Владимир Янев

*
Човек не се ражда salao. Един ден той неочаквано става такъв без видима причина. По всяка вероятност - до края на живота си.
Salao е човек, на когото никак не му върви. Карък!
 Мисля, че съм salao.
 Може би защото съм читател и писател…
 Ала нали затова съм се родил?!

*
Може би всички са salao…
А старецът Сантяго на Хемингуей е баш salao. Хептен salao е - побеждава марлина, но акулите разкъсват огромната риба.
И все пак някой не оставя дори най-големия salao да е само най-голям salao. Някой му отнема едни сънища, но го дарява с други.

*
Този някой не е Бог, а добрият писател!
Добрият писател не е по-високо от Бога, не е по-високо и от човека. Поради което е по-далече от Бога и по-близо до човека. Бог е зает с важни работи, няма да си губи времето с дребни неща като разказване на истории за незначително нещо като човека. Бог наставлява какво е и как е. Добрият писател не е бог и не наставлява. Просто си е добър и толкова.

*
Хемингуей си загубил времето, за да разкаже как на неговия старец „вече не му се присънваха бури, жени, събития, нито големи риби и побоища, не сънуваше канадска борба, нито пък жена си. Сега сънуваше само местности и лъвовете по брега. Те си играеха като котета в здрача и той ги обичаше…”
А последните думи за salao Сантяго са:
                                               … сънуваше лъвовете.
Писателят не е Всемогъщ и няма сили да помогне на който и да е salao. Но е милостив - дарява му сънища.

*
… боговете не сънуват лъвове - създават акули…

*
Джон Грифит Чейни от Сан Франциско е:
Бачкатор в консервната фабрика, пират на стриди, ловец на тюлени в Япония и Сибир, скитник, лежал в затвора, неуспял студент в Калифорнийския университет, още по-неуспял златотърсач в Клондайк, революционер, къркач, женкар… И още много други неща!
Колко си преживял, колко тайни знаеш, но не ги криеш… Какъв страхотен, страхотен, страхотен човек си, хей, Джек Лондон, роден мой!

*
Знае всичко за вълците и за кучетата - „Дивото зове”, „Белият зъб”, „Джери Островитянина”, „Майкъл, братът на Джери”, северните му одисеи.
Всичко за бокса - „Мексиканецът”, „Първобитният звяр”… (Как горчиво плаче старият Том в „Парче месо”!)
Всичко за покера и рулетката, за алкохола и жените, за находищата и за промиването на златото, за борсовите игри и спекулации… За Аляска, за Пасифика и островите му… За окултизма, за политиката, за литературата, за успеха - често нетраен и винаги безмилостен.
И какви мъже само, какви истински мъже живеят на Четиридесета миля, по островите, населени с канибали, как надмогват над черни, червени, жълти и бели, над себе си… Свирепото ницшеанство на Вълка Ларсен, безумната издръжливост на Бърнинг Дейлайт, дружбата на Смог Белю и Джак Малчо…
И онзи мъжествено справедлив Мейлмют Кид…
Момчета, вдигнете чаши и произнесете като него:
И тъй, за здравето на пътника, който е на пъртината тая нощ! Дано му стигне храната! Дано кучетата му да издържат! Дано кибритът му винаги да хваща огън!

*
… или вече не ни трябва огън а, момчета…

*
Едва ли има нещо от преведените у нас книги на Джек Лондон, което да не съм чел. Много от тях по много пъти! Днешните американци не дават пет пари за него, но той си е над мнозина други, по които си падат. (Не става дума за Кинговци и Брауни - тях да ги броят бестселърджиите! Светът бездарно „данбрауняса” и „харипотъряса”, но хайде да не сеем на корена му ряпа…)
Бях Белю Пушилката. Пешо Салама - Джак Малчо. С него ядяхме мечо месо и презирахме всички „чечако”. А момичетата харесваха „Малката стопанка на голямата къща”, „Лунната долина”, „Сърцата на тримата” - с доста природни картини и психологически характеристики. Такива „женски” не ни трябваха - търсехме момиче като Джой Гастел.
И си подпявахме:
Защо ни са на нас жени,
защо ни са на нас жени,
щом имаме кримбамболи,
кримбамболи, кримбамболи-и-и…
Веднъж татко ни чу и запя с нас. Разбра се, че и той е от мъжете, които се хранят с мечо месо.

*
В края на пети клас прочетох „Мартин Идън”. С потрес! Нищо, че ме съсипваше неспособността да проумея какво е „феномен” и какво „ноумен”. Тормозеше ме и онази странна фраза:
Няма друг бог, освен непознаваемото и Хърбърт Спенсър е неговият пророк.
Май този пророк има предвид героят на Чехов от „Дуел”, когато проломотва, че е скучно да спиш с жена, чела Спенсър.
Ами ако не чете, по-интересно ли ще е спането?!

*
Реших да спя по пет часа, да заработя в пералня, денонощно да чета и пиша, да се бия със Сиренената глава, а накрая, достигнал до славата, но останал неразбран и самотен - да се удавя. Успях само в боевете с Ванчо - наречи го Сиренена глава и нататък е ясно! Ала родителите лесно разплетоха случая и сдружените им сили сложиха край на схватките ни.
Победиха, но от „Мартин Идън” проумях, че литературата презира победителите. Страниците за „утайката на обществото” компенсираха лиготиите с Рут.

*
В „Спасителят в ръжта” лиготии нямаше. Вярно, Холдън си държеше в киното ръцете с едно доста читаво момиче, обичаше и сестра си Фийби… Нали именно на нея каза какъв иска да бъде?!
Но по-важното е, че мразеше превземките. Например - предвзетото задниче на патката Сали Хейз, която така и не разбра колко важно е къде отиват патиците през зимата. Не разбра и защо Холдън мисли, че в коня има нещо човешко…
Той обяви свой съученик за „чувствителен като клозетна седалка“. (Такава е чувствителността на бая емоционален народ в българската поезия.) Съжалявах пъпчивия скучен Акли и старчето със степаното индианско одеало. Въпреки че и двамата не могат да различат задник от лакът. А Страдлейтър ненавиждах!

*
Ненавиждам маса страдлейтъровци!
Гадни самовлюбени типове, които не подозират, че ръкавиците за бейзбол съществуват, за да се пишат по тях разни важни неща.
Те не виждат сиянието на Джени в цъфналата ръж, а веднага я награбват. Животни, неопитомени и неопито¬мяващи животни! Въобще не могат да се мерят с лиси¬цата от „Малкият принц”. Цветът на узрялото жито не им напомня нищо… Пак съм юноша и викам като Холдън:
- Спете спокойно, простаци!

*
Хубавите книги са за оскърбени принцове. Принцо¬ве, които никога не стават крале с нови дрехи.
Поставям бейзболната ръкавица на Али - мъртвия брат на Холдън, до боата, погълнала слон.
Ръкавица и шапка, които въобще не са ръкавица и шапка…

*
Уитман живее разнообразно и дълго. Пътешества, по време на гражданската война между Севера и Юга става доброволен болногледач, последните дванадесет години от живота си е прикован на инвалиден стол - „все така благостен, мил, излъчващ светлина и радост, величествено и неподвижно“.
Невена Стефанова споменава как „в едно лятно утро, когато си лежал на тревата, почувствал, че го „осеняват покой, мир, всезнание, по-висше от всяка човешка мъдрост”, и разбрал, че „бог е негов брат, че душата му е сродна с божията, че ядрото на вселената е любовта“.
Всички сме изпитвали нещо подобно, но лекомислено го забравяме. Уитман се е преизпълнил с божественото и го е съхранил завинаги. Неговите стихове, възхваляващи човека и създанията му, са умножение на божествеността.

*
В разказа на Селинджър „Теди” героят споделя как видял сестра си да пие мляко и изведнъж разбрал, че тя е бог и млякото е бог. Станало му необикновено ясно, че тя наливала бог в бог.
Гений, помнещ преражданията си, Теди е убеден, че за да се видят нещата такива, каквито са всъщност, трябва да се повърне ябълката, изядена от Адам. Той настоява да се елиминират логиката и разумът. Убеден е - не бива да се мисли, че това или онова свършват тук или там. Всичко е безкрайно, границите са илюзия!
Подозирам, че Уитман е прозрял в безкрайното, проумял е безграничността и това спонтанно се е изляло в стиховете му. Те не свършват тук или там…

*
Дълго си задавах въпроса как трябва да изглежда книга, в която се разказва за детство, за писатели и творби, отдавна превърнали се в значителна част от мен, за близки и далечни хора, за трайни изживявания и за мигновени впечатления. Книгата ме измъчваше, но не исках да измъчва малцината си читатели, а да им доставя радостта от взаимното преживяване на съкровени неща. Накрая проумях, че не бива да я пиша, а да я оставя да се пише сама. Аз само трябваше да бъда неин доброжелатен читател, усещащ пулса, диханието, дикцията й… Разбира се, това проумяване не ме спаси нито от терзанията на труда, нито от съмненията за необходимостта от резултатите на този труд.
Помогна ми (както и в други случаи) добрият Джон Стайнбек от Салинас. В предговора към „Улица Консервна” той казва:
Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели - докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. Може би точно така трябва да се напише и тази книга - да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят от тях.
Това са истории върху острието на ножа, те са крехки, ала не се разкапват. Истории не толкова мои, колкото чужди, истории, родени от желанието да сторят хората по-малко чужди един на друг и малко повече вгледани в себе си през увеличителната тръба на книги и спомени.

*
… и дръж ножа само ако по него пропълзява доброто…

*
Съществуват много определения за писателската дейност. Някои от тях са дълбоки и красиви. Допадат ми разсъжденията на Шкловски:
Писателят е калфа на човечеството. Не можеш да пишеш, без да работиш, без да четеш, без да гледаш ятата гъски и лебеди, които народ след народ, школа след школа летят над теб и най-накрая те вземат в крилете си.
Това е… И майстор да си - пак си калфа! А на Омир, на Овидий, на Шекспир и хиляди други великани - и за чирак не ставаш. Поне на милион писатели не мож им обърна чехлите, тъй че - без самооблъщения…

*
Литературата променя човека, ала не трябва да й възлагаме прекомерни надежди за промяна на света. В такъв случай ще се разочароваме от невъзможностите й.
Ако наистина се разочароваме, или ще я обитаваме като книжни плъхове (докато литературата не ни отрови), или ще я обявим за напълно излишна.
А от света ние по принцип сме разочаровани. Едно, че имаме основания и друго - че само с очарованост не е интересно.

*
Твърде често критицизмът е породен от ненавист или от желание за самоизтъкване. Когато мисля за подобен тип проявления, винаги си спомням славната индийска приказка. И с удоволствие я разказвам.
Един Индус, един Равин и един Критикар потърсили подслон в селска къща. Стопанинът им казал:
- Имам място само за двама. Третият трябва да спи в обора.
- Аз ще отида - рекъл Индусът.
И той тръгнал към обора.
След няколко минути на вратата в стаята, където били другите двама, се почукало. Бил Индусът.
- Съжалявам - казал, - но в обора има крава. Според моята религия кравите са свещени и човек не трябва да нахълтва в тяхното пространство.
- Разположи се удобно тук - успокоил го Равинът, - аз ще отида в обора.
И тръгнал.
Но след няколко минути на вратата пак се почукало. Бил Равинът.
- Неприятно ми е да ви притеснявам - казал той, - но в обора има прасе. Според моята религия прасетата са нечисти.
- Тогава аз ще отида в обора! - казал Критикарят.
След няколко минути на вратата отново се почукало. Били кравата и прасето. Те не могли да издържат натякванията на вечно недоволния Критикар.

*
Най-обикновеният (и най-жалкият) опит за изравняване с великото е чрез отрицанието му. От древността са известни негациите на Зоил спрямо Омир. Той неуморно откривал грешките на аеда. Така и го нарекли - „бича на Омир”. С това попаднал в историята, иначе от писанията му не е останало нищо. Но пък е съхранено признанието на Зоил, че нападал „Илиада” и „Одисея”, защото искал да сътвори такива поеми, ала не можел.
А друг яростен критик на аеда - поетът Ксенофан Колонски, се оплакал на Хиерон, че трудно издържал двамата си роби. Сиракузецът му отвърнал, че Омир и след смъртта си хранел поне десет хиляди души.
То и до днес хранениците на слепеца са поне толкова. Ако направим сметката, нищо чудно да се окаже, че само тези, дето са си вадели хляба от него са колкото населението на средно голяма днешна държава.

*
Не ми се нравят зоилите! Затова, когато чета опусите им, когато слушам техните тиради, си казвам - ей сега ще потропат кравата и прасето.

*
Поетът Стезихор изрекъл лоши думи за Хубавата Елена и загубил зрението си. Той съчинил:
Не са верни думите ми за тебе, Елено;
не се качи ти в корабите бързоходни,
нито в крепостта на Троя си била.
Пеел и смирено плачел… Изведнъж светлина озарила очите му - разкайващият се прогледнал.
А Омир не се извинил на Хубавата Елена и останал сляп.
От Стезихор има няколко откъса, познати на специалистите. Творецът на „Илиада” и „Одисея” не направил компромис. Хубавата Елена си е хубава, но не е по-високо от хекзаметрите. И е много, много по-ниско от гордостта на поета.

*
Работата на поета е като на пчелата - тя лети, кара цветята да се любят… Заплашвана от пчелояди, дебнена от бури, тя се завръща с полепналия от чудесата на живота прашец…
Труди се, болно й е на пчелата… Не мисли за собствените си нещастия, макар че рядко изпитва радост.
Поетът не е пчела, удавена в меда на славата.

*
Жена ми: „Бях на страната на кита в „Моби Дик”. Но в „Старецът и морето” - на страната на стареца.”
Хемингуей е постигнал нещо удивително. Неговият герой, който е далеч от романтичната грандиозност на Ахав, предизвиква симпатия и съчувствие. Той не възприема нещата извън самите тях. Живее в пределите на нещата, а не в метафизичните им пространства. Вярно е, че казва онова, което подхожда на капитана в „Моби Дик”: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен.” Но каква разлика между презрелия битовото Ахав, изпълнен с адското желание за мъст, и този старец, който просто си върши работата.
Мислейки дали великият бейзболист Димаджо би одобрил битката му с марлина… Добър старец! Хубаво би било да му ударим по една-две ракии в „Дупката”.

*
Вече втори път цитирам прочутото изречение от „Старецът и морето”. Според Хемингуей сърцевината на тази книга била най-старото добле дичо, което знаел. Питат го какво е това, той отговаря:
Такова нещо, което можеш да го кажеш отзад-напред. Добле дичо е мисъл, която можеш да обърнеш. Човек може да бъде унищожен, но не и победен. Човек може да бъде победен, но не и унищожен. Ето, това е добле дичо. Ала аз винаги съм вярвал, че човек може да бъде унищожен, не и победен.
Едва ли папа Хем изяснява кой знае колко понятието, но писателят има право да е загадъчен. Особено добрият стар Ърни, който не пожела да остарее! Той си го е извоювал това право. Питат го какво става, когато писателят се отчае. А той:
Нищо. Отчайвал съм се, но не съм се отказвал - няма къде да ходиш. Мистър Джо Луис го е казал много добре - можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш.
А Ърнест Хемингуей все пак избягва от бездарието. Скрива се от него в смъртта. Литературата може да е добле дичо, но животът… Защо пък да не е?!

*
Добле дичо:
Можеш да се скриеш! Но не можеш да избягаш…

*
Димитри Иванов е озаглавил следговора си към третия том от избраните творби на американеца „Хемингуей каза да не свирим на флигорна”. Той се е вслушал в нечий пискун и започва така:
- Знаете го онзи за селекционера?
- Кой?
- Онзи, дето искал да получи безсеменни домати. Получил ги, но загубил сорта, защото доматите нямали семе.
- Е, и?
- Хемингуей изхвърлил от разказа си едно, после друго и загубил разказа.
Гадновато остроумие!
Димитри Иванов си пада по такива, за да ги опровергае. Индиректно. Научил го е от Хемингуей. А днешните прозаици, при достатъчно желание, могат да научат още неща от Папа. Особено как да не разтягат рахат-локуми. Да отстраняват литературните тлъстини, за да не лоясва езикът им!

*
Патетична колежка едипничи по Фройд. След това се гаргари със старомодния хуманизъм. Скучно ми е и си мисля за невинността на Едип. Нали той прави всичко възможно, за да избегне пророчеството, присъдата на несправедливите богове.
Ала наистина ли Едип е невинен? Той убива възрастния Лай, без да подозира, че посяга на собствения си баща. Но погубеният е нечий баща, нали?! А хората… Ще го кажа с наивна старомодност - хората са братя. Убиваш ли нечий баща, собствения си баща убиваш.
Разсантиментален съм от елементаризмите си, та казвам на колежката:
- Ех, сестро, не ми се струва да си хептен права! Все ми се струва, че ей сега ще потропат кравичката и прасенцето…
Свикнала с притчите ми, тя ни ме пита, ни ме разпитва, па току си зема листчетата както вземат хубава Яна и припва да фройдосва пред по-благодарна аудитория.
Ноблес оближ, както е казано - все ще се намерят задълбочени слушатели…

*
Бих искал да знам дали правоверните фройдисти изпитват радостта, така затрогващо възкликната от Фет:
         В ръката ми - безкрайно чудо! -
         е твоята ръка.
Ако не - искрено им я пожелавам!
Комшията на самия Лев Толстой, тоя мечок Афанасий Шеншин, нарекъл се Фет, ги къдри едни толкова простички и толкова верни неща. Като:
          Не знаю сам, что буду петь,
          но только песня зреет.

*
В средата на 60-те години попаднах на Константинос Кавафис - един бог, пропътувал живота си инкогнито. Колко възторзи от „Термопили”:
Чест на онези, които във живота
се вричат Термопилите да пазят.
Те никога не бягат от дълга си;
навсякъде еднакво справедливи,
но снизходителни и милостиви,
великодушни в своето богатство,
великодушни и във свойта бедност,
готови да помагат, както могат;
правдолюбиви, ала без омраза
към вероломниците и лъжците.

И още по-достойни са за почит,
когато знаят (а мнозина знаят),
че Ефиалтис най-подир ще дойде,
че персите през прохода ща минат.
Май не станах спартанец, но не съм и Ефиалтис!

*
Възпитание… Винаги съм се боял от тази думичка. Веднъж приятелят Петър Кацаров я разчлени и показа, че тя буквално означава над храненето. Над плюскането, над копанята, над кочината, в която, брониран в сланина, квичиш за шопарските си права.
Сега си мисля, че Кавафис ме е възпитал. Не само със своите спартанци, одисеевци, варвари… Смятам, че съм емоционален, дори твърде емоционален, а това обикновено води до егоцентризъм и мегаломания, от които са ме спасили такива като поета от Александрия. Помня:
Душа, страхувай се от всякакви възхвали!
Ако не можеш да надвиеш суетата си,
по-предпазливо, с колебание я следвай
и колкото напредваш, и колкото растеш,
по-преценяваща и по-внимателна бъди.
Четях Кавафис като юноша и мечтаех да остарея, съхранил младите си неща, за да ги предам като „видения на своята предишна страст“. Като задържани видения от „нощите на младостта ми, тайно срещнати“… Уви, „решенията да се променя, да се въздържам най-много продължаваха две седмици“!
Мечтата ми да остарея се сбъдна. Не намирам, че това е малко. Напротив!
И ако през юношеството „Гласове” на Кавафис ми изглеждаше просто добро стихотворение, сега наистина чувам гласовете.
И с ехото им в миг се връща
от първата поезия на младостта ни отглас
подобно музика в нощта -
далечна гаснеща.
Най-хубавата музика, защото е последна…

*
Албер Камю взема възможно най-трагичната ситуация - тази със Сизиф, който знае, че тласканият камък ще се срути отново. Така както ние знаем, че ще умрем.
Това знание може да ни направи безотговорни. Няма никакво утре. Утре е смъртта - яж, пий, наслаждавай се на безкрайното днес и да не ти пука за нищо! Каквото и да са направили, каквото и да направиш: изходът е ясен - риташ камбанката, гушваш цветята, пълниш трапа! Не прави нищо - това е твоят отговор срещу абсурда.
Или прави всичко! Като Калигула. За героя от едноименната пиеса на Камю проницателният Андре Мороа отбелязва:
Луд ли е Калигула? Не, той е жертва на логически делириум; иска да действа, като доведе докрай възможностите на интелекта. Той е абсурдният човек, който иска да унищожи всички традиционни ценности. Това състояние на духа при интелектуалеца поражда фарса, но при императора води до касапница. Ако може, Калигула би разрушил този свят, чиято абсурдност го дразни. Тъй като не е бог, той ще унищожава поне хората, всичко, което почитат, всичко, което обичат.
Логически делириум - добре казано…