ИЗ „СВРЪХБАГАЖ: НОСТАЛГИЯ” -ІІ

Димитрина Равалиева

(глави от книгата)

АМИШИТЕ

“Ще повярвате ли, че в сърцето на цивилизацията живеят хора, в чиито къщи няма електричество? Това са амишите. Стилът им на живот не е променен от 17 век насам.” - така започваше една диктовка, която работех с учениците, без всякаква идея, че ще се срещна с амишите лично. Броени дни след като пристигнах в Охайо забелязах на пътя табелка с кон и бъги (превозно средство, подобно на карета - б. а.). Върджиния поясни:
- Тук, в Охайо и в съседния щат Пенсилвания, има една група хора - наричат ги амиши - които не карат автомобили.
- Амишите! Тук, до нас! - почти подскочих от седалката.
Върджиния беше още по-изненадана, че изобщо съм чувала за тях.
- Искам да ги видя с очите си! - бях категорична.
Така започна нашата едногодишна одисея по селските пътища на Охайо в търсене на тези почти библейски мъже с дълги бради и жени със старомодни бонета.
Амишите са наследници на някогашните анабаптисти, напуснали земите на днешна немска Швейцария поради религиозно преследване. Четири века след преселението им в Америка, нито мода, нито технически прогрес ги е изкушил. Говорят английски с грешния свят около тях. Помежду си използват немски, консервиран като всичко тяхно във формата си от 17 век. Вярват в простотата на живот, близък до земята. Използват старинна (някои биха казали примитивна) техника. Отлични фермери са. Вече е мода да се купуват от тях зеленчуци, защото продукцията им се слави като екологично чиста. Правила съм само веднъж шопска салата, без характерния вкус на нещо средно между стиропор и пластмаса - с домати от амиш ферма. Всичко, купено от тях, ми връщаше някакъв забравен дъх от България - свеж мирис на пролет и земя.
Амишите търгуват добре със света, но не се смесват с него. Туристите се надпреварват да купуват домашно приготвените им сладкиши; замогнали се семейства поръчват мебели при техните майстори; придирчиви домакини харчат състояния за т.нар. куилтс (покривки за легла, ръчно съшити от малки парченца плат). Чувала съм за колекционери на техни мебели, които десетки пъти посещават фермите им, за да договарят поръчки - амишите нямат телефони и изкушеният от майсторството им трябва да си припомни поговорката за Мохамед и планината.
Само се опитайте, обаче, да нарушите етикета на сделката и да поискате обща снимка, например! Ще се сблъскате с неподозирана твърдост. Туристите нерядко се държат с тях като с екзотични животни от зоопарка и ответната реакция варира от каменно мълчание до откровена обида.
Цял следобед обикаляхме пустите селски пътища около Бремен без успех. Собственичка на магазин ни упъти до амиш ферма, сгушена в клонаци и буйна зеленина. На табелка със скромни размери прочетохме ценоразпис и покана за самообслужване. И главният готвач на “Хилтън” не би се вторачвал толкова усърдно в зелките и морковите. Аз и Върджиния, обаче, придирчиво оглеждахме стоката с надежда амишите да се появят отнякъде. Пусках долар за две дребни зелки в дървената касичка, когато Върджиния прошепна:
- Той е в хамбара.
Бавно извърнах очи, а после с нехайно движение и цялото си тяло. Мъжът би ми се сторил полудив, ако не беше този умен син поглед, в който видях явна насмешка над актьорските ми етюди. Беше стъпил бос в купчина картофи - ръцете и стъпалата му бяха кални. Гледахме се настойчиво и изучаващо като същества от различни планети. Дадох си сметка, че той също ми крои шапка, че в неговите очи сигурно съм глупава и суетна. Младо момче с едва набола брада влетя с черното си бъги в двора. Мъжът отупа ръце в панталоните си, излезе от хамбара и го заговори на немски. Хвърляха ни погледи, може би и те ни обсъждаха. Наместихме излишните си покупки в багажника. Наговорих Върджиния да потегли, докато аз снимам в движение. Не посмях да снимам лицата им. Подло ги щракнах в гръб - качени върху капрата на бъгито. Снимката не казва нищо за това колко необичаен може да бъде изборът на човека. Само гърбовете в сини ризи и дългата брада под сламената шапка ми напомнят с какъв страх и трепет си играхме на папараци.
Почти не мина месец, без да търсим амишите по пътищата на щата. Обикаляхме невзрачни малки градчета в района на Уустър; спирахме пред магазините им за куилтс. Хондата на Върджиния светеше с металическия си блясък до черните бъгита с пръхтящи коне. Завързвахме разговори с жените, уж за прословутите им покривки, чиято цена никога не можахме да си позволим. Изпод бонетата ни следваха недоверчиви погледи. Никога не успяхме да изкопчим от тях нещо повече от хладна учтивост. В дългите си рокли със задължителна престилка с къдрички, жените ми се струваха като извадени от филм. Свикнах да откривам амишите по белези от техния живот, без да търся предупредителен знак, че са наблизо. Хълмистият терен на южен Охайо е истинска заплаха за старомодните бъгита. Шофьорите ги виждат едва в последния момент. Табели с нарисувани елени или бъгита предупреждават автомобилистите за двете печално чести причини за катастрофи. Местните хора се досещат, че амишите са наоколо по т.нар. пътни ябълки - американски евфемизъм за конска фъшкия. Никога през живота си не съм изпитвала подобен възторг от вида на конско изпражнение на асфалта. В Охайо, обаче, фъшкиите станаха знак, че обектът на моето изумление от човешката природа е наблизо. Взех да се оглеждам и за електрически стълбове. Видех ли самотна ферма сред дърветата, първо се озъртах за следи от цивилизацията. Ако има стълбове - нищо ново под слънцето. Ако няма - на вярното място сме. Случаят ми предоставя още едно надзъртане в непроницаемия свят на амишите.
Средностатистическият американец или ги пренебрегва, или ги презира. Учениците ми понякога се обиждаха взаимно на тема техническа изостаналост:
- Тоя амиш пак ми е изтрил цялата информация! Няма да пиша проект два пъти!
- Ти си амиш! Защо не натисна “save”?
Безуспешно се опитвах да потушавам бурите - наивен адвокат на амишите в едно общество, от което те са се изолирали умишлено.
Една позната от Съмърсет, Охайо, развенча митологията за първичната библейска чистота, която ме беше обсебила.
- Виж, амишите наистина не притежават телефони, но нямат нищо против да ползват безплатно твоя, ако сте съседи.
Не ми се вярваше.
- Да, и още как! Многократно, ако позволиш. Същото е и с колите. Имат бъгита, но с удоволствие ще се повозят на предната седалка в автомобила ти.
Не спорих. Тя си беше имала работа с амиши. Забавлявах я с удивлението си от тях. Снабдяваше ме с филми и книги за затвореното им общество. Разказа ми, че понякога и техните момчета се напиват. Тогава препускали лудо с бъгитата си.
- Както нашите тийнейджъри с колите си! Те също карат пубертет, по свой, амишки начин.
Друг познат ми разкри защо зачестило търсенето на булки в Пенсилвания. В малките им общности изборът на брачен партньор е твърде ограничен. Женят се близки роднини. Уродствата сериозно заплашват да достигнат статистически рекорд.
Децата в семейството работят на нивите наравно с възрастните. Дрехите им представляват умален модел на традиционния амишки костюм. Посещават училища с една-единствена класна стая. Светски учители няма. Учат до осми клас. Родителите им дават право на избор на по-зряла възраст. Рядко някой прекрачва междата между техния строго религиозен свят и цивилизацията, пълна с плътски изкушения. Който направи този избор, никога повече не се връща в семейството и общността. Напълно неподготвен и съвършено сам, младият бивш амиш трябва да се справи в един враждебен свят, който не познава. Смелостта на личния избор често се възнаграждава с трагичен завършек.
Верните на общността пускат дълги бради без мустаци и се задомяват. Всички мъже от околността се събират и задружно строят къща за младоженците. Работят така изкусно и бързо, че къщите завършват няколко дни. Младата домакиня поддържа дома по установения начин - семпло, без украса (преливаща, иначе, в американските дворове), често доста разхвърляно. Прането се суши на въже в двора. Липсва електричество, липсват и типичните американски сушилници за дрехи. Църкви няма. Събират се по домовете си за службата.
И те са американци. Има и такива американци. Никой, обаче, не ги вижда по CNN. Смътните ми спомени от уроците по история уж са съхранили нещичко за религиозните борби в Западна Европа. Нашите учебници се занимават с европейската част от тези човешки драми. Американското им продължение не ни интересува. Отвъд океана европейската предистория или е забравена, или умишлено се пренебрегва.
Дали наследникът на някогашните швейцарски селяни се вълнува от тази историческа връзка? Какво бих избрала на негово място - смут от миналото или смут от прииждащите облаци над лятната реколта?


МОДНИТЕ ЛИНИИ ПРИ КЕРАМИЧНИТЕ ГЪСКИ

Изработката и продажбата на украшения за дома са сериозен бизнес в Америка. На входната врата обикновено се слага венец - с панделки, изкуствени боровинки или просто сухи клони. Цветя или борови шишарки се сменят според сезона.
Някои домакини пълнят целия си приземен етаж с гирлянди за Коледа, зайчета за Великден, сърца за Св. Валентин и т.н. Освен че всеки купува храна за птици, в градинките висят и декоративни птичи къщички. Малки фонтанчета допринасят за домашния уют. Когато украсата за един празник се свали, веднага се поставят декорации за следващия празник. Хората изразходват много време и енергия, за да разкрасяват верандите, ливадите и къщите си.
Там, където не е загубена мярата, наистина е приказно. Но по Коледа някои съседи ме потресоха с изобилието от надуваеми снежни човеци, пластмаса и гирлянди от цветни лампички - само с електричеството, изразходено за една такава къща, би могло да светне цяло село в България.
Празничното настроение месец преди Рождество Христово личи от жилетките с коледни елементи - еленчета и шейнички препускаха и по моите ръкави. Хипермаркетите свалят цените и се грижат в пощенската ти кутия да попадне листовката с намаления; всички купуват бясно, неудържимо и, най-често, на кредит. В деня след Коледа народът се втурва да връща нехаресаните и излишни подаръци. Паркингът пред всеки голям магазин е задръстен от коли, човешко стълпотворение бута колички в магазините. Да се усетиш ухажван клиент - това е същността в празниците на Америка.
По коледната треска бях в Аризона. Домакините настояваха да разгледаме най-забележителната улица във Финикс. Всяка година хората от тази малка уличка представяли с картини в цял ръст и безброй светлинки историята на Христовото рождение.
Паркирахме трудно и чакахме реда си на дълга опашка, за да видим светлинното шоу. Щом някой от тази улица продавал къщата си, купувачът трябвало да приеме да участва в Коледното приготовление. В случай, че не иска да харчи пари и време, съседите му не го приемат и по силата на някаква договореност не може да купи къщата.
Половин година улицата живее със своята Коледа. На¬връх празника се поставят и касички за дарения, за да се плати сметката за електричество. Почитателите на шоуто пускат по долар, за да го има и на следващата година.
Светлинното представление в чест на Коледа беше толкова грозно, че онемях. Никога няма да мога да си обясня как двайсет семейства заделят цяло състояние от бюджета си, за да възправят табла с примитивни библейски рисунки, пластмасови овчици и влъхви, богородички - олицетворение на поп-културата - всичко това, полято с порой от електричество. Изби ме на смях и се почувствах неудобно. Можех ли да убия удоволствието, че ми показват най-забележителната украса на Финикс! И евреите бяха съпричастни към празничното настроение - сините лампички по стрехите на къщите им подсказваха нехристиянската същност на техния празник.
Финикс, обаче, поднесе и приятни изненади с чудноватите си украси. Хилядолетни кактуси отскоро светеха по дворовете вместо коледни елхи. Няколко пъти по-високи от среден на ръст мъж, обвиването им в лампички вероятно е истинско предизвикателство. По липса на елхи, хората бяха използвали даровете на природата. Конуси от тъмбълуийд (сухи, кръгли храсти, които вятърът гони из пустинята) на площадите представляваха коледни елхи. Само на дневна светлина разликата бе забележима.
Обратно в Охайо, започнах все по-често да се вглеждам в украсите. Пред всяка къща керамична гъска посрещаше сезоните в различни дрехи. Някои имаха папийонки, други се кипреха в романтични роклички с воали. Домакините от време на време им сменяха тоалетите. Всяка циментова гъска в Охайо си има собствен гардероб - по 5 долара парчето. С Върджиния обикаляхме градчетата в радиус от двайсет мили и аз щраках с камерата - на лов за гъски, облечени по модата. Ако успях да проумея вечната гъска пред входа, така и никога не схванах защо трябва да е облечена. Виждал ли е някой истинска гъска с шапка на главата и рокличка на райета? Без да проявявам разбиране, документирах тази част на американската култура - не крия, намерението ми беше да разсмивам приятелките си в България.
Колега ми разказа за своя състудентка. Омъжила се за американец, останала в Охайо, но цял живот страдала по родната си Белгия. Напоследък била много депресирана от самотата.
- Обади се на някого, излез на ресторант, запознай се със съседите си! - посъветвал я той.
Отговорът бил:
- Не мога да стана приятелка с някой, който си облича керамичната гъска.
Уж дребен детайл. Дали?