ИСТОРИИ . . .
ПРИЛИКА СЪС СЕБЕ СИ
Купувах нещо в един магазин и доста неочаквано за мен (защото у нас това все още не е практика) момичето, което ме обслужваше, се оказа изключително любезно. То почти чуруликаше: „Да, господине, ето - заповядайте! Както желаете, господине. Разбира се, господине. Довиждане! Пак заповядайте!”
Съвсем естествено беше след вежливостта на продавачката и аз да отговоря така:
- Довиждане, госпожице! Благодаря. Много сте учтива с клиентите.
- Да, да! - обади се иронично стоящият до нея младеж, неин колега. - Учтива е само с вас. Защото се припозна. Помисли ви за детския писател Дядо Пънч. От телевизията. От гатанките за лека нощ с Бате Асен. Вие наистина малко приличате.
- Ако е така, пожелавам й да посреща по този любезен начин всички клиенти. Довиждане, госпожице! Довиждане и на вас, млади господине! - казах, без да се издам, и с покупката в ръка напуснах магазина.
—————————–
ЖИВ КАТО НИКОГА
За премиерата на моята пиеса „Приказка за калпаците” в Бургас от театъра ме бяха поканили да пристигна един ден по-рано, та да присъствам и на насрочената тогава пресконференция. Журналистите, както и роднини и приятели на артистите и служителите в театъра щяха да гледат безплатно предпремиерно представление.
Във фоайето се бяха събрали доста хора, между тях бях и аз и разговарях с някакви бургаски приятели. По едно време чувам зад себе си следния диалог:
- Постановката ни е много хубава, дошъл е да присъства дори авторът, - хвалеше се пред свои гости човек от театъра.
- Ама той жив ли е? - изненада се един от гостите.
- Кой?
- Авторът на пиесата.
- Не само е жив, а е застанал точно зад гърба ти - намеси се трети от групата им, явно познаващ ме, и двамата така се сконфузиха, че човекът от театъра започна гузно да ми се извинява за невежеството на своя приятел, който умираше от срам.
А аз, кой знае защо, много се зарадвах.
—————————–
ТАЙНИЯТ ВЛЮБЕН
Като момче, студент първокурсник по театрознание в тогаващния ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, много харесвах една кака, студентка по актьорско майсторство в последния курс. Гледах всички постановки с нея (завършващите се дипломираха с цели спектакли) и учтиво я поздравявах из коридорите на академията…
Минаха много сезони (забелязал съм, че театралите броят времето не на години, а на сезони) и на едно банкетче след някаква провинциална премиера бях настанен до пристигналата като мен от София някогашна кака от четвърти курс, изиграла вече десетки чудесни роли и заслужено удостоена със званието „народна артистка”.
След като нахвалихме достатъчно гледаното представление, от дума на дума, от смешка на смешка, в безкрайно приятна колегиална атмосфера аз реших, че ще я зарадвам с изповедта си и й казах:
- Да знаеш, колко си падах по тебе някога в академията. Гледах по няколко пъти всичките ти абсолвентски роли и ходех подире ти като таен агент.
- Ти си мислиш, че си бил таен - засмя се в отговор все така очарователната народна артистка. - Аз те забелязах, но смятах, че като театровед имаш намерение да пишеш нещо за мен, затова така прилежно следиш всичко, което играя. Защо не ми се обади, че ме харесваш като жена?
- И какво, ако бях ти се обадил? - неделикатно попитах аз.
- Ами най-малкото повече щеше да ме зарадваш. Вярвам, че поне сега, след толкова сезони, посветени на театъра, си успял да разбереш: колкото и професионално суетна да е една актриса (което е съвсем нормално), поне малко по-суетна е жената в нея.
