СКОК
СКОК
Тъй както снощи
вятър е довял
из храстите
листа намерени,
по мрежата градинска
те висят
като следи
на котки покатерени.
Това са стъпките на есента,
които някаква витална сила
гони
с един отчаян скок
срещу смъртта
да се завърнат
върху свойте клони.
КЪЩА
Сред мъглите безмилостно гъсти
като знак, че е живо сърцето
една къща се вдига на пръсти,
за да види морето.
Една къща с душа корава,
като корен - следа от дедите,
като кораб поспрял да разправя,
че морето е в нас самите,
че морето е обич, прегръдка,
път за хора с души неспокойни,
в дни на суша -
спасителна глътка,
в дни на болка -
балсами упойни.
Кой без къщата има сила.
Слънчев сплит на пътеки
в простора,
на децата дарява закрила,
на мъжете моряци - отмора.
ГРАД В МОРЕТО
В Созопол всеки ден и всяко име
започват и завършват със морето:
море изгрява и море залязва,
море е песента, море е танцът,
море е радостта, море - сълзата,
лулата на рибаря, питието.
Прегръдката не може да е друго,
освен прегръдка на скала с морето.
Душа, която този свят напуска,
тук с лодка го напуска, през морето,
защото във Созопол друго няма,
освен море - в началото и в края.
СНЯГ
Върху вечния цвят на бора,
върху стареца до стобора,
върху шумата неизгнила
сипе се, сипе снегът.
С колела го кръстосват колите,
с ветрила го измитат жените,
а децата със песен мила
го посрещат и в танц кръжат.
Сняг обичан, вълшебнико зимен,
влизам в празника твой интимен
и те моля: покрий земята
с непомръкваща белота!
Нека всички като децата
да почувстват чрез теб красотата!
Сняг обичан, спаси земята
от жестокост и грозота!
ВИДЕНИЕ
Безкрайна, хубава и бяла
пътека води ме натам,
където като в божи храм
е многосвещно заблестяла
гора от бисер и кристал
в простора януарски бял.
Снегът със стъпките говори,
гората вслушана мълчи
и с хилядите си очи
ме гледа отстрани, отгоре.
Прах снежен вее ветрила -
усещам ангелски крила.
КАРУЦИ
Чувам пеещи каруци
под закръглена луна.
Кой люлее с летни звуци
коловоза на съня?
Кой пренася под звездите
дъх на слънчево сено?
Кой изприда нишки вити -
лунна мрежа мерино?
Никакви каруци няма.
Пуст е пътят, пуст снега.
Радостта ми е измама,
истината е тъга.
А душата ми сънува
лятна вечер в равнина
и сънува и пътува
под усмихната луна.
ВАЛИ
Валеше сняг в душата ми тогава,
вали в душата ми и тази вечер.
Отрупаните клони се превиват,
мълчат, но болката им е безмерна.
За дървесата няма кой да жали.
И за душата на човек не жалят
преди телото грешно да напусне.
Душите ни са скитници самотни
по пътища, сънувани отдавна,
в един живот предишен на земята.
РЕКА
Градът е кафене. Реката черна
промива и сърцата и очите.
А слънцето като лале повяхло
изпълва ни душите с отчаяние.
Във този град, във този ден внезапен
очите ми извикаха от радост.
Една река течеше през гората,
бълбукаше и носеше небето
сред камъни като следи на Бога.
От пяната една жена изплува.
За миг се спря реката. И животът.
И после пак потекоха надолу.
И само този образ не изтече.
Седи сред светлини, седи сред сенки,
сам светлина и сянка в мойто
пладне,
във този град - кафе, с реката черна,
където всичко друго
бързо вехне.
ПО ЗДРАЧ
Мълчат, целунати от здрача
пастелни есенни гори.
Ветрецът с листи се смири
и само някъде кълвача
отмерва с метронома свой
преди да се всели покой.
Под есенното наметало
лесът е свят на чудеса.
Отеква вдън гори гласа
на незаспалото Пръскало.
Не съм тук гост,
не съм Борис,
а клонче,
цвете,
горски лист.
ГРАДЪТ НА ДЕТСТВОТО МИ
Градът на детството ми
днес ме срещна,
погледна ме, не ме позна.
Аз минах
върху лица на спомени, прегазих
плача на котката,
изскочила внезапно.
Усетих много погледи познати
от стари и от нови некролози.
Предишната любима, за която
сънят ми бягаше през много нощи,
сега бе просто грохнала старица,
която предизвиква съжаление.
(Навярно същото е и за мене.)
Прозорците на родната ми къща
все чакат да погледна във очите им,
но аз не смея.
Как ли да посмея,
когато ги продадох и предадох.
Сега със този град ме свързва още
артритът на сестра ми.
Само болка.
И двата гроба с милите
покойници.
Това остана от града
на детството.
