КАТМA
Истинска приказка
„Кръвта никога не се губи!”
Албански канон /беса/, чл. 917
- А знаеш ли как се прави катма? Не, не тази, дето сега я отливат на електрическия котлон, а истинската, която прабаба ти от Доганхисар е пекла на сач. Къде е Доганхисар ли? Пак си е там, в Южните Родопи, същинско планинско гнездо – и слънцето е по-дълго, и вятърът откъм Бяло море – по-топъл. Сега обаче носи гръцко име. И от дедите ти е останал само спомен. Спомен, ако има кой да го носи, дъще, кръв моя! И ето, баба сипва брашно на струйки в голяма тенджера с подсолена вода. Бърка, докато се образува рядка смес. Навън кипи живот – като облаци прииждат по баира безчет овце, надига се млякото в калайдисани харкоми. Узрява сиренето, мачка се кашкавалът. И кервани от камили ще го отнесат в мехове към далечни селения. Както виното, тахана, медните съдове, халищата и всичко, създадено от българските ръце. А когато застудее, овчарите ще слязат със стадата в делтата на Марица, където тревата е тучна и сняг не се задържа. И ето, рядкото тесто е готово. На пиростията, под дебелия слой жар, се е загрял сачът. Домакинята намазва глината с къс сланина и отсипва от сместа в центъра на сача. После с масурче, натъкнато на вилица, бързо разстила кашата. А в центъра на селото, до църквата „Света Богородица”, градена с любов и упование, е хорището. И в празник се вие тракийското слядно хоро – застават една след друга момите, всяка хваща лакътя на предната си дружка. Запяват, заситняват. И като вълна се полюшват белите забрадки, сребърните пафти. Така подредил и жените, които пленил в планината през страшното на 1913-та и турският войник, та да прониже и петте с изстрел в гърба. И се свлякла баба, а малкото й момиченце три дни плакало до кървавата гръд: „Стани, майо!”. Минали български войници, та го прибрали в обоза. Сачът пращи с мазнината, баба повдига листа и сръчно го обръща. Обърнало се голямото, чисто българско село – над 600 къщи, 166 стародавни рода, наричано градец заради многолюдието си. И мюдюринът – българин, и училището – българско. Замогнали се доганхисарци и пращали синовете си да се изучат в Одрин и Цариград. А във фаталната есен на фаталната година, подгонени като стадо от мъстта, те съзират от билото на Китка как играе огънят над разграбените къщи. Листът е опечен и тя го слага в края на синията, застлана с месал. И отново намазва сача, излива с канче брашнена смес. А първия лист го премества на постоянно място, та да не се слепи с втория. И побягнали през гори и ридове жени, деца и старци. По петите им налитали като оси башибозуци. И се осеял пътят с посечени, изтерзани тела. И като плачели малките, а майките, повели многобройна челяд, не издържали на страха да ги чуят, ги оставяли под храстите, на божата воля. След време по дирите на разорението били намирани разбити детски черепи в останки от повои. Без гроб, без кръст. Но вече се пече вторият лист, който се поставя на освободеното място. Така се редят лист след лист. И когато се съберат десетина, почва трупане на ново място. А най-вече ги клали на река Арда, току пред спасителния бряг на стара България. От засада ги причакват с куршуми и две хиляди отплуват към вечността, а реката потича кървава. И връща кръвта българска към земите, напоени с потта им, та към Бялото море – да я измие. А после живите се върнали обратно, защото България се върнала пак в Западна Тракия и пак вдигнали стрехи, прибрали гроздето, което капело необрано, и вдовици в черно го тъпкали с напукани пети, та и виното станало черно, като чемберите им. И кипнало в бъчвите скръбното вино, сякаш предсказвало новата беда, която дебнела от идното. И печенето приключва, катмите по 15-20 броя се увиват в месал и се слагат в голяма тава. Възражда се селото, затуптява сърцето му. Ден след ден, есен след пролет. Пак се пълнят хамбарите, а мандрите отново произвеждат прочутото овче сирене. Връщат се мъжете, войводи и комити, плоди се челяд и род. Но отново война, този път световна, и нова крамола, с гърците. Защото един френски генерал, Шарпи, отсякъл – Беломорието да мине под гръцко. Да, ама повечето села – все с българи. А от изток, от Мала Азия, прииждали на талази гръцки бежанци. Спасявали души от войските на Ататюрк, когато се обърнала войната им с турците. Не ги оставил Кемал Мустафа да си вземат византийските земи, а ги погнал и с конница, и по море. И къде да засели държавата бежанците си? В селата на българите влиза гръцка войска, настанява се. Почва тормоз, насилия. И един ден камбаната бие, събират и подкарват набързо цели семейства към пристанището. Натоварени на кораби, откъснати от дом и земя, поемат към островите. Хиляди са заточените. А докато пече катмите, домакинята слага да се вари прясно заклано пиле – петел или кокошка. Месото преди това се запържва с масло, нарязва се наситно червен кромид, слага се червен пипер и вода. Които умирали в трюмовете, хвърляли в морето. На островите привикналите на труд и заможност са заставени да просят. Маларията и гладът ги морят като мухи. И се разчува теглото българско, намесват се консули. Връщат се оцелелите по селата си, а там – разорение и пустош. В къщите им – малоазийски гърци. И смъртта отново размахала коса. И отново се устремили към България. Нямало вече живот по земите им, нито хляб, нито поминък. Пристигат голи и боси. А родината майка се гърчи в кошмара на две национални катастрофи. Осакатена е плътта й – орязани са Македония, Тракия, Добруджа, Западните покрайнини. Как да даде на безбройните пришълци подслон и препитание? Преди поднасяне на трапезата листовете се нареждат един върху друг в тава. Нарязват се с остър нож на ромбове. Върху разместените по дъното форми се излива тенджерата с вареното. Дробените се разреждат по повърхността и докато още се вдига пара, тавата се поднася и се подканят гостите и семейството. Яде се с вилица, без хляб. С катма се посрещат най-уважаваните гости – калтата, калмана, кум, кумица. Кога ще ядем истинска катма ли? Не знам. Няма го онова жито, мляно на хромел, нито битото масло, а днешните бройлери не са онези кокошки от селския двор. И огнището е угаснало – с жарта, пиростията и сача.
