ЛИТЕРАТУРАТА НА РОМАНСКА ШВЕЙЦАРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ.

Румена Коларова-Шиндлер

Двадесети век

В началото на XX век в литературните среди на Романска Швейцария се разгръща широка полемика, която противопоставя писателите, застъпващи се за национална литература, към която да се причислява и тази на Немска Швейцария, като протестанството да определя романската идентичност (Гонзаг дьо Рейнолд и Робер дьо Траз) и тези като братята Сингриа, Шарл-Албер и Александър, които държат романската идентичност да се определя от френския език, на който се твори. Други, като Рамю, държат на кантоналната идентичност на литературата, а писатели като Ги дьо Пурталес и Блез Сендрарс, твърдят, че Швейцария е на кръстопътя между френската и немска култура и не може да се говори за типично швейцарска литература, като се застъпват за универсализъм в литературата.

Трибуна на тези спорове стават литературните списания «Латински флаг» (”Voile latine“) с подзаглавие «Списание за швейцарска култура» («Revue de culture suisse”, 1904-1909) и «Водоазки тетрадки» („Chahiers vaudois“, 1914-1918).  

Шарл-Албер Сингриа (Charles-Albert Cingria, 1883-1954) e роден в Женева 4 години по-късно от брат си Александър (Alexandre Cingria, 1879-1945, художник и писател). Убеден католик, Шарл-Албер се обявява срещу суровото протестантство и за универсализъм в литературата. Той изработва свой специфичен стил, използвайки всички възможни нюанси на френския език. Неговият изискан френски се чувства още в публикуваната през 1904 година брошурка “Глинените домашни богове” (Les Penates dargile“), написана от двамата братя, Рамю и А. Бови. По-голямата част от творчеството на Шарл-Албер се състои от брошури, есета, хроники, рубрики, в които проличава огромната му ерудиция. Една от големите му книги «Цивилизацията на Сен-Гал»(«La Civilisation de Saint-Gall, 1930) е забележителен научно-изследователски труд върху грегореанската музика от IX и X век, оказал огромно влияние в Швейцария и в Европа и удостоен през 1932 година с литературната награда на Фондация «Шилер». В него Сингриа изследва и текста към тази музика, въведен за първи път в абатството Сен-Гал. В книгата се налага изводът, че музиката ражда стиха, а не обратното, още повече, че музиката възниква преди думите и изразява най-съкровеното в душата на човека. Изследването му върху живота на Петрарка в книгата «Петрарка» («Petrarque“) е удостоено през 1935 година с литературната награда „Е. Рамбер”.

Робер дьо Траз (Robert de Traz, 1884-1951), роден в Париж, живял в Женева, дължи името си на националист от романа си “Човекът в редицата” („LHomme dans le rang“, 1913), по-точно на една нейна глава, озаглавена “Млади сили” („Jeunes energies”), в която се мечтае за големите завоевания, които биха могли да се осъществят от един Бонапарт -швейцарец, и в която се поставя под съмнение удачността на неутралната политика на страната.

Както и при други съвременици, военният ентусиазъм на Траз не устоява на ужасите на войната. Затова и писателят, веднага след Първата Световна война се обявява в защита на моралните ценности, като написва редица романи, в които героите признават слабостта си и сурово се самоосъждат (”Пуританката и любовта” “La Pouritaine et lamour, 1917, “Годеж” „Fiancailles“, 1922, “Сянката на слънцето” „LOmbre du soleil“, 1942, “Скритата рана” „La Blessure secrete“, 1944) и други.

Гонзаг дьо Рейнолд (Gonzague de Reynold, 1880-1970), от Фрибург, е типичен представител на фрибургската аристокрация и на католицизма. Известен е със стихосбирката си “Златният век” (”LAge dor“, 1899) и творбите си в проза: “Сказания и легенди на героична Швейцария” („Contes et legendes de la Suisse heroique“, 1914), “Езерата” („Les Lacs“, 1917) и “Швейцарски градове и местности” („Citeset pays suisses“, 1920, получила литературната награда “Шилер”). В тези книги той дава израз на култа си към историческото минало и Родината.

Наред с това Рейнолд е известен сред международните интелектуални среди чрез своето “Женевско списание”(”Revue de Genеve“) в периода когато Обществото на народите (ОН) се установява в Женева (1920 година) и чрез дейността си в Комисията за културни връзки към ОН, както и чрез изследването си в 7 тома «Създаването на Европа» («La Fondation de l’Europe“). Така  Гонзаг дьо Рейнолд открива пътя за дейността на

Денис дьо Ружмон (Denis de Rougemont, 1906-1985), от Нюшател, свидетел, наблюдател и действащо лице в събитията на своето време.

През 1935 година той е лектор във Франкфуртския университет и следи отблизо събитията в Германия, което го подтиква да напише своя “Германски дневник” (”Journal dAllemagne“, 1938). В него писателят анализира причините за надигащия се националсоциализъм в Германия. А през 1938 година написва своя труд «Любовта и Западът» («LAmour et lOccident“), който след Втората Световна война го прави световно известен. В него Денис дьо Ружмон защитава тезата, че любовта-страст, каквато е описана в  легендата за Тристан и Изолда, е враг на брака, който от своя страна е «социална форма в криза» и е любов-действие, чрез което жената и мъжът се обвързват заради установените обществени норми, а не непременно по любов-страст.

През 1948 година, на Конгреса на федералистите в Хага, Денис дьо Ружмон излага становището си, че единствено федерализмът е системата, която може да поддържа мира в една разкъсана от национализма Европа. В този дух са и сборниците му с речи и статии «Европа в опасност» („LEurope en jeu“, 1948), «Отворено писмо до европейците» („Lettre ouverte aux Europeens“, 1950), «Шансовете на Европа» („Les Chances de lEurope“, 1962), «Придвижването на духовете» („Le Cheminement des esprits“, 1970) и други. С речите си, в които се застъпва за европейски федерализъм, той се вписва в традицията на Групата от Копе от XVIII век.

Денис дьо Ружмон учредява през 1940 година Готардската лига - швейцарска група, която се противопоставя на настъплението на европейския национализъм и изработва неговия Манифест. А след войните създава в Женева през 1950 година Европейския културен център за подкрепа на културата, образованието и европейското съзнание.

Ги дьо Пурталес (Guy de Pourtal?s, 1881-1941) е роден в Берлин, но баща му е от благороднически френски род, преселил се в Нюшател, а майка му - английска аристократка. Така авторът още от детството си принадлежи на европейската аристокрация.

Откликвайки на модата през 20-те години на XX век, в която жанрът романизирана биография заема важно място, Пурталес публикува романизираните биографии на Берлиоз (”Berlioz“), Лист („Liszt“), Шопен (”Chopin ou le Poete“), Луи II („Louis II“), Ницше („Nietzsche, sa vie et sa pensеe“, 1920-1931), Вагнер („Wagner“).

Романът му, “Вълшебният улов” („La Peche miraculeuse“, писан близо 10 години), се счита за един от най-значимите, създаден между двете световни войни в Романска Швейцария. Той рисува живота в Женева, а главният герой, пианист, е превъплъщение на много елементи от биографията на автора. Интересен е символичният смисъл на музикалните произведения, които изпълнява героя в романа - те бележат етапите в развитието му в търсенето на собственото аз. Тези етапи започват с романтичната музика на Шуман и Шопен, минават през драматизма на Вагнер, през революционния дух на Бетховен, за да стигнат до мъдростта на Бах в неговия “Пасион по Матей”.

Блез Сендрар (Blaise Cendrars, 1887-1961), от Шо-д-Фон (кантона Нюшател) сменя истинското си име Фредерик Сосер (Frederic Sauser) с псевдонима “Блез Сендрар”, в който закодира най-същественото от темперамента си - вътрешното горене, жарта (braise) и вечното възраждане от пепелта, останала след изгарянето (cendre), или както той самият казва: “Да пишеш означава да изгориш жив и да възкръснеш от собствената си пепел”.

Най-известното му произведение в търсене на идентичността е тетралогията “Мъжът, поразен от гръм” (”LHomme foudroye“), в което влизат още «Отрязаната ръка» („La Main coupеe“, 1946), «Да се бориш с вълните» („Bourlinguer, 1948) и «Подялбата на Небето» („Le Lotissement du ciel“, 1949). В литературата няма подобно произведение. Всяка от неговите части има своя собствена индивидуална тематика и специфична постройка, но всички те заедно изграждат едно цяло - като квартет с четири части в различно темпо, макар че на пръв поглед накъсванията в повествованието скриват дълбоката му единност. С тази тетралогия Сендрар създава един хибриден жанр, в който се съчетават автобиография, спомени, разкази, стихове в проза и приключенски истории - един жанр, наситен с алюзии, криволичения и символи.

Един от най-изтъкнатите представители на романа от XX век в Романска Швейцария е Шарл Фердинанд Рамю (Charles Ferdinand Ramuz, 1878-1947), от Лозана. Първите му романи са написани по време на 12-годишното му пребиваване в Париж (1902-1914): “Малкото село”(„Le Petit Village“), “Алин” („Aline“), “Обстоятелствата в живота” („Les Circonstances de la vie“), “Еме Пах, водоазки художник” („Aimе Pach, peintre vaudois), “Животът на Самуел Беле” (”La vie de Samuel Belet“). В тях той още търси творческия си път. Останал в тесен контакт с културния живот на Романска Швейцария, той получава признание като писател и е удостоен през 1909 година с литературната награда «Шилер», знак, че е събудил интерес и в литературните среди на Немска Швейцария. По-късно, през 1923 година той получава и друга литературна награда - «Рамбер», а в 1936 година е удостоен с Голямата награда на Фондация «Шилер» като признание за първото място, което заема в литературата на Романска Швейцария. От 1955 година е учредена на негово име Голямата награда «Рамю» за романски писател.

С връщането си в Швейцария през 1914 година, той започва активно да сътрудничи в списанието «Водоазки тетрадки», където излиза книгата му «Основание да бъдем» («Raison d‘еtre“), истински манифест на разбиранията на Рамю за кантоналната идентичност на литературата. Той счита, че за да обрисува родния си кантон, трябва да намери „езика, който да следва гънките на възвишенията в Лаво” (кантона Во). Рамю действително си изработва специфичен стил, в който често пренебрегва академичните правила, за да пише на език, близък до говоримия, противоположен на този на интелектуалците. Своя «език-жест» той противопоставя на «езика-признак». В синтаксиса на фразата той търси грижливо онази дума, която е най-близо до природата, за да изрази по този начин неуловимата същност на родната земя. Така според него изпъква също величието и благородството на обикновения човек от народа. Някои от най-типичните примери в това отношение са: «Селски поздрави» („Salutations paysannes“, 1921), «Присъствие на смъртта» („Presence de la mort“, 1922), «Любовта на света» („LAmour du monde“, 1924), «Големият страх в планината» („La Grande Peur dans la montagne“, 1926), «Красотата на земята» („La Beaute sur la terre“, 1928), «Адам и Ева» („Adame et Eve“, 1932), «Ако слънцето не изгрееше пак» („Si le soleil ne revenait pas“, 1937).

Рамю е написал 50 романа. В тях той третира вечните теми на живота, смъртта, любовта, нерадостната съдба. В цялото му творчеството неизменно присъства смъртта в контраст с виталната сила на природата, а сюжетът е изграден върху чувството за страх пред наказанието от провидението, под чиято заплаха живеят героите му. Атмосферата им е изпълнена с мистицизъм. Един от многото примери в това отношение е най-превеждания му роман “Дерборанс” („Derborance“, 1934). В нея Рамю описва природно бедствие от 1714 година: под върха Диабльоре (кантон Во) се свличат огромни маси скали, разрушават много хижи в планинското селце Дерборанс, причиняват смъртта на много хора и затрупват 5 км от пътя, който свързва селото с долината. Основната тема е ужасът от планината, от фаталността на съдбата, която се налага над волята на човека. И когато главният герой, оцелял по чудо, започва да вярва в нейното снисхождение, тя го премазва морално, като го тегли неудържимо, съдбоносно, обратно там, където са загинали останалите. Романът завършва с оптимистична нотка - любимата жена го връща и спасява от окончателна гибел в името на бъдното, защото носи неговото дете в утробата си. Романът е филмиран през 1985 година от швейцарския режисьор Францис Рьойсер, а във филмовата музика е включена песента «Притури се планината» от репертоара на ансамбъла «Мистерията на българските гласове», в изпълнение на Стефка Съботинова. Тази песен подхожда необикновено много към мистичната атмосфера на филма.

Последователи на Рамю в защитата на регионалната швейцарска идентичност са есеистът Едмон Жилиард (Edmond Gilliard, 1875-1969), романистът Жан-Пеир Моние (Jean-Pierre Monnier, 1921-1997) и други.

Сред тях е и Морис Зерматен (Maurice Zermatten,1910-2001), от кантона Вале. Силно привързан към родната земя, той благоговее пред нея и пред валезаните (жителите на кантона Во), като ги представя в творчеството си преди всичко като уважаващи старинните семейни, народни и религиозни традиции. Ярки примери в това отношение са романите му «Ненужното сърце» («Le Coeur inutile“, 1936), «Гневът на Бога» („La Colеre du Dieu“, 1941), «Планината без звезди» („La montagne sans еtoiles“, 1956), «Ракът на самотата» („Le Cancer des solitudes“, 1964), “На изток от Големия-Коридор” („A lest du Grand-Couloir“, 1983), както и сборникът с автобиографични разкази «Жизнените сокове на детството» („Sеves denfance“, 1968), а също и сборника с есета «Да продължи сбогуването» („Pour prolonger ladieu“, 1976).

Силно повлиян от Гонзаг дьо Рейнолд, негов преподавател във Фрибургския университет, Зерматен основава Народен университет в Сион, кантона Вале, където самият той живее 40 години. И до края на живота си не престава да защитава идеята за “автентичността” на родния кантон.

В традицията на Рамю се вписва и поетът Густав Руд (Gustave Roud, 1897-1976), роден в кантона Во във фермата на баща си, където живее до 11-годишната си възраст, преди цялото семейство да се пресели в Каруж (днес квартал на Женева). През целия си живот обаче и в цялото си творчество Руд остава свързан със селото, особено силно подчертано в последната му творба «Изгубеното село» („La Campagne perdue“, 1972). Самото заглавие е заредено с подтекст: от една страна то посочва, че поетът е загубил завинаги своето село и че не може да има вече същия живот като на приятелите си селяни, а от друга страна заглавието подсказва, че самото село е загубено поради социалните промени, настъпили след Втората Световна война. То е вече една обречена реалност, остаряващ мит и  изгубен пристан на щастието.

Руд се разделя болезнено с него още в първата си творба «Сбогом» («Adieu“, 1927), но то присъства неотлъчно в поезията му. Авторът счита, че именно чрез поезията може да се стигне до отвъдното, до един загубен рай, да се извиси човешкия дух, за да изживее екстаза на хармонията. Поезията, казва Руд е «като песента на чучулигата, която изчерпва силите си в собствената си радост».

Поет, преводач и фотограф, доктор «хонорис кауза» на Лозанския университет, Руд е удостоен през 1941 година с литературната награда «Рамбер», а през 1967 година с наградата на град Лозана.

Постепенно след Втората Световна война литературата на Романска Швейцария става по-наситена и по-разнообразна и отразява модерния подход към нея.

В поезията се налага името на Филип Жакоте (Philippe Jaccottet, 1925), от Мудон (кантона Во), интересен в новаторските си търсения. От 1953 година поетът живее в градчето Гринян в Прованс (Франция). Жакоте е привърженик на свободния стих и на кратките форми в поезията. Поетът нарушава установената хармония на стихотворението, като още в първата си публикация, брошурата “Три демонични поеми” (Trois poemes aux demons“, 1945) смесва проза и стих. Като остава неповлиян от раждащия се по онова време екзистенционализъм и залязващия сюрреализъм в Европа, той търси свои форми в един нов класицизъм, в който традиционното и модерното да вървят ръка за ръка. В поредицата стихове в «Реквием» («Requiem“, 1947) и в «Совата» („LEffraie, писани в периода 1946-1950) той накъсва александрийския стих с неритмичност, която нарушава симетрията на класическия стих. Стихотворенията му, писани в периода 1952-1956 и публикувани в стихосбирката «Невежият» («LIgnorant“) бележат нов етап - в тях Жакоте се отдалечава още повече от александрийския стих и от римите, като често употребява дисонанси, стихът понякога се състои само от 13 или 14 срички, или изцяло не е подчинен на метриката. Както признава поетът, това е отражение на несигурността в живота по онова време и на бруталността на смъртта. През 1960 година Жакоте се увлича по жанра хайку и в стихосбирката си “Напеви” (”Airs писана между 1961 и 1964 година) го използва, като го адаптира към френския език. С тази кратка форма той има свободата да изрази с малко думи цял един свят - вътрешен и външен. От 1965 година се връща пак към смесването на поезия и проза «Пейзажи без фигури» («Paysages aux figures absentes“, 1979) и «Кристал и дим» („Cristal et fumee“, 1993). Филип Жакоте е носител на Голямата награда «Рамю» (1970), Голямата награда за поезия на град Париж (1986), Голямата национална награда за превод (1987) и наградата «Петрарка» (1988).

Заслужава внимание и Пиер-Луи Мате (Pierre-Louis Matthey, 1893-1970), от Нион (кантона Во), който е един труден за четене поет, тъй като поезията му е много двусмислена, но затова пък е изключително музикална. Развитието на Мате е особено: до 30-тата си годишна възраст той публикува 3 дръзки за времето си стихосбирки. Четвъртият му сборник стихове “Алсионе в Пален”(„Alcyonеe а Pallеne“) се появява когато поетът е почти 50-годишен. След нова пауза, през 1968 година излиза “Пълна стихосбирка” (”Poesies completes“), в която са събрани всичките му поетични творби, преработени в зряла възраст.

Мате дебютира като поет през 1914 година със сборника «От 16 до 20» («Seize a vingt“), последван от «Страстна седмица» («Semaine de passion“) и  «Съща кръв» („Meme sang“).  Те скандализират читателската публика с пълното пренебрегване на традицията на скромност, въздържаност и целомъдрие в дотогавашната поезия на Романска Швейцария. Неговата провокативна, самоиронизираща се поезия, в духа на Бодлер, е пълна с експресивни и образни картини. След първия шок от споменатите стихосбирки критиката признава поета, който получава многобройни литературни награди - «Шилер», «Рамбер», «Рамю» и други.

След дълга пауза, запълнена с преводи на Шекспир, Киитс, Блейк, Шели, започва втората фаза в развитието на Мате като поет, в която той обръща поглед към митологията («Алсионе в Пален»). Тук изобилстват грижливо подбрани метафори, при които чрез нюансирането на смисъла, поетът дава воля на вкуса си към енигми и алитерация, в преплитане и противопоставяне на две пространства - безсмъртието и краткия живот.

В третия етап от творчеството си («Пълна стихосбирка») Мате преработва всичките си стихове, като ги прави още по-енигматични.

От бунта през 1914 година с първата стихосбирка на Мате, през присмехулния Пан от годините 1940-1950, чак до 70-годишния поет, който преработва цялото си творчество - всички тези етапи са свързани чрез култа към пефекционизъм във формата и в музикалното звучение на стиховете.

Анри Спис (Henry Spiess, 1876-1940) е единственият представител на символизма в поезията на Романска Швейцария. Известни са стихосбирките му: “Безмълвието на часовете” („Le silence des heures“), “Прикованите песни” („Les chansons captives“), “Двусмислен образ” („Visage ambigu“, 1918) и “Божествен сезон” („Saison divine“, 1920). В тях той стига до проникновени описания на душевното състояние на човека.

Едмон-Анри Кризинел (Edmond-Henri Crisinel (1897-1948), от кантона Во, е поет, работил 25 години като журналист в «Новото списание на Лозана» («La Nouvelle Revue de Lausanne”). Той е страдал от мания за преследване и чувство за вина, като е имал на три пъти кризи от депресия (последната от тях го довежда до самоубийство). Независимо от това, борейки се със сенките, които го преследват в живота му, Кризинел  прави от болестта си изкуство и създава произведения, които го нареждат сред забележителните творци в периода 1939-1970 година.

В «Алектоне» («Alectone, 1944), поема в проза и автобиографична творба, Кризинел се опитва да разгадае енигмата на съдбата си.

Според римската митология, Алектоне е една от фуриите, богиня, която подлудява хората и ги измъчва. В поемата на Кризинел, Алектоне е болната в съседната на автора стая в болницата, която го смущава с виковете си.

Други известни творби са: “Черната превръзка за очи” („Le Bandeau noir“, 1948), брошурата “Бдящият” („Le Veilleur“, 1939) и «Стихове» („Poеsies“, излезли посмъртно през 1948 година).

В прозата  изпъкват имената на Моник Сент-Елие (Monique Saint-H?lier, 1895-1955), от Шо-д-Фон (кантона Нюшател). Писателката сменя истинското си име, Берта Айман (Berhte Eimann) когато се отказва от протестантската си вяра и приема католическото вероизповедание още в студентските си години в Лозана.

Светът на романите й остава в родния й град, макар да не се споменава поименно. Основната й тема е: да обичаш, без да получиш взаимност. Заедно с това творбите й са наситени с цветове, аромати, игра на светлосенки, настроения на времето - сняг, вятър, дъжд. Важен елемент в почерка на Сент-Елие е честата и непредвидената намеса на миналото в настоящия момент на разказа, поради което тя изоставя формата на традиционния роман, за да построи романите си като мозайка, групирана около един централен епизод. Типично за нея е фрагментарното повествование и недовършеността. Известен е летописът й, от който излизат 4 романа, «Гора-Покойник» („Bois-Mort“, 1934), «Сламеният ездач» („Le Cavalier de paille“, 1936), «Мартин-Риболовец» („Le Martin-Pеcheur“, 1953) и «Червената Лейка» („LArrosoir rouge“, 1955). След смъртта й се откриват ръкописи за още 5-6 романа от същата поредица.

Жак Меркантон (Jacques Mercanton, 1910-1996), от Лозана, е известен със сборниците с новели: “Тайната на сърцата ви” („Le Secret de vos coeurs“, 1942) и “Христос в пустинята” („Christ au dеsert“, 1948, получил литературната награда «Шилер»), както и с романите си: «Тома неверни» („Thomas lincre dule“, 1943, получил наградата «Рамбер»),  «Слънцето нито смъртта» („Le Soleil ni la Mort“, получил наградата на Гилдията на книгата), «Лятото на седемте спящи» («LEtе des Sept-Dormants“, 1974) и няколко тома критични есета.

От романите на Меркантон се запомня не интригата, а атмосферата им. Героите му имат един или повече характерни жестове, тикове или физически черти, които се повтарят като лайтмотиви през цялото повествование и в крайна сметка служат като метафори в структурата на романите. Повтарят се и темите, и събитията, което придава особен чар на творбите на Меркантон. Характерна е също така и двусмислеността в романите му, което прави почти невъзможно резюмирането на съдържанието им. Те са по-скоро разсъждения върху човешкото съществувание, особено ярко изразено в шедьовъра на писателя - «Лятото на седемте спящи», където Меркантон се позовава на легендата, позната и в християнската, и в мюсюлманската религии: в една пещера седем младежи прекарват 1000 години в сън. Когато се събуждат в един нов свят, още по-лош от този, в който са живели преди да заспят, те започват да  молят Бога да ги приспи отново докато дойде сетния, Страшния съд. Целият роман е изпълнен с разсъждения върху човешкото съществуване, белязано с трагичност и с упадъка на модерния свят.

Алис Риваз (Alice Rivaz, 1901-1998), от кантона Во. Запозната от дете със социалните проблеми на епохата (баща й е политик-социалист, работил в помощ на ощетените, а тя самата работи от 1924 година в Международното бюро по труда в Женева, където е в непрекъснат контакт с документацията по условията за работа и трудовата борса в целия свят), Алис Риваз ги отразява в творчеството си. Пример в това отношение е романът й “Азбуката на утрото” („LAlphabet du matin“, 1933), в който се описва политическия климат и раждането на социализма в кантон Во в  началото на XX век. Темите в творчеството на Риваз са универсални - страст, самота, неуспех, на фона на конкретна реалност. Авторката заема особено място сред жените-писателки в литературата на Романска Швейцария. Дори и в най-автобиографичните си творби, тя се представя като жена, споделяща съдбата на всички жени в стремежа им към любов, в трудовата им дейност, в желанието им да бъдат оценени като личности от мъжете. Така тя се вписва във феминисткото течение на литературата на Романска Швейцария, оформило се от средата на 20-те години на XX век. Тук обаче трябва да се подчертае, че феминизмът на Риваз е различен от този в наши дни. Писателката рисува социалната йерархия, доминирана от мъжете, такава, каквато тя е съществувала в началото на XX век, когато става дума по-скоро за защита на женската чувствителност, противопоставена на мъжката рационалност, както това е отразено в “Спокойствието на кошерите”(1947). Тук е интересно да се уточни, че разгледан в общ план, феминизмът в Швейцария се подхранва и до днес от социалните реалности. През 1918 година, по време на Генералната стачка се поставя за първи път въпросът за правото на гласуване на жените, което се отхвърля. През 1959 година, когато същото искане е отново на дневен ред, две трети от швейцарците гласуват против него, като само в кантоните Во, Женева и Нюшател то е удовлетворено. Жените в цяла Швейцария получават най-сетне право на гласуване чак през 1971 година, а едва през 1981 година - пълно равноправие. Въпреки че всичко това е записано в Конституцията, както и в закона от 1996 година, принципът “за равен труд, еднаква заплата” не е стриктно прилаган и жените продължават да получават 20-30% по-ниска заплата от мъжете, особено в частния сектор.

В центъра на романите на Алис Риваз е вътрешният живот на героите, без да се чувства отношението на авторката към тях. Тя поставя героите си в моменти на екзистенциална криза, като тежките исторически събития отговарят на вътрешните кризи на действащите лица, а това ги кара да се замислят върху смисъла на собственото си съществувание.

Известни нейни романи са: трилогията “Облаци върху дланта” („Nuages dans la main“, 1940), “Като пясъка” („Comme le sable“, 1946) и “На най-ниското стъпало” („Le creux de la vague“, 1967) , както и “Спокойствието на кошерите” („La Paix des ruches“, 1947) и шедьовъра й “Хвърли хляба си” („Jette ton pain“, 1979).

Ивет Зграген (Yvette ZGraggen, 1920), от Женева, се вписва също във феминисткото течение на литературата в Романска Швейцария. Първата й публикация, романът “Животът чакаше” (”La Vie attendait“, 1944), разказва за младите момичета, които се освобождават от представите, добронамерено наложени от майките им, за да открият, че идеалът им за чиста любов не отговаря на мъжките желания. Темата доминира и в други романи на писателката: “Трева през октомври” („LHerbe doctobre“, 1950), “Мрежата на птицелова” („Filet de loiseleur“, 1957), “Лято без история” („Un еtе sans histoire“, 1962) и особено в “Корнелия” („Cornelia“, 1985).

Деятелка на Международния Червен кръст в периода 1941-1946 година, после активно ангажирана в работата на международните срещи в Женева и на Европейската организация за култура във Венеция в периода 1949-1952 година, водеща културните предавания на Радио Романска Швейцария и след пенсионна възраст, Ивет Зграген отделя важно място в творчеството си и на социалните проблеми.  Особено ярко те са представени в романа й “Ла Пунта” (”La Punta“, 1992), който е посрещнат с огромен интерес от читателската публика. В него се разказва за мечтите на една съпружеска двойка от Женева да живеят след пенсионирането си под топлото слънце на Испания. Разочарованието не закъснява: напредването на възрастта, изолацията, самотата, реалността на доброволното отшелничество. Романът отива и по-далеч, като разкрива как мъжът и жената изживяват по диаметрално различен начин свободата си, новостите, илюзиите си за спокойни и щастливи следпенсионни години на брега на морето (които обаче са бетонирани!).

В цялото творчество на писателката няма анализи или демонстративни изявления, няма осъждане или заключения, но има един разкрепостен език и вярно отразяване на действителността, които придават дори на автобиографичните й творби социологично измерение.

Жорж Халдас (Georges Haldas, 1917-2010), от Женева, е известен като хроникьор на Женева, независимо че първоначално, от 1942 до 1963 година той пише поезия. Неговите хроники не целят само да регистрират събитията в града, а да ги разкрият чрез личния живот на писателя, чрез неговите взаимоотношения със заобикалящия го свят. В тях обаче няма стриктно лична информация, нито дати, собствени имена, детайлни портрети на хората, за които пише. Авторът представя по-скоро излъчването на тези хора и често измисля някакво експресивно име на лицето, за което говори, като така го характеризира по-живо и убедително.  Езикът на автора е оригинален, често зареден с хумор и с игра на думи. Характерно за Халдас е също умението да създаде драматично напрежение дори около най-незначителните неща. Интересни негови хроники са: “Булевард де философ” („Boulevard des Philosophes“, 1966), “Хроника за улица Сент-Урср” („Chronique de la rue Saint-Ours“, 1973), “Легендата за футбола” („La Lеgende du football“, 1981), “Изповедта на едно семе” („La Confession dune graine“, 1983-1992). 

Катрин Коломб (Catherine Colomb, 1892-1965), от кантона Во, завършва висшето си образование в Лозана, но се посвещава в продължение на 30 години на семейството си. Започва да пише тайно, когато е сама в къщи, през 20-те години на XX век. През 1932 година Катрин Коломб изпраща на един литературен конкурс първия си роман “Ези-тура” (”Pile ou Face”), който не остава незабелязан от журито, макар и да не е награден. Той излиза от печат през 1934 година.

Десет години по-късно, през 1943 година, писателката изпраща пак на конкурс втория си роман “Замъци от детство” (”Chаteaux en enfance“), който по-късно става трилогия : “Воюващите царства” („Les Royaumes combattants“), “Духовете на земята” („Les Esprits de la terre“) и “Времето на ангелите” („Le Temps des anges“).

В този втори роман писателката има нов подход към формата. Действието не се развива последователно, а следва единствено логиката на спомените, което води до своеволна разкъсаност, внезапно връщане на действието назад и отклонения в разказа, асоциации от идеи и лайтмотиви.

В основата на романите на Катрин Коломб са спомените, на които писателката дава една своеобразна, много модерна форма, толкова  хаотична, че е трудно да се чете и проследява текста.

В края на живота си, през 1962 година, писателката е удостоена с литературната награда “Рамбер”.

Ив Велан (Yves Velan, 1925) е роден във Франция, след което семейството му се преселва в Женева, а после в Лозана. От края на Втората световна война е член на комунистическата партия, която напуска от 1957 година, а от 1969 година е един от основателите на Групата от Олтен, състояща се от писатели с лява идейна ориентация. Заради политическите си убеждения няма право да работи в кантона Во, поради което става гимназиален учител в Шо-д-Фон (кантона Нюшател) до пенсионирането си, с прекъсване от 10 години, когато е преподавател по френска литература от XIX век в САЩ, в университета Илиноис.

Още през 1948 година той е номиниран за литературната награда на Гилдията на книгата за романа си “За един лош свят” (”D’un monde mauvais“), който той унищожава по-късно.

През 1959 година излиза от печат романът му «Аз» («Je“), който е истинска сензация. Този политически роман се различава от всичко писано в романската литература дотогава, както по формата си, така и по тематиката си. Окачествява се от много писатели-съвременици като нова ера в литературата. Удостоен е във Франция с наградата «Ф.Фенеон» и «Наградата на месец Май».

В романа се разказва за Жан-Люк Фридрих, млад пастор, който по време на студената война  е обладан от чувството за вина. Измъчван от подтискането на сексуалните си желания и от трудността да контактува със себеподобните си, той се вглежда във всеки свой жест и дума, усещайки се наблюдаван от Бога и съгражданите си. Заедно с това, той е възмутен от социалната неправда, разкъсан е между Божието слово, симпатизирането си на «Червените» и принадлежността си към едно духовно общество, което поддържа безрезервно установената власт. По време на едно военно учение, което Фридрих окачествява като истински Потоп, героят научава, че се забранява на всички държавни служители с комунистически убеждения да упражняват професията си. Тогава, в една проповед, той се самообвинява за симпатиите си към комунистите, което предизвиква скандал. Фридрих очаква да бъде отстранен от църквата, но е само преместен в друга енория в работнически квартал.

На фона на тази интрига, романът «Аз» е съвсем нов вид политически роман - в него не се разглеждат класовите отношения;  те са представени чрез вътрешния монолог на героя, чрез субективното му усещане и неговата объркана съвест: натрапчивата мисъл за вината, самообвиненията, необходимостта да бъде едновременно и съдия, и палач на собственото си аз, отвращението и обаянието, което оказва върху него плътта. Към това се прибавят «обективни» фактори: откъси от доклади, писма, проповеди, интимен дневник, вестникарски статии, документи и други, които дават възможност определени сцени в романа да се представят от различни позиции. Така образът на главното действащо лице е по-цялостен, а внушенията на автора - по-убедителни.

Заслужават внимание и другите романи на Ив Велан: «Ретушираната статуя на Кондилак» („La Statue de Condillac retouchеe“, 1973), «Софт Гулаг» („Soft Goulag“, 1977), есето «Противовласт» („Contre-pouvoir“, 1978) и приказката «Котката Мюш» („Le Chat Muche“, 1986).

Жак Шесе (Jacques Chessex, 1934-2009), роден в Пайрен (кантона Во), се счита за най-типичния представител на литературата в Романска Швейцария от втората половина на XX век. Това се дължи не само на размаха на творчеството му, но и на присъствието на автора в културния живот на Романска Швейцария.

Шесе започва литературната си дейност с поезия в сборниците: «Пролетна песен» („Chant de printemps“, 1955), «Глас в нощта» („Une voix la nuit“, 1957), «Битки във въздуха» („Batailles dans lair“, 1959).

В тези години бащата на Шесе се самоубива. Тази трагедия остава до края на живота му като незарастнала рана, върху която писателят се връща многократно, каточе ли за да обясни връзката между нея и особения характер на творчеството си. В този смисъл творбите му придобиват смисъл на изкупление, като бащата и родната земя (тази на бащата) заемат основно място в тях. Силно въздейства също стилът на Шесе - богат на асоциации и на често барокови образи.

Творби като романа «Изповедта на пастор Бург» (La Confession du pasteur Burg“, 1967), «Карабас» („Carabas“, 1971), сборника разкази «Портрет на водоазците» („Portrait des vaudois“, 1969) и «Молитвеник» („Brеviaire“, 1976) са близо до автобиографията или до оригиналната форма на литературния репортаж и утвърждават едно от основните достойнства на творчеството на писателя - реализмът. Някои от тях шокират заради твърде суровия реализъм и заради подчертаното желание на автора да наруши негласно наложените табута в обществото на Романска Швейцария. Шесе слага на преден план скритите страни на религиозността, която се изчерпва само в строгия морализъм според него, описва ежедневието на съвремениците си без грим,  бичува двуличието на морала на управляващото съсловие, а зедно с това се изказва пред медиите по начин, окачествяван като ексесивен. Но с всичко това, както и със съоснователството си на литературното списание “Творчество” (”Ecriture”) през 1960 година, Шесе допринася и застава в центъра на обновяването на романската литература.

Писателят е първият швейцарски автор, на когото се присъжда наградата «Гонкур» за романа му «Човекоядецът» («LOgre“, 1973), преведен на много езици, включително и на български и филмиран в Швейцария през 1986 година. Освен с наградата “Гонкур”, Шесе е удостоен и с наградата “Шилер”(1963), Наградата Алпи-Юра (1972), Голямата награда на френската Академия (1983) и Наградата на Академията «Маларме» ((1992).

Сред многобройните му книги, най-известни са «Портрет на водоазците» и «Човекоядецът».

В «Портрет на водоазците», всеки разказ е като един жив образ, взет направо от полето, от кръчмата, от града. В нея намира място и образът на емигранта-италианец, чрез който Шесе отразява една типична реалност в Швейцария след Втората Световна война. Тогава бурното икономическо развитие на страната налага използването на допълнителна работна ръка - главно италианци, испанци и португалци, които съставляват по онова време 16,5% от заетите в производството работници. Книгата като цяло рисува образа на кантона Во и на неговите жители, без никакви следи от фолклорен сантиментализъм. Разказите са наситени с топлина и възхита от бедния труженик и родната земя.  

«Човекоядецът» може да се причисли към така наречената «традиция на самонаблюдение» в романската литература. В книгата се разказва за бавната смърт на един млад лозански учител, преследван от спомена за баща си, всемогъщия тиранин, човекоядецът, който дори след смъртта си продължава да преследва сина си и да го убеждава в неговото безсилие да уреди сам живота си, като го довежда до самоубийство. Това, което е ново и бележи етап в развитието на романската литература, е въвеждането на герой, който не се самоанализира, а чрез образа му се посочва обективно, че човек може да бъде доведен до гибел когато е угнетена душата му.

«Карабас» е също един разтърсващ роман, в който Шесе не жали нищо и никого, и е особено остър към «цвета на обществото». Под формата на автобиографичен разказ, писателят се идентифицира с маркиз дьо Карабас (от «Котаракът в чизми» на Шарл Перо) и играе различни роли, за да атакува и пледира, да ужасява и гали и да накара читателя сам да усети «конвулсиите» на консуматорското общество.

Други романи: «Жаркото царство» („LArdent Royaume“, 1975), «Жълтите очи» („Les Yeux jaunes“, 1979), «Юда разбираемият» („Juda le transparent“, 1982), «Йонас» („Jonas“, 1987),  «Морган Мадригал» („Morgane Madrigal“, 1990), «Троицата» („La Trinitе”, 1992), «Смъртта на един праведник» („La Mort dun juste“, 1996), «Имитацията» („LImitation“, 1998), както и разказа «Мечтата на Волтер» („Le Reve de Voltaire“, 1995).

Заедно с това, Шесе продължава да пише стихове: “Събрани стихове” (”Poesie complete“) в три тома, в които са поместени няколко стихосбирки, публикувани между 1976 и 1996 година.

Морис Шапаз (Maurice Chappaz, 1916-2009), от Лозана. Още с първата си публикация, повестта «Мъжът, който живееше легнал върху една пейка» („Un homme qui vivait couchе sur un banc“, 1940), Шапаз получава литературната награда на списанието «Романска Швейцария» и заема веднага своето място в литературата. В споменатата творба са вплетени елементи от семейния живот и характерни черти на ориентацията в почерка на автора. Повестта започва със символична сцена: един мъж се съблича, т.е. хвърля «гражданските» си дрехи, за да облече дрехата на Пиеро от цирка. Отказвайки се от обществото на баща си «нотариус или шериф» и от своите «неуместни задължения» в него, мъжът «се ражда» за нов живот, в който да заживее като «цирков артист» и чиито думи и музика да напише самият той. Като се противопоставя на този баща, възприеман като «вълк», Шапаз поема по «пътя на мастилото, свързан с майчината утроба» и определя своя свят: «И интимното ще бъде моята професия». С други думи, творческият процес за Шапаз е вярност към майчиния свят в широкия смисъл на думата. Творчеството, според автора, трябва да изгради отново света чрез поетичния език (а не чрез юридическата реч на бащата), чрез жената (а не мъжа-глава на семейство), чрез природата (а не обществото) и чрез нощта (а не деня) - все величини, които се отнасят до майчиния свят. Така се ражда своеобразната «поезия в проза», типична за Шапаз.

Наред с това, верен на стремежа към запазване на регионалната идентичност в романската литература, започнал от края на XIX век, Шапаз черпи вдъхновение и от речника на водоазкото село, както и темите на редица свои творения: «Големите дни на пролетта» («Les Grandes journеes de printemps, 1944), «Нощни зеленини» („Verdures de la nuit“, 1945), «Завещанието на Горна-Рона» („Le Testament du Haut-Rhone“, 1953, получила литературната награда «Рамбер»), «Портретът на валезаните» („Le Portrait des Valaisanes“, 1965, която третира модернизирането на селото), “Мили полета” (”Tendre campagnes“, 1966) и други.

След смъртта на съпругата си, писателката Корина Бил, през 1979 година, Шапаз обединява някои свои траурни и комични поеми в сборника «Да се смееш и да умреш» («A rire et а mourir“, 1983) и започва да пише своя «Дневник» („Journal“, повече от 5000 страници), а през 1985 година е удостоен с наградата на кантона Вале за цялостната си литературна дейност. От 1977 година произведенията му стават подчертано автобиографични: «Усвояването на занаята» („LApprentissage“, 1977), «Момчето, което вярваше в рая» („Le Garcon qui croyait au paradis“, 1989), «Бдението на Викингите» („La Veillее des Vikings“, 1990), «Смъртта кацна като птица» („La Mort sest posеe comme un oiseau“, 1993) и други.

През октомври 1997 Шапаз е удостоен с Голямата награда «Шилер» (най-значимата швейцарска литературна награда) и със Стипендията Гонкур за поезия (престижна френска награда).

Корина Бил (Corinna Bille, 1912-1979), от кантона Во, е романистка, в чието творчество заемат първостепенно място природата на кантона Во, ирационалното поведение на героите й, страстта, реализмът на сетивата.

От 1973 година тя започва да записва сънищата си, които заемат централно място в произведенията й, както и символите, които изразяват защита: остров, параклис, корен, маска, гроб, нощ. В момент, когато XX век в литературата се впуска в абстракцията, Корина Бил посочва, че трябва да се следва пътя на живителните сокове в природата.

През 1969 година Корина Бил е удостоена с Голямата награда на Ронската Академия, през 1974 година - Наградата “Шилер” за цялостното си творчество и в 1975 година - Стипендията Гонкур за най-добра новела.

Известни нейни творби са романите: “Теодора”(„Thеodora“, 1944),   “Селски болки” („Douleurs paysannes“, 1953), “Сляпото дете” („LEnfant aveugle“, 1955) и сборниците новели: “Черната ягода” (”La Fraise noire“, 1968), “Сто малки и жестоки истории” („Cent petites histoires cruelles“, 1973), “Овалният салон” („Le Salon ovale“, 1976) и други.

Никола Бувие (Nicolas Bouvier, 1929-1998), от Женева. Веднага след завършване на следването си по право и литература в Женева, Бувие, запленен още от детството си от пътешествията, се впуска в 3-годишно пътуване по света, което го отвежда чак до Япония. Първата част от това пътешествие минава през Югославия и стига до Кюрдистан. То е описано в книгата “Употребата на света” (”LUsage du monde“, 1963), преведена на български език, илюстрирана от Тири Верне, художникът, който придружава автора по време на пътешествието. Тя е удостоена с Наградата на женевските писатели през 1985 година. Бувие тръгва първо на изток, защото там са корените на човешката цивилизация: писменост, знаци, гробници, история. В «Употребата на света» дефилират анадолски пейзажи, полузатрупани от сняг, мимолетно срещнати хора, моменти на интензивно докосване до един или друг обект, търсене на «легендарни места». Пътуването през Югославия, Гърция, Турция, Иран и Афганистан към Индия е белязано с интензивна визуалност, която е характерна за стила на Бувие. Писателят разказва за местностите и хората, като вмъква и своите разсъждения върху опознаването на човека, уважението на различията на другите, вниманието към заобикалящия ни свят, смъртта, или с една дума, разсъждения върху «употребата на света». Лайтмотивът на музиката (гайдата в Македония, кларинета и тимпаните по анадолските плата) откроява различните етапи на пътешествието. А рисунките на Тири Верне - лица, животни, пейзажи, черни тирета на бял фон, стилизации с голяма точност, подчертават визуалното удоволствие от извървения път и често допълват недоизказаното в текста на книгата.

В «Японска хроника» («Chronique japonaise“, 1975), също преведена на български език и удостоена с наградата “Рамбер”, се чувства още по-силно интереса както към видяното в настоящия момент (селски празник, вечерни, зимни и други пейзажи, екскурзия до остров Хокаидо и други), така и към миналото (легенди, история на трудните контакти на японците с тези “дяволи чужденци”, смесицата от религии и свети места на шинтуизма и на будизма).

За да се издържа по време на пътуването си, Бувие изучава фотографията и прави чудесни снимки за първата си книга за Япония, повечето черно-бели, а някои в зелено, кафяво и червено - цветовете на страната.

Бувие пише и разкази, в които вплита и стихове: “Външното и вътрешното” (”Le Dehors et le Dedans“, 1982), “Бухалът и Китът” („Le Hibou et la Balеine“, 1993), “Двадесет и пет години заедно, история на романската телевизия” („Vingt-cinq ans ensemble, histoire de la tеlеvision romande“, 1979), “Народното изкуство”  („LArt populaire“, 1991) и други.

За цялостното си творчество Бувие е удостоен с Голямата награда “Рамю”.

Краят на XX и началото на  XXI век бележат експанция в литературната продукция на Романска Швейцария. Над 700 автори пишат и издават, което прави невъзможно разглеждането на творчеството на всеки един от тях в рамките на този обзор. Могат само да се изредят някои от многото имена в различните жанрове и насоки:

Поезия: Vahе Godel, Pierre Chappuis, Jean Pache, Pierre-Alain Tаche, Fran?ois Debluе, Josе-Flore Tappy, Sylvaine Dupuis, Pierre Voеlin, Frеdеric Wandelеre, Alain Rochat.

Автобиографични романи: Yves Laplace, Daniel Maggetti, Anne Cuneo, Мichel Campiche, Jean-Louis Kuffer.

Исторически романи: Anne Cuneo, Jean-Jacques Langendorf

Жени романистки: Anne-Lise Grobеty, Catherine Safonoff, Monique Laederach, Madelaine Santschi, Corinne Desarzens, Agota Kristof, Elisabeth Horem, Marie-Josе Piquet, Amеlie Plume, Sylvaine Chatelain, France-Line Genеts.

Новели и разкази: Sylvaine Chatelaine, Pierre-Andrе Rieben.

Хроники и есета: Etienne Barilier, Christophe Gallaz, Michel Thеvoz, Roland Jaccard, Daniel Wilhem, Jil Silberstein, Jerоme Deshusses, Bertel Galland.

Пътеписи: Luc Weibel, Raymond Farquet, Gernain Clavien, Monique Tornay, Clausine Roulet, Fernand Auberjonois.

Произведения с изрично нарушаване на граматическите правила на френския език в търсене на по-голяма експресивност: Jean-Marc Lovay, Francois Debluе, Jean-Luc Benoziglio, Jean-Francois Duval.

Романи, в центъра на които е диалогът с европейските култури: Claude Delarue, Etienne Barilier, Bernard Comment, Rose-Marie Pagnaed.

Кои от тези и много други имена ще се утвърдят, за да фигурират в томовете с литературни изследвания, ще покаже бъдещето. Дотогава остава удоволствието за читателите да ги откриват и преоткриват.