В ОКОТО НА ВРЕМЕТО

Магдалена Бояджиева

В ОКОТО НА ВРЕМЕТО

                  Посвещавам тази поема на бащата на сюрреализма,
                  лудия гений Салвадор Дали, маркиз де Пубол
                  и картините му „Настойчивостта на спомена”
                  /или “Меките часовници” и „Разтопеното време”/,
                  „В търсене на четвъртото измерение”,
                  „Две глави пълни с облаци” и “Невидимият мъж”

Меко е времето - като сирене.
Дали го размазва с нож във ръка.
Изяж го, маркизе! За да си спомниш.
Още е рано да се родя.

Меко е времето в циферблата.
Мирише на мухъл от самота.
Чуй ме, маркизе! Гласът ми те вика
от камамберната пустота.

Плаче часовникът - от тъгата ми.
Гледаш към него замислен в нощта.
Аз съм в окото на времето, скъпи.
Аз съм неговата сълза.

Аз съм в часовника - малък зародиш,
напомнящ перла от светлина.
Ето защо обожаваш яйцата.
Твоята Гала не знае това.

Тъмно е вътре. Въртят се стрелките.
Трябва да чакам да се родя.
Но дотогава ще идвам в съня ти
и ще оставям ключа на брега…

Ще се превърна в стих от поема
и ще отключвам нощем врата.
Ти ще се будиш сутрин до Гала
и ще закусваш учуден яйца.

Аз съм твоята муза от лава.
Скръбта ме превърна в твърда скала.
Аз съм облаците, небето -
ти си спомена за дъжда…

Нима забрави? Ти си морето.
Аз съм солената ти душа.
За да мога да стигна до тебе,
превърнах стрелките в бързи весла.

При теб циферблатите бавно се стапят.
Времето в миналото пълзи.
Аз съм в бъдещето, маркизе.
Времето тук е с остри ъгли.

Душата ми нежно докосна пространството
подобно на охлюв със златни рогца.
После подаде се плавно от тялото -
ключсол изваян от светлина.

Тогава разбрах, че съм вън от яйцето,
вън от проклетия циферблат.
Стоях пред морето - гола и девствена.
Бях се родила на пустия плаж.

Родих се, за да изтрия времето.
Няма го времето между нас.
Лудият гений изяде времето.
Аз го превърнах в море и бряг.


ХАЛЮЦИНИРАЩ ТОРЕАДОР

                По картините на Салвадор Дали:
                „Тореадор, предизвикващ халюцинации”,
                „Меки часовници с ключ” и „Триъгълният час”.

Аз пътувам в много реалности
в бъдещето напред,
докато то се превърне в спомен
и отведе ме при теб.

Ти ме търсиш в пространства, в които
още не съм родена.
И превърнал стрелките в копия остри,
пронизваш кървящо време.

Аз затварям времето в стих
като бик във куплет,
за да можеш да ме откриеш
в римите на поет.

Когато пристъпя крачка към теб -
миналото мълчи.
Когато се взираш през облак в мен -
в бъдещето вали…

И ни остава само едно -
нощем да се сънуваме.
И в лабиринти от лунни пътеки
един към друг да пътуваме…

В нашите сънища вътреутробни
виртуално-космични,
в сънища древни като скали
огнено-сеизмични.

Любовта ни поглъща времето
нежно и демонично.
Скрита в недрата на планини -
безмълвно и вулканично.

Любовта ни е антиматерия,
поглъщаща всички и всичко.
И е кодирана във Вселената
като опасно кармична.

Проклет да си, че си тръгна
и ме превърна в поет.
И ме остави да пиша
върху огън и лед.

Остави ме да те търся
под дърво и под камък
и превърна душата ми
в срутен пясъчен замък.

Проклет да си, че забрави ключа на брега
за да се върнеш обратно в съня.
И аз потънах във циферблата
в бездна без памет, без спомен и дата.

Проклет да си, че забрави
как да стигнеш до мен.
И звездите изгряха
в друга дата и ден…

Спомни си, спомни си, спомни си съня
за неродената чудна мома.
В часовник от пясък… морска сълза.
Време е вече да се родя.

Ти си тореадор на сърцето ми.
Яростен бик е времето.
Любовта ни е роза червена.
Вселената е арена.


НЕВИДИМИЯТ МЪЖ

               На Салвадор Дали -
               за картината му
               „Невидимият мъж”

Той е енигмата от съня ми -
онзи невидим мъж,
който има дреха от вятър
и усмивка от дъжд…

Той ме открива отново през времето
в споменът за жена,
която има кожа от перла
и очи на луна.

Тъгата й се превръща
във копнеж по дъжда.
Пръстите му са сребърни.
Облaчнa е нощта.

Той е безкраен като морето -
буря, вятър, вълна,
светкавицата в небето,
кратък миг тишина.

Всяка вечер в съня ми присъства
един невидим мъж,
който ме кара да се събуждам
с предчувствието за дъжд.


РИЦАР НА ВРЕМЕТО

Облечен в костюм на самотен човек,
облегнат на бара застанал бе той,
в броня от спомени - стар Дон Кихот
отпиващ на глътки от своя живот.

Познах го веднага - търсеше мен,
една Дулцинея попаднала в плен.
Рицар във времето с дух на поет,
търсещ ме в двайсет и първи век.

Рицар забързан, рицар без шлем,
рицар говорещ по джиесем,
рицар воюващ със себе си днес
в гигантската мрежа на интернет.

О, мой нещастен, стар Дон Кихот,
как ме намери в този живот?
Ти мой самотен, рицарю клет,
отдавна те чакам в този куплет…


***

Напомняш роза - каза ти
oпиянен от аромата,
а после ме откъсна от душата ми,
докосвайки ме като ваза.

Сега съм мъртва - казах в мрака,
но ти дори не забеляза.
Кръвта на розата заспа
под нежни тръни приласкана.


СКУЛПТУРА ИЗСЕЧЕНА В СТИХ

                            На баща ми - скулпторът
                                           Димо Бояджиев

Когато се стремиш към любовта, но не успяваш
дори върха на пръстите й да достигнеш,
когато те изгаря собственото ти желание да я познаеш
по-силно от докосване до пламък,

преди да се превърнеш в пепел, ме сънувай,
тъй както скулпторът сънува своя камък,
в мига преди да го събуди
от неподвижната му цялост.

Сънувай огнени пространства,
в които камъкът е още лава,
а динозаврите копнеят за любов,
за да родят една змия за Рая…

Под пръстите му той ще се пробуди
и ще се влюби във ръката със длетото.
Тогава си спомни за мен
и ме изваяй в стих с перото.


ПАЛЕОНТОЛОГИЯ

Скалите ме научиха на твърдост.
И на мълчание. На мъдрост.
И аз разбрах, че думите са дрехи,
а мислите са голи и безмълвни.

Душите ни са древни пирамиди,
красиви гробници на фараони.
Направени от магмата на лава,
застинала във архаични форми.

Душите ни са кварцов стон.
Душите ни са сталактити.
Душите ни са спящи сфинксове,
копнеещи по профила на Нефертити…

Душите ни са мъдреци,
сънуващи варовикови спомени,
заспали в древни пещери,
преди светът да се роди.


ПЯСЪЧНА ЖЕНА

                             на Дит

Измислих слънце и небе
и бряг, на който да се срещнем.
Опитах се да те създам
от пяна на бушуващо море.

Представях си, как идваш мрачен -
самотен гений вдъхновен,
със черен фрак като крила
на демоничен диригент.

Но не успях. И чайките заплакаха
за нероденото от мен дете.
И ти превърна се в следа
на мъж, отсъстващ в моята душа.

Макар отсъстващ, ти ме промени.
И аз сега съм пясъчна жена.
В душата ми - напукана скала
покълва нощем влюбена трева.


НОЩНА ГЕОМЕТРИЯ

Понякога вечер
ъглите в стаята
ми изглеждат по-остри,
отколкото през деня
и тогава
заставам в средата,
за да не ме наранят.
Диагоналите на нощта
са по-дълги от сенките по стената.
Стрелките в часовника са пергел,
забил острие в тишината.
В момента стоя
с лице към прозореца,
/успоредно с дивана/.
Вратата е зад гърба ми,
а над мен е тавана.
Светлината на лампата
проектира на пода
произволна жълта окръжност,
в чийто център аз ще застана,
мислейки за Кандински,
за Ван Гог,
времето
и Дали…
Опитай да ме решиш.


ИСПАНИЯ- КРЪВТА НА РОЗАТА

Сърцето ти е огнено, Испания!
Изригва от сърцето ти вулкан.
Душата ти е непокорна
като връхлитащ ураган.

Сърцето ти изпепелява.
Червена роза е страстта.
Прегръщаш я, целуваш я до болка,
за да познаеш любовта.

Сърцето ти е страстно до безумие.
Тореадорът влюбен е в смъртта.
Кръвта на розата се стича по арената.
Страстта е кръв, по-сладка от меда…

От острите й тръни се опиваш.
Притискаш я със дива страст.
Плачът ти се превръща във фламенко,
в прегръдка между жертва и палач.

Сърцето му е младо и жестоко.
Кръвта препуска в гордите му вени.
Красив докрай пред пълната арена,
кръвта на розата заспива укротена…


ЗА ЛИПИТЕ И ПАЛМИТЕ

Не бих ви заменила с палмите,
липи прекрасни!
Липи свенливи, слънчеви, уханни…
Макар разкошни, царствени, изящни,
не са ми близки палмите изваяни,
желани и от всички обожавани,
суетна ми се вижда красотата им
пред скромната ви гиздава премяна.
Дори фурмите сладки бих отказала,
за да ви зърна аз поне веднъж,
липи любими, пролетно уханни,
като невести пред олтар застанали…
При вас мечтая само да се върна.


***

Някога бях безоблачна,
пълна със светлина,
мислите ми отплуваха
надалеч от брега,
а сега се завръщат
и са пълни с тъга -
мислите ми са облаци
влюбени във дъжда…


***

Душата ми е връх на планина,
потънал сред мъгливи чувства,
а поривите й са бели преспи,
легла на спящи ангели,
завити с облаци от пух.