ЩУРЧЕТО СЪС ЗЛАТНОТО ЕЛЕЧЕ

Маргарита Павлова

ЩУРЧЕТО СЪС ЗЛАТНОТО ЕЛЕЧЕ

Щурчето много обичаше да се смее, също както обичам и аз. А аз се смея, защото така всичко наоколо е весело. Усмихват се цветята, дърветата, тревата, усмихва се и Златноелечко. Така му викаха, защото елечето му бе от чисто злато. Толкова чисто, че слънцето се оглеждаше в него. В такъв весел и слънчев ден, на най-далечната поляна, в далечната гора, се бяха събрали толкова много щурци, че не се виждаше тревата. Кой на листо, кой на стебло, кой на стрък жълтуша. Какво чакаха и аз не знам, но ще ви разкажа после. Как чаках докато започна да се смрачава и тогава най-възрастният щурец каза:
- Три, четири! - и всички опънаха лъкчетата на цигулките си.
Така нежно галеха слуха ми, че се върнах там, където съм родена. В двора на къщата където пораснах, имаше много трева, цветя и храсти. В един от храстите живееше щурчето Златноелечко. И този храст се казваше „Златен дъжд”. Живееше там щурчето и пееше. Денем се радваше на златните цветове, а нощем се радвах аз, когато чувах мелодията, с която сякаш мен поздравяваше. Никога не забравих да му благодаря, а той един ден реши да ми разкаже как елечето му се е позлатило. И така…
Когато Златноелечко бил още малък и за първи път видял цветовете на храста, толкова се възхитил на красотата им, че казал на слънцето:
- Слънчо, ела да видиш, колко много златни твои по-малки побратими има тук! Ела да видиш, как живея между толкова много слънца. Щастлив съм, свиря им за да стават все по-слънчеви, но нещо ме човърка отвътре и все не ми дава мира!?
- Какво щурчо, няма да ти дава мира? Ти си красив и толкова добре умееш да свириш? - отговорило му слънцето.
- Все си мисля! - започнал щуреца, - че въобще не ми отива да живея в този храст. Всичко около мен жълто-златно красиво, а аз съм един такъв черничък и имам големи бузи. Е, бузите не ми пречат, но такъв черничък…- не доизрекъл щурчо и скрил с ръчички очичките си!
- Стига щурчо, лесна работа! Ти се тревожиш, че не си златен като цветовете на храста?
- Да! - отвърнал тихо щуреца.
- Да, така е! - казало слънцето и продължило: - Но на теб сърцето ти е златно, иначе кой щеше да свири нощем на авторката на тази приказка? Щом тя всяка нощ ти благодари, означава, че сърцето и душата ти са златни. И сега тъй като ти заслужаваш, аз ще изплета на два лъча едно златно елече. Почакай, да ти взема мерките!
Щуреца застинал на място. Първо, защото не знаел, че сърцето и душата му са златни. Второ, защото не знаел, че авторката на тази приказка го знае и трето - ще има златно елече.
- Ле-лее! Аз съм най-щастливият щурец на земята! - казал Златноелечко и засвирил нещо, нечувано до сега.
На следващото утро, Слънчо разбудил щуреца и му казал:
- Добро утро, щурчо! Ето ти елечето! Златно, както пожела! И знай отсега - нататък, че нищо не остава незабелязано.
Златноелечко се облякъл и скачал, и свирил цял ден. Ето я историята за щурчето от градината на моето детство, разказа ми я Златноелечко, а аз на вас. Ако се огледаме, ще видим, че всички живеем в един храст на име “Златен дъжд”, като в приказката.


НАДСКАЧАНИЕ - ПОДСКАЧАНИЕ

Един ден, след като дъждът спря и листата блестяха, до храста на щурчето се събраха десетина негови връстници. Когато им омръзна да ръсят капки от листата и цветята, решиха да се надскачат.
Правилата бяха следните: Щурчето, излюпило се тази пролет, да скочи най-далече. Гледах ги как се готвят за старт. Всички застанаха в редичка на края на лехата. Едно от щурчетата шепнеше някакви заклинания. Второ щурче разтриваше крачетата си. Трето си разтягаше мускулите, четвърто стоеше неподвижно с вид на победител. Пето подскачаше на място и така до десетото, да не разказвам за всяко.
Щипалката трябваше да даде старт, като щракне с ножицата си. И-и-и-и…
- Щ-рак!
Подскочиха щурчетата, все едно се изсипа печен слънчоглед от джоба ми и се приземиха. Оказа се, че най-малкото щурче е скочило най-надалеч. Защо ли? Може би, защото беше най-леко, или крачетата му бяха най-силни? Или беше се наспало и отпочинало, мили деца? Докато се чудех, Златноелечко също пожела да скача, но да го изчакат малко…
И се запъти към лехата със зеленчуците, хапна от една чушка, малко домат, хапчица-две от листата на патладжана, стрък от морков, лист целина, малко магданоз, после копър и накрая от листото на една едра и къдрава зелка. Опита от всичко Златноелечко и се запъти към старта.
- Щ-рак!
И отново се разсипа слънчогледа от джоба ми. После какво стана ли? Ами прегърнаха го майка му и баща му на щурчо, целуна го баба му.
Така се радват на победителя!
- Искаш ли бабо да победиш и ти в надскачанието!? - попита щурчо. И взе да обяснява:
- Значи така, първо чушка, после домат, хапчица две от листата на патладжана, стрък от морков, лист целина, малко магданоз…
- Знам, знам, знам! - прекъсна го баба му.
- Щом добре се храниш със зеленчуци, ще си здрав и силен. Само така ще побеждаваш във всичко! - каза усмихната баба му.
Дали и вие, деца, ще се състезавате като похапвате изброените вкусни зеленчуци, оставям да прецените сами. И когато решите, вижте какво е сервирала мама на масата.