ВРЕМЕ И ВРЕМЕНА

Владимир Луков

ВРЕМЕ И ВРЕМЕНА

Погарят ливади… Листа погарят…
Пламват предесенно слънчеви спомени
в тези златисто-червени ябълки
с младост налети, с вечност оформени…

Кой да премине оттук и замине
знаен-незнаен с тиха походка
и да оръси с тамянен мирис,
вместо с прослава душите ни кротки…

А и да вкуси меда омайващ,
преди да надникне в кошера пълен…
(Пчелите знаят ли кой е Стопанинът! -
вкупом на Слънцето с радост се молят.)

После да види как тича реката
с вирове сини на броеница…
как свети над нея тънкият Вятър
и пори вълните й златната Рибка…


ГОНКА

Гонка в полето… На живот и на смърт…
Тежко дишат тревите съсухрени…
Капе жал от Небето. Не достига мигът
между минало ясно и очаквано бъдеще.

Как лети само, как лети
този гладен лисугер
с реактивна опашка
и докосва с муцуна
оритмения дъх
с непорочната плът
на сърцатия заек…

Като мисъл след чувство…
                                     На живот и на смърт
тази гонка безсмъртна като сън продължава
за душата, която обладава мига
и залага живот за живот във замяна…


КОНЧЕТА

Буйни момчешки впрягове -
кончета бели, напети…
Лудо препускат, втурват се
в сините бързеи, в светлите…

Кой да им каже къде са
мечтите ни вчерашни, нашите…
Как да постигнат Небето
и от какво да се плашат те.

Как да обходят Земята
и откъде да се върнат
все със същите впрягове -
луди и необвързани.

Трябва ли милост да просят
и от кого да я просят!
Има ли пътем поука
или е всичко сполука!

Кончета бели, слънчеви,
мои момчешки впрягове,
с думи от старост протъркани
вашата песен радва ме.

Тичайте, мили, не спирайте -
пътят пред вас да поляга…
И всичко за чудо и приказ
в никоя мъдрост не впрягайте!


ЗВЕЗДА

Звезда и полъх на вечерник,
изплетен от лъчи сребристи…
Небето, цялото, потрепва
сърцето ми като в огнище.

Дъхът ми от почуда спира
пред този повик безпределен:
„По мене ще откриваш, момко,
мястото си сред Всемира.

Където и да си, Земята
под стъпките ти ще пулсира…
И с моя трепет в необята
душата твоя ще се взира.

И ще се носи просветлена
по всички фибри на безкрая,
където Свобода и Вечност
очи в очи се разпознават.

Където ти ще се опомниш
като дете с очи невинни
и вече с ангелите Божи
ще пееш звънките си химни…”

1974


ЕСТЕСТВЕНО

Светлеят водите на тъмните долове
и вече стремително следват надолу
погледа мой и моето слизане…
(А бяхме тъй необвързани горе.)

И няма какво и как да ни спира -
ни прагове скални, ни скални отломъци…
Отдолу плъпват брадати корени,
отгоре тръгват изящни стволове…

Затуй и не знаем кой ни задвижва,
когато възлизаме горе, в Небето…
и когато съвсем неочаквано слизаме
през диви оврази надолу, в полето…

Но отговор има за всяко питане
до гдето не видим как вече следата
в тъмните долове и във подмолите
сама се укрива незабелязано…


ДРЯНЪТ

Долът е за жилави дървета.
Другите на мъка оцеляват.
(Аз така си пея, но не смея
ничии права да накърнявам.)

Мястото е повече от място…
Сам не знаеш как ще те споходи.
Имаш много начини за бягство,
но един е да се превъзмогнеш.

Но и той е тайнство непознато -
как да си на себе си противник,
ако че отвън кипи борбата
с другите за слънчевия изблик!

А и тука… кой се оправдава?
Можеш ли изобщо да не бъдеш!
Рано цъфвам, късно плододавам,
Дрян съм аз по Божия премъдрост.


ДЪГА

Деца побягват след дъжда…
(Да минат под дъгата искат.)
Тревите в техните нозе
рояци светлини разплискват…

Но връщат се при мен с гълчава
и нищят извода проклет -
не може никой да минава
под седемцветния венец.

Деца, деца, грешите! - казвам -
с това познание сега,
а не с това, в което с радост
преследвахте пред мен дъжда.

Видях ви под дъгата вкупом
как минахте с една победа,
в която трябва непременно
детето в мен след вас да гледа.


КРЪСТ

Посоките докрай напрягат сили…
Пораждат тук опасна тишина
и огнено изригване на мисъл…

Над нея тъмен облак суета
стремително се вдига и вещае
да се превърне в кален дъжд…

Илюзии, градени със години.
Парчета вкаменени чувства.
Конструкции несбъднати мечти.
Руини от приятелства лъжливи.
И пепел от словесни блудства…

Посоките докрай напрягат сили…
Достигат до предели вездесъщи
и връщат се със удвоена мощ
тук,
в точката единствена на кръста…
Единственото място, непокътнато
от Божията мощ…


ГЪДУЛАРЯТ

Върху лявата му гръд гъдулка златна…

Ще речеш, че райски светове бленува -
толкова навътре и навън
в такт игрив душата му се втурва
и нахлува тъй и тъй във себе си…

ако че в безброй сърца танцува…

Златни са и струните, в които
Слънцето така блести, че виждаш
как се удължават безпределно…

А лицето му е… (повече от) Слънце.