването на култа към Светите Седмочисленици. Въпреки че общата почит към Кирил и Методий заедно с най-близките им ученици се заражда по-рано, основната заслуга за неговото развитие има Охридската архиепископия. През 1742 г. по повеля на Йоасаф ІІ в печатницата в родния му град Мосхополе е отпечатана “Аколутия” (”Служба”) на Светите Седмочисленици. В нея светите отци са прославени като “… стълбове и равноапостолни пастири на България…”, “… спасение на българите…” Тогава е утвърден и празникът на Седмочислениците - денят на успението на св. Климент Охридски (27 юли), отбелязван тържествено от българската църква и днес.