В ЗАВИТИЯ СВЯТ НА ОХЛЮВА

ИЗ „КНИГА ОТ ПЕПЕЛ І”

Димитър Михов

По бреговете на спомените вълни на море отваряха усти и захапваха мъгли. Стълбове от дим подпираха небето над спомените. Спомени на Змийска глава бяха те.
Голяма войска обкръжи Манастирските възвишения. С гръб една към друга стояха две страни на възвишенията и с бойни погледи се гледаха две страни на война.
В гората миришеше на погребани мисли. Хора с вид на мъдреци прищипваха с бръчките по челата си тишината, в която бяха погребани много мисли. Потъваха в миналото те.
Една летяща звезда раздели Квачката от пиленцата й, прочутото съзвездие пресече.
- Много хора умират в жегите по жътва! - въздъхнаха старците край огън и песни на щурци.

“Имала е мама, имала
един го сина млад Даньо.
Къкто го е мама имала,
тъй го е изгубила.
Ся стават девет години,
не го е на сън сънила,
не го е на сън видяла.
Тази го е вечер сънила,
сънила и на сън видяла,
видяла и приказвала.
Мама на Даньо думаше:
- Даньо льо, сино Даньо,
харно ли е в рай божи,
в рай божи, при Господа?
Даньо си мама думаше:
- Харно е мамо, харно е,
Господ си рая заправи,
Господ си града загради,
все от човеши кокали,
ергенти - коли набива,
момите - пръти превива,
младите булки - дереци,
старите хора - покрива,
дребните деца - прозорци.
Един прозорец не стигна,
един кокал не стигна,
Господ ме, мамо проводи,
за булен малък Иванчо.
Мама на Даньо думаше:
- Бре мълчи сино, не думай,
нали жи чуе буля ти,
тя каил няма да стане!”

Много пъти трябваше да чуем историята, която разказваме.
Зад войската стоеше предводител с набит гръбнак на мъртвец в пояса си, а пред нея стоеше Змийска глава маскиран като него.
- Ще говорят за едно и ще мислят за две, ще мислят за едно и ще говорят за две! - каза той.
Тропоти се забиваха в далечината като храна в корем, като корени в земя, като меч или като зъби на звяр.
Змии се увиваха около лъчите на слънцето.
Много самоти съграждаха образ, който всеки момент можеше да ги направи още повече.
Духове впрегнати в погледи се скриваха в гората и надяваха маска на мъртвец. Поглед нанизал династии от маски прегърна Змийска глава. Поглед на изгубило се в гората момче бе той.
Сянка на забрава бе водач на спомени, които Змийска глава посрещна без да знае от къде идват.
Сините очи на изгрева надничаха през листа и клони. Те не бяха удавени в морето от спомени, не бяха изгубени в мъглата от видения. Чужди погледи бяха маска на спомени, в които потъваха гледките.
Вятърът се губеше сред дрипи от дим. А Манастирските възвишения се губеха в дрипи от свещени знаци, знаци за ритуал.
Сянка на гущер криеше скорошна рана. Дрипава рана между трон и наследник бе тя.
- Нека оставим всеки да служи на Бога си! - казваха хората с вид на мъдреци. Призоваваха Бога на победените и го приютяваха в сламено навесче, по чийто покрив всеки се изтъркулва в гроба си.
Крепост от говори съзидани с мяукане на бяла котка, на която червата са излезли през три знака прорязани на корема й чуваше Змийска глава. Спомени бяха заключени в тази крепост и ключа бе отрязана длан. Размахваха я за довиждане крадци и се изгубиха в тъмнина.
Най - красивата зора тронуваше на Манастирските възвишения.
- Хората са паметници, виж какво спомнят! - казваха мислите на Змийска глава и промушкваха ръцете си през халката за хлопане по портата на храм с името Храм на спомените.
- Добре! - каза той и прекрачи прага на храма, който бе негов роден и носеше името Храм на забравата.
Стъклени игли се трошаха в чувствата на Змийска глава. Мъртъвци търсеха себе си през очите му. Маската му бе водач следван с гърбовете напред. Наследствата му се извисяваха на трикрак трон и сънуваха полета си.
Величие забиваше нокти в Змийска глава и късаше от него. Вятърът бе с мирис на свобода, духаше откъм Манастирските възвишения. Песен, разговор и заклинание бяха потопени в морето от сънищата на Змийска глава. Манастирските възвишения бяха стърчащ от него остров. На тъжна земя растяха тъжни дървета, а по клоните им тъжни хора потъваха във вълнисти небеса от спомени.
Спомените на Змийска глава бяха мисли в подземните тунели на Манастирските възвишения.
Времето прегърна далечините, в които бяха попили спомени погребани в Манастирските възвишения. Змии се овъргалваха във вятър и се изкачваха дълбоко в спомените. Кожи на тъпани овлажняваха в мъглите.
Извивки на клони и извивки на димища тежаха в зимното небе.
Кръпка на кесия за тайни бе Змийска глава. Сърце направи на тази кесия той и на света си сърце направи от нея, на гледката си сърце направи. Юрта бе този негов свят, тази негова гледка и негова юрта бе тя. Ако човек се загледаше в гледката към Змийска глава, в гледката към ролята, която играеше той, погледа му се допираше до вътрешността на кесията с тайни. За туй и ние толкова го следим, толкова е завладял интереса ни. Думите, с които го описваме са идоли на чувствата ни. Кости на слава са тия идоли. Всеки скелет, чиито бяха тия кости, сред чиито принадлежности се числяха бе змийска глава на нечий живот. Нечий много важен живот бе със сигурност всеки от животите, които имаме предвид.
Маска сложена върху друга маска и двойно навити вълни лапаха и поглъщаха това, което се нарича светоусещане на този, който се е загледал в тях.
Само защото духовете го викаха или зовяха, само защото характерите и техните роли го викаха и зовяха Змийска глава следеше пътеката им.
Чувствата използваха всякакви думи за маски. Сменяха ги, образуваха редици от привидения.
Ята крилати тъги кръжаха и стада копитни тъги трополяха. Тишината се влачеше по корем около Манастирските възвишения. Тази тишина бе тишината, с която се плъзга змия и тъкмо липсата на стъпки я определяше като такава.
Дърветата имаха вместо клони мъгла, с нея се смесваше жертвен дим, повят от въздишки.
Тишината бе име на светилищата.
Мъглив вятър се прецеждаше през паяжини, опънати на рошави сухи стръкове трева.
Когато мъглата с нрав на тъга попиеше в небето, се виждаха кости по клоните на дърветата.
Близо до свещените бентове на съдбата, по наклона на една река се равняха основи на храм. Храм на съдбата бе той. Туй можеше да бъде чуто за него. Мястото, на което се побираше бе захлупено от клони на високи, колкото е дълбока реката дървета. Храмът винаги бе недостроен.
Крещеше сърцето на всеки творец на случки в Манастирските възвишения. Ловци окичени със зъбите и ноктите на убитите от тях зверове, на хванатите в клопките им зверове бяха творците на случки. Обшити с такива зъби бяха и отворите на кесиите им, в които съхраняваха тайните си. Загадъчните си истории съхраняваха в тези подобни на усти кесии. От коремите им пък заничаха кочове с увити пера около рогата си.
Одежди на тайнство и дири на вятър бяха трон, на който се мътеха жертви. Тайнството бе омесени войски, а дирята на вятъра омесил ги бе омраза.
Водачи на впряг от гласове вееха песновато наметала на заклинания, договаряха омрази. Като ги опъваха струновато по местата, които бяха пътища ги договаряха. Така пътниците си изтананикваха живота пред пленовати погледи. Бяха пленили омразата на толкова пътници… През маска на слепи змии надничаха, през маска на черни змии. С такива маски се гмуркаха в живота и в случките в живота. Много черти бяха почернили и тези змии и света пред тях. Черти и писания побрали всички мисли бяха. В нея само не воюваха по между си отделните мисли. Извън нея всяка мисъл се раждаше по време на война, изживяваше си живота по време на война и гроба й бе време на война. Имаше сред тях охарактеризиращи култове мисли. Култове към привидения, към армии от видения. Виденията тъпчеха династии докато не оцветиха с кръвта си костите на претъпканите. Богове нахлузваха маски от всякакви привидения. Шамани ги наблюдаваха в уплашени очи. Страхът бе порта за вдяване на пътища. По тях звучаха молитви и стъпваха култове.
Погледът на Змийска глава захлупваше гледката сграбчен от орел. В жертва на гледката очите на Змийска глава престанаха да търсят определена принадлежност на себе си. Той запита себе си като се гледаше с поглед на орел, виещ се като венец на гледката:
- Какво обичаш ти?
- Свободата. - четеше той пътищата.
- Мислиш ли, че точно ти, а не толкова други човеци я заслужаваш? - пробва страха му неговата армия.
- Да!
- Това всеки може да го каже.
- Тогава нека някой прочете улиците в Манастирските възвишения! Нека отгатне духа им!
- Ти можеш ли?
- Прочитането им отваря врати на мечти. Крилата, които предричат гледката ми в себе си излетяха от такива врати. Зад тях се пази тайнството на войовете, които са пътеки за мислите на магьосниците.
- Щом знаеш толкова много значи можеш да се освободиш от всеки поробител.
- Както и да продължавам да ти отговарям, но ако нещо не е на крачка от теб, то не е твое. Тази крачка е сърце на гледката, което отброява прешлените на змията, които са всяка част от гледката, но не и главата й. Тя е тази крачка.
През сърцето на всеки срещнат Змийска глава се изнизваше надалеч от тази бъркотия. А тя остана да препречва коларски път като черна змия.
Мъдрости бяха потопени в тъмнина от черти начертана.
Бури от видения, стада от видения прокудиха Змийска глава. Погребаха в гръм и тропот гласа му.
Гледката бе изписана на шаран и от двете му страни различно бе изписана. Шаран от вира на живота, от вира, в който се вливат животите бе той. Мяташе се на бряг от сухата му страна, преобръщаше гледката.
Магьосници промушкваха пера през кожи на змии.
Черти и бръчки приличащи на писания и дири на чувства се разкриляха орловато над Манастирските възвишения.
Честовато стъпване на сърца отвеждаше в храм - смисъл. Отдавнашен и рухнал бяха определенията за него. Такива определения се появяваха из чувствата на доловил го с осезанията си човек. А нашите определения са описания на отломките му.
Вечерта миришеше на дим, тъжно блееха агънца, измъчено ревяха магарета и самотни хлопки дрънчаха.
Неописуема гордост и високомерие бяха ръцете на традицията издигнала Змийска глава на молитвена носилка над Манастирските възвишения.
Много стари и най - стари сънища потънаха в мисловъртежи. Тишина затрупа сърца на повехнала слава. Те престанаха да бъдат доловими. Много силно желание само можеше да пробие кожата на тази тишина. Само силата, която можеше да събере две войски бе опасна за люспестата тишина.
- Искаш ли да бъдеш предводител и обединител? - чу Змийска глава в една стая. В средата на един коридор, чиито краища са светъл и тъмен, бе вратата на тази стая.
- Искам, но какво от това? - отговори Змийска глава.
Стая на кан бе тази стая, канът бе Крум.
Скрито беше разграничението между това, което правят и това, което целят носителите на традицията. Историите разказващи за тях не бяха точни.
Митична змия ядеше опашката си. Главата й бе сърце на вихър от чувства. То завихряше времената.
Тъмнината трепереше.
Традицията извърши жертвоприношение с носителите си. Падна и стъпи на краката си. Със стъпалата си облече чувството, което я влечеше към дворцовата си гробница. Вихреха се времена и гледки се вихреха. Ролите на героите потъваха в тунел. Смисълът им ставаше дълбок и многоликов, с лицата му бе иззидан тунел към извор за смисли и духове. Духове извираха от дупка на хълм.

Верни другари през къра въряха,
през къра въряха, до яйце спряха.
То не е било яйце дето спрели,
най - било един ми бял камък.
Загледаха се, загледаха всичките -
на камъка два орла изписани -
кай изгрев орла криле разперил,
криле разперил, баир пазел,
кай зайдело орла криле събрал,
криле събрал, баир нападнал,
баир нападнал и в баир паднал.

Съмнения се криеха от сенчеста страна на върхове - идоли.
Камъни врастнати в чатали на дървета бяха тайнството на този, който ги е сложил.
Гледката бе песен и шарки на змия. Бе още война от змийски прешлени, виеща се и свята. Нижеха се като броеница победители и свещена бе връвта й.
Развяващи се и плющящи като платно на кораб мечти бяха одежди на духове.
Около Змийска глава бяха увити корените на голямо дърво. Наричаше се Дърво на сънищата.
Къртици копаеха небето над Змийска глава.
Ниви с хора се мелеха в хромела на войната.
Глави и глави под глави обградиха Змийска глава и го питаха:
- Какво говориш ти, в пропастта на чертите ти какво е скрито?
- Моите мисли са вратата на иззидан с мисли дом. Който живее в този дом измисля животите ни. - бе отговорът му.
Мисли пълзяха между чашки издълбани в камъни. Звезди бяха тези чашки и подножие на песни бяха тези камъни. Птички пиеха дъждовна вода от някои чашки и политаха към звездите.
„Историята продължава” - обичаше да казва Змийска глава.
Много тежки битки градяха храма на войната му.
Реещи се погледи се редуваха и изписваха със себе си небесна змия.
„Седем братя ядат от паничка в камък изкопана!” - казваха истории. Истории случили се на хълм не от земя, а от времена.
С камъни и по камъни бе изписано туй, което говорим умишлено или пък случайно споменаваме.
Супа от ключове заразбърка Змийска глава. В свещена тишина бяха погребани с неписани камъни над себе си много мисли и много истории, някъде из нея.
Перде от вълшебства побираше като кесия гледката.
В задния двор на мислите растеше змията - житейски път на Змийска глава. По него се търкаляха колела на каруци, оста на всяко от тях, която не се въртеше бе идол. Хора с отчаяни погледи, невиждащи разликата между присмех и усмивка, се возеха на каруците.
В гледката наоколо и описанието й гора, мъгла и дъжд се сплитаха като кoса, като опашка.
Уморен, мокър, неспал, гладен, жаден и много щастлив Змийска глава надничаше в слава с тъмен цвят. Тя бе домогнала се до направлението на съдбата и се отпечатваше в нея. В предания и легенди се отпечатваше. Спомени за несъществуващи вече възможности бяха те.
Погледи на шамани рисуваха видения, нанасяха ги върху реалната гледка, плъзгаха се по очертанията им. Отправени бяха на лов за знаци.
Рисуваха дървета гледани отгоре, рисуваха разклоняващи се и събиращи се пътеки, които заобикалят храсти.
- Можеш ли да се разхождаш около себе си?
- А ти можеш ли да се гледаш отгоре как вървиш? - се питаха.
Минало на секнало величие се понесе като вихър от видения край Змийска глава.
Разказ от знаци на колан - змия нанизани изричаме.
Кучета лаеха, петли крякаха, хора викаха, ковеше се желязо и дървета се сечаха. Само Змийска глава се ослушваше.
Зад негостоприемни маски имаше други такива, редяха се като опашка. Змийска глава ги поведе към тях самите, към гърба им. Маскира се така, че погледа му бе вой в тъмница стигащ до гърба му. Бе обградил творението си с разкол и пресичане. Толкова скрит той чакаше да срещне себе си. Той повика всички духове, които му се подчиняваха винаги, облече ги в незабравяеми доспехи и всеки от тях направи жертвоприношението, което му беше поръчано. На другия ден Богове се запитаха:
- Кой направи тия дарове за нас? Искаме да знаем защо не се вижда поръчителя им!
А духовете отговориха:
- Наши господари са доспехите ни, те ни направляваха в даровете.
- Ние не искаме дарове от доспехи, тях не ги боли когато ги удрят. Покажете ни вашите мъртъвци!
Боговете запитаха:
- Защо се срамувате? Вашите животи са нашите кости.
- Искаме маски, господари, не желаем да показваме болките си. - рекоха мъртъвците.
Тогава се срещнаха Змийска глава и това, което той чакаше.
По камъни - паметници на далечни величия се бе отпечатала мисълта на проницатели, на тия, които бяха засели най - много обич от съществуващата обич в Манастирските възвишения. Тази мисъл, на тези хора мисълта бе пазител на спомени за величия, пазител бе на вход към владението на величия. Стражите на този вход се наричаха ниханлии, наричаха се дарманлии и талашманлии се наричаха. Предците им бяха погребани в крепостта на Манастирските възвишения.
В среднощна тъмнина, по корита на реки се изкачваха викове на много гърла и музика на гайди, тъпани и гъдулки. Изкачваха се към върховете.
С пуснати юзди на властта си Змийска глава рече:
- О, ветре, който разказваш предания през гърлата на проницателите, обвий у себе си пътищата на силата ми! Погребвам я у теб. Камъните, които заобикаляш надгробни са на силата.
Във вдлъбнатини по мъдрости се вливаха сънища. Съставяха дълбочини на вирове. Змийска глава потъна в дълбините на реката от време.
- Дете съм на покрито с боеве поле, роден съм от покрити със замъци планини, кърмен съм с тайни. - каза Змийска глава.
И като всеки шаман и той имаше приятели, които бяха разни духове. Най - големият му приятел бе Духът на глухарчето.
- Не можеш да спреш това, което има да става, заобиколи го! Знай си пътеките и тях оглавявай, Змийска глава! - каза Духът на глухарчето.
- Та нали така ще навляза в капан? - отвърна Змийска глава.
- Славата ти те вее към него, Змийска глава, последвай я!
- Какви са моите награди там?
- Очакват те враговете ти.
Змийска глава дълго мисли и мълча докато разбере този отговор. Разчете знака на приятелството и тръгна към Ниханлии. Къде бе това не бе ясно, но това място бе нива, засята с памет.
Времена и владетели стояха прави и изпълваха голяма каменна зала. Обграден от стоящи на страна времена и владетели там бе и единственият, който Змийска глава можеше да различи. Той бе деспот и името му бе Елтимир. Стоеше леко подпрян на меча си така, че да не се разбира дали той се опира на меча си или меча на него. А Змийска глава на никой не бе познат, бе новопоявил се. Не бе наясно с предназначението си там и за туй се замисли, много на дълбоко се загледа в мислите си. През това време бе изпуснал от наблюдение цялото това сборище от воини - предводители. Те незабелязано от Змийска глава се бяха изнизвали един по един и бяха отбелязвали чувството си за подчиненост пред единствената личност в залата, която през цялото време бе стояла на трон. Този трон и личността на него бяха маскирани от внушителното сборище. По тази причина точно когато последния воин - предводител се изправяше от поклона си пред трононастанения, Змийска глава съзря присъствието му.
- Кой си ти и защо не се кланяш на цар Симеон? От кой род си? - строго запита тоя, на който всички присъстващи се бяха поклонили.
- Змийска глава от рода Итимиру, господарю. Забравих да се поклоня, но ще поправя грешката си!
Точно когато се изправи Змийска глава от поклона си, цар Симеон му каза:
- Когато ти зададат този въпрос ще отговаряш, че си от моя род!
- Добре! - отговори му Змийска глава и последен тръгна след всички воини - предводители, които един по един бяха правили същото. Шествието им изпълни друга зала, също обширна, но с тежки дървени пейки. Всички воини - предводители, облечени в доспехи, ризници, шлемове, с мечове, гледаха Змийска глава учудено. Само той не бе с вид като техния. С подигравателен и презрителен тон много от присъстващите го питаха кой е. На всички Змийска глава отговори с името си. Тогава повя вятър, който разпиля като пухчета на глухарче всеки към времето, когато живее.
Змийска глава отиде в гората, запали огън, стъмни се и завиха вълци. На виковете им бе опъната кожата на тъмнината.
- Приближи се до огъня ми, той не е студен! - казваше на всеки Змийска глава.
А от тъмнината се чуваше:
- Слаб е, който не може да си противоречи. Изправи се пред себе си, Змийска глава! Победи се! Освен теб никой не може да го направи. Време е да загубиш, досега доказа, че можеш да го направиш.
Змийска глава бе отишъл на място, което не можеше да бъде намерено, защото нямаше истории случили се там. И да имаше те бяха историите на Змийска глава, а пътищата на участниците в тях бяха мислите му.
- Добре, Змийска глава, защо всъщност дойде тук? - питаха всичките му мисли.
- Нали не дойде да казваш, че се казваш Змийска глава? - питаха някои от мислите му.
- Избягах от канещите ме към себе си грешки. - отвръщаше той.
- Не е ли грешка човек като теб да бяга?
- Грешка е, но аз вече избягах.
- Има ли нещо, от което не искаш да бягаш?
- Да.
- Кажи го!
- Целта ми.
- Къде е тя?
- Зад вас.
Буря от обърнали се мисли скри всеки ориентир за тръгване и връщане, скри дори и това, за което се бяха обърнали мислите на Змийска глава. То отново бе някъде под тях, из тях. Много тъмно стана, затънти се. Змийска глава заобикаляше мислите си.
- С крила на орел, с крила на гарван летя през ветровете от мисли и чувствам как се късат пред гърдите ми. Развяват се перата ми в бурите от мисли. Фучат те през гледката към мен. - каза Змийска глава. Бе изгубил всяка приветлива черта на гледката си.
- Сега, Змийска глава, мисли със скритото! - голям любител на маски му говореше.
Бури от мисли и животи бушуваха в речите на Змийска глава.
- Излез от нашия дом! Не искаме да си в двора ни. - крещяха животи.
- Къде да отида, нима помня защо се родих?
- Спомни си и тръгни към причинителя си! Това е твоята задача и нашето напътствие.
- Ако се обърнете ще видите гърба ми! - рече им на разминаване Змийска глава.
Надгробни паметници взеха ролята на крепители за покриви и гробовете се превърнаха в домове. Стопаните им запитаха Змийска глава:
- Ти кой си?
- Изгубен съм.
- От къде си?
- От себе си.
Дори и съставителите на тези събития не знаеха, не можеха да осъзнаят какво всъщност се случва зад тях, дълбоко в тях.
- Бих предпочел да тъжа. - рече Змийска глава.
- Защо тъжиш?
- За дето съм роден.
- Кой те нарича роден?
- Аз така се наричам.
- А някой знае ли?
- Не.
- Ами не казвай тогава, никой няма да се сети!
- Не ми ли личи?
- Както ти каза, личи ти само, че си ти.
- Тогава къде съм сега?
- У себе си.
- Но ние сме на едно място.
Нощна тишина заля гледката.
- Вятърът вее бойните ни знамена към вашата крепост. - се чуваше от остров в тишината.
„Тази тъмница е моя!” - твърдяха господари на тъмницата, но само на ум си го казваха. Мислеха, че слугите им не се виждат защото е тъмно или пък сънуваха това.
Потоци от болка заливаха Змийска глава. Той се изгуби някъде по дъното им. Там някъде притаено съществуваше като дръжка на глухарче.
- Защо ти беше всичко това, Змийска глава? Какво спечели сега? - питаше тайнството от болка.
- А какво изгубих, себе си ли? Как, като всичко това съм аз?
- Много сбърка като тръгна по пътя на зародишите.
- Не съм чувал за друг път. - отвърна Змийска глава.
По изправените колове на кръстове се увиваха змии, а по легналите колове кацаха птици.
Змийска глава погледна към луната. Вятър маскираше висините на гледката с прозрачни облаци, вееше ги на запад. А под тях друг вятър маскираше очите на Змийска глава, вееше черни облаци и на изток ги вееше.
Той се сети за една песен. Такива бяха думите й, които не каза, не ги изрече:

“Двама се братя делили -
Петър и Павле - двамата.
Всичко са дялба делили,
земя на декар делили,
чиири - с тънки синджири,
лозя - кютук са чели,
само са останали
два ми сиви сокола
и два коня - хранени.
Не можли да ги разделят,
двата коня - хранени,
един за друг цвилели.
Соколите като делели -
един за друг пищели.
Най - подир Петър решил,
на жена си Петруйца продумал:
- Слушай ти моя невясто,
каквото кажа да го извършиш!
Аз ще на къра да ида,
да си конето напаса
и два ми сиви сокола!
Ти свари манджа хубава,
в манджа отрова да туриш,
да ми брата Павле отровиш,
на назе коне да останат
и два ми сиви сокола!
Петруйца - булка хубава,
тя си Петър не послушала,
каквото той казал не извършила,
най - хитро постъпила
и на бате си Павле казала:
- Байне ле, бате деверко,
да се хубаво премениш,
и за умрял жи те престорим!
Павле Петруйца послушал
и се хубаво пременил,
сред къщи се проснал,
като че Павле починал,
с дълго платно го прикрили.
Събрали се махлата,
комшии цветя да носят.
Пък Петър като в къра лежал,
конето се разделили,
един на друг цвилили,
пуснал двата сокола,
че ги орел нападнал,
един за друг пищели,
мъчел се единия,
другия да отърве.
Петър се размислил:
- Какво чудо ази направих,
гледам двата сокола,
кък се двамата пазят,
пък аз брата да тровя!
На коня си се качил
и бързо в село стигнал,
да види дето е поръчал
дали го е извършила жена му.
Петруйца го посрещнала,
а той га запитал:
- Каквото ти казах, извърши ли го,
поръчката ми стори ли?
Петруйца на Петър продумала:
- Сторих го, брат ти почина.
Петър в къщи влезнал,
веднага платно вдигнал,
да си брата целуне,
че туй чудо той го направил.
Тихо на Павле продумал:
- Прощавай братко, прощавай,
ази съм братко виновен,
ази си, братко смъртта ще реша!
Тогава се Павле обадил
и го за ръката хванал:
- Не си смъртта, братко решавай,
ази съм жив още!
Затуй се хортува, казува
брат за брат да милее!”

До ушите ни стига и друго, че друга песен Змийска глава си изтананикал. Казват ни някои, че тази песен била неговата:

“- Ко ми се, мамо белее,
белее и чернее,
отдолу, мамо иде!
Дали е бели лебеди
или черни гарвани?
Не било бели лебеди,
не било черни гарвани,
най - било войска българска,
войска от турци пленена.
Като в село стигнали
турците тъй казали:
- На всички глави да режат!
Най - напред Стоян войвода,
на него глава отрязали
и на върлини качили.
Цяло се село събрали,
всички войска оплакали,
кой - син, кой - баща.”

Но ние ако трябва да кажем, първата песен той изтананика. Туй знаем ние и туй казваме. Можем да кажем още много, но и ние песен ще си изтананикаме, няма да й изричаме думите. Само ще си ги мислим, желаем туй което внушават да отекне в душите ни. Да се разстеле и да го тълкуваме както си желаем. Желаем да го гледаме с поглед, който е насочен към нас самите, към вътрешността ни. И докато го правим туй си мислим:

“Посади Стоян ябълка,
на връх на Стара планина,
на високата могила.
Сади га Стоян, полива,
девет години цветяла,
цветяла, не завързвала.
На десетата година цъфнала,
цъфнала и завързала
една ми златна ябълка.
Стоян се болен разболя,
той си на мама думаше:
- Откъни, мамо ябълка,
да си ябълка разрежа,
да си устата разквася!
Мама на Стоян думаше:
- Стоене, синко Стоене,
нека да седи ябълка,
кога та мама ожени,
на байрак жи ти га тури!
Стоян си мама думаше:
- Кога се, мамо оженя
ти друга жи ми откупиш!
Мама му откъна ябълка,
откъна и га разряза,
на Стоян га подаде,
Стоян ябълка изяде
и се от душа раздели.”