Димитър Васин

РЕСТАВРАЦИЯ

Остаряха или оглушаха къщите на село?
Тишината е безпаметно и те да устоят
пряко дивотии, от които времето е взело
кожата им за изгубения и сънуван свят.

Моят свят. Опушеното му начало да поникне
в двора на присвитите ми и нахлупени очи -
пламнали очи от недочетеното в чути книги,
за което се надскачаме и умно си мълчим.

Мълчаливо ли е щастието в голите панели -
в думите, които и на праг не ще да изречеш?
Образа поне на къщите ни те да бяха взели
и живота си да бяха натъкмили по парче.

Къщите на село времето потайно ще оплаче.
Плач ли вече изтънява до прегърбения зид -
дивотиите ли трият изтънялото на крачки,
дума ли изплюта и сама обратно тук пълзи?

Остаряха или оглушаха къщите без люлка,
без обичането ни и ехото да приютят?
Прилепите изподраха сънищата и нахлуха
мисли разбунтувани и устояли в старостта.

Но прашно е окото на следобеда - и не довижда
окото на следобеда кой броди в прахоляка му -
и кой петите си подбива накъм дворчето със вишни,
кого във другата посока дълго са очаквали.

Пътуваме си невидени. Едва чути… И е суша.
В следобеда - когато и на себе си приличаме,
и бяла истина към дворчето със вишните ни люшва,
когато се обичаме и със различията си.

Окото на следобеда да насълзим и ще заплиска
очакваният миг над прахоляк и над молебени -
ще блесне истина и ехото ще ни напомни близо
за обгорените, които хляба са отгледали.

В обратната посока или още в дворчето ни сънно
ще ни напомни, че животът спира и завинаги.
Билото и в следобеда: било е - няма да се върне,
за всички ни накрая е една и съща спирката.

Единствено сълзата и след края ни ще я запази.
И вярваме - неверниците ний - на прости истини
в мига на бялото и вишните, на къщите ни празни:
на къщите, в които никога не сме изстивали…

ГРАДУШКА

Изсипа силата. Или безсилието си изсипа.
Поспри, разсипнице. Спаси от мислите главата ми.
Краката ми спаси от бягството. Спаси ги и от близост
със нищото. Открито после и главата ми вземи.

И всичко ми вземи. Земята, че събира нож със хляба.
За хляба, че са мислите. Убитото, че ще роди.
Поспри, разсипнице. Дори ме забрави, ако потрябва.
Готов съм на забрава само да утихнеш малко ти.

Не мога да приема, Боже, че повтори и потрети
да удряш беззащитния с озъбено от лед парче.
Парче подир парче по нас. И дума подир думи ледни.
Поспри, разсипнице. Човек и друга дума да рече.

В лъките сам да се изправи - облаците да натири.
Човек се моли - чуй го - моли се над кълнове добри.
И иска да намери в себе си тъй още малко сили
да срещне слънцето. Помолих те, разсипнице, поспри.

Изсипа се. И облаците побелели си отнесе.
Остана само раната позната. Стъпка в пътя стар.
Човекът се изправя. Стръкче се изправя. Здрава песен
в лъките се изправя от това, което съм посял…

ПРЕРОДЕН

Бързеят бърза и блъска жените,
стига дълбокото, вир насини.
въздух поема и никой не пита
де се изгубиха тези жени.

Де се изгуби и бялото. Плуват
голи жените и трият бедра
по камънаци и погледи груби,
а светлината не ги и разбра.

А светлината не стига за хубост
зряла насреща света да краси.
Бързеят бърза. Видяното губя.
Вир се събира от много сълзи.

Вир не изгазих. Жените потъват,
времето идва и с много злини.
Всяка достига до своето дъно,
времето с нищо не ги промени.

Пеят жените и газят напето,
с бързея бързат да се насладят.
Свети дълбокото. Погледи светят.
И ни преражда най-светлият свят…

***
Земята си е топла. Есента се е разголила.
Из ниското и по високото. В очите ни дълбоки.
И гола предизвиква вятъра, зашетал в двора ни
и, превъзбуден в тъмнината, някъде навън изскокнал.

Свободен си е вятърът. Свободна е и есента.
И тази вечер по закътани местенца ще се срещнат.
Ще се целуват, голи ще се слеят. Тъй ще посетят
и сънищата ни - с прегръдката на голата си нежност.

Свободна си е есента. За вятъра разголи се -
нататък друг сезон за нас да се роди. Да ни опложда,
да ни очаква и ни приближава и рисковано…
Дано да разберем, че невъзможното си е възможно!

ПРИБЛИЖАВАНЕ

Вали. Предупредително и бяло.
В косата ми. В душата ми. Вали.
Едно изстинало врабче е спряло
до непредупредения дори.

Вали. Врабчето в миг към мен се спуща.
Че то си е в сняг сгушено врабче
и все очаква някакво си чудо,
което и смъртта да отрече.

Какво че само миг му е останал!
Вали. Красиво е за край и стих.
Че побелявам никак не е странно.
Но странно е, смъртта си че открих.

ПЛАДНЕ

Побелях от звъна на камбани - натрупах си бялото
за надеждно имане. Когато ръката ми падне,
пак ръка да я вземе. Когато от страх е побягнало,
пак да дойде доброто. Когато догаря пак пладне.
Запладнено с камбаната в плач на вдовица се вслушваме
- приглушаваме болката - болката стига до гроба.
И боли ме от болката - моя е даже и чуждата.
Побелях от гробове, но все още с живота си споря…

ХЪШ

Не излъгах ли, брате, излъгани; гътнах короната.
Коронясах кръвта си. Негласно и себе си вдигнах
разбунтуван от песен, че с песен кръвта ми заробиха
до последния риск на стиха да царуваме тихо.
От живота излъгани с мене нататък се сблъскаха.
И самотен с короната гол се изправям пред всеки
песента да не спре и отмине живота със кръчмата,
от която безсмъртното вчера мъжете си взеха…

РАЗСЪБЛЕЧЕНО

Стъпките ни натежаха. И думите ни натежаха.
Жарка жарава над хляба си сладко нахвърляме.
Да преварим и водата за гърло. Животът над шахта
да наведем. Да отминем и с думи препърлени.
Думите с дума живеят. И с дума човекът изплака
тъжното свое отсъствие от тържествата си.
Тръгваме, стигаме незабелязано. Търсим си прага,
който да среща, от който човек да изпращаме.
Слог е животът и слог си подрежда за много години.
Само безокият вчера във чуждото влизаше.
Днес не пристъпва безокият леко и пак не отмине
без да си вземе и нещо от чуждото. Даже и ризата…

ВЪЗМЪЖАВАНЕ

Спи пеленаче - по пладне засукало… Рукнаха
късни късмети и всеки се втурна да вземе по нещо.
Расне животът. Пораснаха мигом и куклите.
Времето, времето бърза и късните чувства да срещне.
Пладне горещо е пламнало. Пламва и залезът.
Мене ме няма. Или запламтяло и мене ме има.
Туй, за което сме тръгнали, не го намразваме.
Трима се втурваме, взели по пладне и своето име.
И запладнено за залеза си не помисляме.
Истината си натрупваме утре да бъдем богати,
с нея да бъдем, останали си и във ниското.
И с пеленачето, песен, което по пладне ни прати…

ДАДЕНО

Изтъркаляно камъче сипея рони - животът ми…
С коренищата слизам - дълбоко се виждам и чупя
огледалното минало, бавно по стръмното водено
към дерето, задръстено с хлъзнати думи и чувства.
И по сухото дъно бездънно нататък захвърлена
олюля се съдбата ми - хвана се в дума запята.
Извървях натежалия въздух за глътка от първите,
понатрупали в сипея ситното, тук да си патя…

РАЗКРОЕНО

Пътят, по който се връщам от работа, бързаше,
пътят познато със мен се ръкува и стопли ръката.
Всичко пътува - дори с непознато измръзване
в пътя, по който се топля и с думите ехо разклатя.
По разгаданата дрямка на пътя и стрехите
образ настигам привечер и образ привечер разгръщам.
Има ли хора, доволно без образи легнали
и не познали оджака и масата в своята къща?
Пътят, по който се връщам, и знаците втръснаха
- късам от себе си знак да оставя за птици и хора,
за да допиша годините бързи на кръста си,
сам и по пътя си бързал широко врата да отворя…