Лилия Семова

Посвещавам този разказ на моите прародители по майчина линия - Зоя и Коста Анастасови Манолови и по бащина линия - Нана и Иван Георгиеви Малешкови

Една арабска поговорка гласи: „Времето изтича между пръстите като сух пясък”. Днес след „хиляда” години от моето раждане, аз усещам с всеки изминат ден, как времето лети все по-бързо. Връщайки се назад в спомените си, не мога да си простя, че не съм питала моите родители за техните семейства, детство, живот. Днес не искам да повтарям липсата на интерес в младостта ни към историята на моите близки, на двата рода тракийски бежанци. Провокирана от порасналия интерес към бежанците от  Източна Тракия, и по- специално от Имрохор, Чаталджанско, започнах да събирам сведения, да редя пъзела от отделни моменти, за да оставя на следващите поколения един разказ за моралните ценности на моите прародители, за битката им с не лекия живот.

Започвам с мисълта на Левски - „Времето е в нас и ние сме във времето”. Всички сме рожби на своето време и в нас рефлектират белезите на рода. Живото поколение на тракийските бежанци сме генетично обременени от трагедията, изживяна от нашите деди, от целия им живот, от мечтите им, от непрекъснатата борба за утвърждаване, за оцеляване…

Погледът ми се плъзга бавно по картата на Източна Тракия. Намирам родните места на много тракийци, които са се установили в селата Кривини и Солник, област Варненска. Малките български селища са разположени в последните гънки на Стара планина, в края й, наречен Коджа Балкан. До неговата снага нежно се докосва част от брега на Черно море.

Дълго пръстът ми стои върху картата с необясним унес. Като че ли чаках да стане чудо, да надникна зад зидовете на изоставените в Тракия къщи, да чуя познати гласове от отлетялото детство. Уви! Нищо такова не се случва! Остава само едва доловимия зов на старото време, който тласка потомците напред, а и на мен дава сили да напиша тези редове и да поговоря с вас за дълбоката рана, отворила се в много семейства и фамилии.

Решението на 13-те семейства от Имрохор да се заселят в село Кривини си има предистория. Оставили след себе си много декари земя и гори, стотици овце, десетки коне и камили, китни двускатни еркерни къщи, по няколко в един двор, по-голямата част от имрохорци се насочват към Източна България. Семействата се стараят да се заселят като компактна маса по понятни причини. В с. Солник, съседно на Кривини, повечето от бежанците са от Урумбеглий, Лозенградско.

С няколко изречения искам да разкажа за бежанците от Имрохор, заселили се в с. Кривини. За селото тръгват само мъжете. Искат да се възползват от решението на царя, ако усвоят земи от горския фонд, да бъдат оземлени и да им се издаде нотариален акт.

Започват да работят общо като бригада. Успяват да почистят по 40 декара на семейство. Земята граничи със селската река, не е много плодородна, пръста е бедна и червена на цвят. От страната на реката нивите са наклонени и краят им е до самото корито. Всичко това не ги отчайва. Напротив - скриват много дълбоко тъгата по изгубената човешка радост и започват отново, на чуждо място, да градят семейно огнище, да строят еднотипни къщи, като си помагат с труд и съвет. Малко след това
идват целите им семейства.

Родителите на моята майка Марийка Костова са Зоя и Коста Анастасови Манолови. И двамата живеят в Имрохор. Дядо е живеел в един двор с родителите си - Стана и Анастас Манолови. Като работлив човек с голямо чувство за чест и достойнство, след женитбата си, той построява за слънчевата си невеста втора двуетажна къща в двора на баща си. Основното му занимание било производството на дървени въглища. По документи от Държавен архив, София, виждам, че дядо е имал 45 декара гори. В тях произвежда кюмюр, който превозва с деветте си камили до големите градове.

Търговията му вървяла добре, защото още твърде млад дядо успява да направи пари. Основно пазарът му е в Истанбул, Одрин, Солун и други големи градове на Турция и Гърция. Говореше свободно гръцки, турски и български. След много години, приели бежанската участ, те дават превес на българския език.

В групата бежанци, която се насочва към България са майката Стана и четирите сестри (София, Еленка, Василка и Фотинка) на Коста Анастасов. С тях са родителите на неговата съпруга Зоя - Дилехти и Атанас Филипови, със сестра й Златка и брат й Филип. С тях тръгват и братовчеди на дядо и баба, неговият кръстник Коста Панайотов със семейството си и близки приятели. Бащата на дядо Коста остава в Тракия. Не може да се раздели със земята, пуска жена си и децата, с надежда, че ще се върнат отново в Имрохор. По-късно заживява с една местна жена, но изпада в немилост и умира.

Тъй като в центъра на моето повествование е дядо ми, бих искала да се спра по-подробно на неговия образ и внушението, което излъчваше. Тук ще нарисувам портрета на Коста Анастасов Манолов. Имаше аскетична фигура, която беше висока и слаба, над 1.80 м. Кожата му беше тъмна на цвят и винаги имаше вид на брулена от вятъра. Брадата му беше черна и гъста. Устните му се скриваха зад големите мустаци, които изтъняваха към края и сочеха нагоре към страните му. Очите му бяха кафяви, много
живи, веждите гъсти. Имаше дълги, черни жилести ръце, леко присвити и по-светли от страната на дланта. С възрастта коленете му малко се превиха и ръстът му като че ли стана по-малък. Но от фигурата и вървежа му се излъчваше живост и пъргавина. Позволявам си да се спра на физическия му портрет, за да докажа, че духът в него беше жив до края на жизнения му път.

От поколението на двете бежански семейства, при напускането на с. Имрохор, женени са били само дядо ми Коста и баба Зоя, с едно дете. Останалите братя и сестри създават семейства в България.

Следвайки логиката на мисълта си и фактите, които зная, стигам до убеждението, че силният характер в прадядовото семейство е прабаба ми Стана. Основание за това ми дава фактът, че тя взема кардиналните решения, които времето доказва, че са правилни. Не разделя децата си, стои близо до дъщерите си, прави всичко възможно да се омъжат като почтени и стойностни хора.

Съдбата на дядовото семейство е съдба на всички тракийски бежанци - достойни мъже и жени, трудолюбиви, които имали съзнанието, че не живеят само за днешния ден, а там в родното място те ще посрещнат старините си. Затова така твърдо отстояват дълго време на заплахите на турците, че ако не напуснат родните си къщи, до крак ще ги изколят. Раждането на първата им рожба съвпада със заплахите.

Напразна е надеждата, че таза лоша закана ще ги отмине. Тъмна нощ, тихи разговори, сълзи и надежда, че пак ще се върнат. С треперещи ръце всеки слага в топлите пазви на родната земя скътаните с много труд златни пари - бели пари за черни дни. Камилите, с които се пренасят дървените въглища са подарени, а очите милват всяка вещ в дома! Какви ли тайни крие животът оттатък границата? Как се сърце откъсва от земята?! Тръгват 12 семейства, разделят се на малки групи за по-голяма сигурност.

Вървят към границата и изведнъж детски плач раздира тишината. Плаче малката им рожба и не се спира нито от майчината ласка, нито от бащини думи. Чува се глух мъжки ропот… Дядо откъсва бебето от топлата майчина пазва и го слага зад една купчина камъни. Твърдият му поглед сочи пътя напред.

Колко пъти съм искала да протегна през времето моите две ръце и да прегърна баба, лишила се в този момент от първородната си рожба! Уви, мога да милвам на снимката буйната й коса, под която се подават златни обици със стилизирана дъбова клонка, на която има инициали - „К и З” - Коста и Зоя.

В следващата група бежанци е моята прабаба Дилехти. Тя вижда оставеното си внуче, слага го в дисагите, затиска го с дрехи. Може да се задуши, но няма да я дълбае мисълта - в какви ръце попадна детето й или животни го похабиха.

Първата работа след границата е да изкарат невинната рожба - посиняла, без въздух, но все още жадна за живот. Топлото майчино мляко идва от сърцето и отваря детските очи.

Бебето е моята леля Стамата от с. Кривини, област Варненска. Трудно можеше да се открие толкова стойностен човек - добра майка и съпруга, прекрасна домакиня и баба.

Идвайки в България групата най-напред се заселва в град Варна. Дядо е духовно много близък с един от братовчедите си. Със самочувствие на богати хора те купуват два съседни имота. Семейството на Коста Анастасов се устройва в къщата на центъра, на мястото, на която е построена по-късно, през 80-те години голяма търговска сграда под името „Валентина”. Братовчед му взема първия етаж на хотел „Мусала”, който гледа към площада. Хлебар по професия, той започва да прави закуски и хляб и бизнесът му потръгва. Дядо решава да прави това, от което разбира - дървени въглища. Занаятът му не потръгва. Няколко пъти прави опит да вземе разрешение да сече дърва от горите около Варна и да прави кюмюр. Не успява. Оказва се, че тази ниша е трайно заета, а и той е потенциален конкурент. Втората причина е в започналата, макар и бавно, електрификация на града. Хората купуват дървени въглища само за малкото на брой мангали.

По-важното е, че дядо ми не печели пари и това го притеснява. Броените пари свършват бързо. Семейството му се увеличава на всяка втора година с още едно дете. Всички фамилии търсят изход от създалата се ситуация, но идващите дни не се очертават в светлина и радост. Дядо продава голямата къща на абсолютния център на града и купува една в отдалечения квартал „Аспарухово”. С разликата от парите продължават да живеят.

По същото време цар Фердинанд сключва концесия с Германия за износ на дървен материал. Съгласно указ на царя, всеки безимотен, който обезлеси горски терен и предаде дървен материал, ще стане собственик на тази земя, за което ще получи нотариален акт. По инициатива на дядо, групата се събира и мъжете решават да дойдат в с. Кривини, област Варненска, където могат да почистят парцели от гората в Коджа Балкан. След като са оземлени, те стават стабилни стопани, защото са работливи и не се отчайват. В този етап от живота им новите жители на с. Кривини, привидно успяват да превъзмогнат мъката по изгубения завинаги роден край… Тази мъка остава да пари душите им до сетните им дни, но животът налага своята пъстрота - грижи, радостни мигове, скръб, мирни житейски дни.

От брака между Зоя и Коста Анастасови Манолови се раждат пет деца - Стамата, Анастасия, Марийка, Анастас и Василка.

Стамата се задомява в същото село за Добри Дянков Добрев - виден и богат момък. От брака им се раждат две деца - Дянко и Тодорка.

Анастасия се омъжва за Иван Радев Иванов. Имат две деца - Ванчо и Радка.

Марийка отива в съседното село, където съпругът й Васил Иванов Георгиев (бай Вълчо) е директор на Горска потребителна кооперация. От брака им се раждат две дъщери - Лилия и Румяна. Това са моите родители.

Анастас е любимото дете на баща ми Коста и по негово настояване единственият му син се жени за Минка Георгиева - девойка от съседното село, чийто баща е имал повече ниви. Те имат трима сина - Коста, Георги и Тодор.

Последното дете в семейството е Василка. Тя се омъжва в с. Бяла, област Варненска, за македонския преселник Дончо Илиев Балабанов. От брака им се раждат двама сина - Илия и Коста.

В родословното дърво, добавено след описанието на живота на моята голяма фамилия са посочени всички поколения до днес, които продължават рода.

Годините, пропилени от дедите ни, далеч от родна стряха, са били лъжовно щастливи сред непознати хора. Често, особено след тежкия труд през деня, се завръщаха в мислите си там, в Чаталджанско, и нищо не изми горчилката в душата им. Сънуваха дома си през всичките си дни и постоянно се надяваха, че ще се върнат в някой слънчев, топъл ден. Животът в България приема товара им и времето отмива следите, по които могат да се върнат назад.

За съжаление от този голям род останаха само внуци и правнуци, пренесли през времето генетичната си закалка - да бъдат богати с работа, с чест, достойнство, доброта и обич. И само по големите празници обръщат за малко тъжен поглед към миналото, защото носят бремето на несбъднатите мечти на деди и прадеди.