Красен Камбуров

Сравнението. Да сравниш двамина. Да изпиташ тежестта им върху везните. То е метод най-бързо да онагледиш проблема, като го разрежеш на две и го хвърлиш върху блюдата. Ала то е и метод рисков, защото твърде рядко съзнаваме деликатната съподчинимост на измервания товар. Напротив, ние по пра-стар нагон търсим резките антитези на проблема, защото този път - спекулативно и художествено - е най-лесно проходим. Антитезата опростява, ала прави и най-паметните снимки на всички битийни равнища. Помним не трептенето, помним контраста. В това е върховната опасност, когато сравняваме: не наблюдаваме пърхащия толеранс на везните, а предпочитаме едната половина на ябълката непременно да натежи. Това е предпочитание на нагона, не на разума.

Антитезното сравнение веднага обективира двойката сравними реалии, тоест превръща ги в матрица. Но както е ясно, матрицата може да подлъже, че тъкмо тя е решението на проблема, и да ни отведе до най-нежеланото: да я използваме при анализа на сходна проблематика. Затова - да бягаме от матрицата на контраста, да не се уповаваме на нагона.

В ранен мой текст писах, че Историята рядко е събирала по-парадоксална синхронна двойка от Исус - Калигула /или Тиберий, все едно/. Друга е целта на онзи текст и казаното за двойката е само мимоходом., ала сега осъзнавам, че тогава в мен е задействал нагонът по черно-белия контраст. Тоест: по матрицата. Но какво ни предлага тя, ако сравним горните двама? Какво знаем за тях?

Конкретно за Исус - нищо. Познаваме не него, Йешуа - познаваме Него, Исус. Познаваме мистифицирания, осияния с аура мъж. То е познание предостатъчно.

Конкретно за Калигула? Подозрително всичко. И кръвосмешенията му, и бесът му да пренесе Големия обелиск в Рим, и мерака му да отсече главата на Сената или поне да го превърне в обор, и пр. Познаваме твар бесновата. И това е предостатъчно.  Но какво излиза? Сравнявайки тази паметна двойка, бил съм уверен в логиката на контраста. На едното блюдо трепка човек, слял се с Бога - на другото също трепка човек, но се слива със Сатаната. Примамливо, ала неверно. Защото съм сравнил евангелическа истина - с тази на канцелариста Светоний; сравнил съм един религиозен сюблимат - с един клинически; сравнил съм търсеното божествено - със случайното уродливо; сравнил съм различни времевости във Времето. Трансцендентното ДА - с абсолютно преходното НЕ. /Разбира се, и Богочовекът излиза от текстове, съвремеви на Светоний, но това е размисъл за други листа/.

Сравнил съм двойката, защото ми е била удобна. Нагонът към контраста ме е подсторил да спра до удобната матрица, вместо по-дълго да наблюдавам трепета на везните. Във всички изкуства, без изключение, контрастът наистина има огромно въздействие - но използван при възстановка на Историята, той е нищо повече от плакат. Тук предлагам бележки върху друга една антична двойка.

Демостен и Александър.

И двамата присъстват в СРАВНИТЕЛНИ ЖИВОТОПИСИ на Плутарх, положени върху везните съответно с Марк Цицерон и Юлий Цезар. Рисувайки по двойки елинските и римските герои Плутарх поема най-разбираемия път:върху основата на сходното им призвание и съдба той гради моралистичен диалог, без излишно да набляга на контраста, макар понякога да е неминуем, и без да ни приковава с историографска присъда. Плутарх винаги ще опази деликатния баланс на везните; ще открие у всекиго заложбите за вина, ала и дарбата за себеобвинение; ще уважи по-знаменития, но ще извиси по-работливия. И преди всичко: него би ужасила мисълта да описва зараждането и темпа на едно митизиране, камо ли мистифицирането на героя. Още тогаз той ще изброи десетина битуващи легенди за Александър - ала спокойно, номенклатурно, фактологично. Нему те са интересни единствено като довод за героичното. За сега и тук течащата героика. Тези легенди не са отровни жила, не са проклети въпроси за героичното. Те са декорация, за да искри моралистичният диалог и със сиянието на сказ.

Плутарх не матрицира никоя от елинско-римските двойки. Но казаното по-горе тук ще заостря: в героя той не търси моралистичен парадокс. Абсурд е античното му мислене да разтрогва и пренарежда историческите пластове, а в самите пластове - техните златни митови жила. Но точно те, скрити и тътнещи, когато блеснат на бял свят - стават най-истинският документ на Историята. Или поне най-предпочитаният. Говоря за митовете именно като за проклети въпроси. Изключено е Плутарх да постави проблема така, но и не може да бъде обвиняван, ако сега сметнем това за недостатък. То е все едно да обвиним оногова, който ражда митове,че веднага не създава и наука за тях. Да не забравяме: митологията е една вълнуваща съвременна наука, систематизираща всичко онова, за което сме днес неспособни - поетичното пребиваване на земята.

Ясно е значи, че в следващите редове аз няма да съм античен и ще предложа една версия-инверсия за двойката Демостен-Александър. Както ще се види, те са далеч по -принадлежащи си и диалогиращи един с друг, отколкото повечето плутархови герои, сдвоявани предимно по величие и често разделяни от векове. Вземам Демостен и Александър не само защото са съвременници и блюдото на единия непрестанно люлее блюдото на другия. По-знаменателното е, че двамата не са в задочен, разделен от векове, диалог, режисиран от авторовата ръка - а в яростната схватка на сънародници и събитийници. Яростта е, че единият вижда как другият бива митизиран - още сега, днес, на мига!; че Демостен, успоредно с чисто земните си битки, е обречен да се сражава с шеметно набъбващата аура на Александър, от която не желае за себе си и най-малък лъч. Обречен е дрезгавият му глас да ечи и да се разтрошава на безсилни срички, едва щом докосне всепобедния гланц на тази аура. Но ако неговата съдба прилича на пъчене срещу вятърни мелници - да зачеркнем тази прилика.

Трагизмът на Демостен не е донкихотският - да не съзнава безсмислието на борбата си със земното, а оттук и да я превръща в пародия. Трагизмът на оратора е, че той осъзнава това безсмислие и то при най-високата му скорост: когато чрез героя земното се мистифицира в свръхземно. Демостен не присъства при раждането на ни един от митовете за Александър. Но чува, знае за тях, те са притча во езицех. Като взривни вълни, връхлитащи все по-далеч от Азия, те кипят край навъсения атински оратор. Да би бил в щаба на Александър и свидетел на митогенезиса - не би ли креснал: Не вярвайте! Това са лъжи за пред вековете! Лъжи, защото чрез тях Историята става по-поучителна и прегледна!

Не би креснал. Демостен е патриот, гражданин, оратор, но не митолог. Той вярва в митовете за младия пълководец и се бори срещу им не като учен-коментатор, а като родолюбец и демократ. Защото предвижда, че вчерашният покорител на Елада ще се завърне от Азия вече обрасъл с митове и с озарението на Бог, срещу когото съпротивата е безсмислена. Противоречието е ясно. Демократът Демостен се бори за републиката, но не си я представя извън онова парче земя, което македонянинът е благоволил да му остави - Атина. Онзи пък, Александър, враг на демократските институции, отколе вече е гражданин на света и дори се самообълщава за Адонис и син на Ра. В историческа перспектива - кой е правият? Задочният им диалог, бинарността им на политически дейци може дори да се геометризира. Демостен и Александър са всъщност едно, те са двураменен пергел: ораторът е иглата, забита на агората, рамото с молива - пълководецът.

Ето кога разбираме, че Демостен е една от най-трагичните личности в Историята. Абсолютно земен, той е впитата игла в номинално протичащото, в скучното и непреходно моралистично. Окръжността, що описва Александър, е пробегът на Историята и на нейните внезапни, непредвидими гейзери м и т о в морал. Естествено Александър и сам прави история - и то каква! Но в случая главното е, че Демостен е безсилен да види обсега на окръжността, която описва не друг, а той - полисът, саморазкъсващата се антична ядка, - описва, за да интерферира отвъдконтинентални окръжности и митове.

Да си припомним по-известното за двамата.

Демостен - син на баща си Демостен, притежател на големи работилници в Атина.

Александър - син на цар /Филип/ и на царица /Олимпиада/. Бащата и майката са в скоби,           защото още тогава са събуждали съмнение.

Учител на Демостен - ревът на морските вълни, според единствения мит за него.

Учител на Александър - Аристотел.

Болката на Демостен - Отечеството. Сиреч градецът Атина.

Болката на Александър - кой е истинският му баща? Едно нормално съмнение при всеки нормален син, но то метафизира македонянина.

Баналното у Демостен - да остане ерген.

Баналното у Александър - екзотични страсти и кумуване на стотици елино-вавилонски двойки.

Кое би помогнало в борбата на Демостен - медийно пространство, което начаса би буквализирало всеки ход на пълководеца.

Кое помага на Александър - отсъствието на това пространство.

Абсурдът у Демостен - да е антена-приемник на митове.

Абсурдът у Александър - да е техният най-велик актьор, та нищо след него в Историята вече да не изглежда абсурд.

322 г. пр.Хр. - Демостен се самоубива след неуспешен опит да възбуни антимакедонската опозиция.

323 г. пр.Хр - Александър умира скоротечно във Вавилон и е накиснат в саркофаг с мед и подходящи за небитието благовонни масла.

Но да пристъпим към темата на заглавието.

***

Ще отречем ли, че Александър е единственият образ на историята, когото мислим за бог? Нито Анибал, нито Цезар, чиито жития също са инкрустирани с митове, се поддават на обожествяване. В картагенеца смущава мрачната клетвеност пред рода /да се самопровъзгласи за бог би означавало да излезе от тази клетва!/, отвела го неминуемо към отровата в пръстена. Изпивайки отровата, той потвърждава, че е човек, син Амилкаров. В римлянина - методизмът и трезвият практицизъм на паяка, отхвърлящ любовта на царици. При това Анибал е не само воин още от дете, но и автор на няколко елиноезични книги по морални въпроси, а Цезар - на мемоарите за собствените си войни и на коментари върху латинския език. Все достойнства на гении, но и на земно пребиваващи.

При Александър, този Моцарт на войната, историята звучи като музика. Тоест изкуство е, но се развива в някакво свое време. При него историята сякаш започва от А, онтологично се съсредоточва и с невиждан фойерверк изстрелва не деяния човешки, а богоподобни. Животът на Александър е добре документиран, ала звученето му е като на партитура, непреводима с думи. Неговите походи не оставят у нас горчилката на касапници, поробвания и негасими пожари - а впечатлението за игра на слънчев маг, в която и кръвта, и факелният танц, и обезглавените люде и гълъби са само инструменти за поредния обред пред Слънцето.

Да, така е понякога в историята. Не понякога. Само при него. /Бел./

Естествено е тогава и митовете, съпровождащи магьосното му стремление на Изток, да са морално неогрешими. Припомням: повечето от тях битуват далеч преди Александър. Като схема и символов акцент те са от до-елинистичните времена и тръгват от персите, халдеите, асирите, изобщо от източните народи. Тези митове са досущ летящи самолети, които, привършили горивото си /казано иначе: изразходен е историческият им контекст!/, на всяка цена трябва да открият място за кацане. И ето, откриват го: главата на македонянина. Важно е да отбележим, че тези митове, с едно изключение, са извънредно популярни и лишени от характерност - с подобни тям са разкрасявани завоеватели през всички епохи. Главният им двигател е знамението или сънят, а най-често първото във второто; виждаме ги да пъкат на всяка страница в повечето антични хронисти; митове банални и без личен цвят. Митове-матрици.

В противовес си спомняме два мита за Анибал и Цезар, които не са възбудени от съновидения и не търсят спасителен пристан, а навеки обитават само един - собственият им актьор. При Анибал - гневните думи на Махарбал, водач на нумидийската конница, след битката при Кана: Боговете не дават всичко на един човек. Ти ще победиш всекиго, Анибале, но не умееш да се ползваш от победите си! При Юлий Цезар - гръмовните му думи пред жалката рекичка Рубикон. Никой не е чул тези думи, защото, според личните му записки, ги е изрекъл сам, в нощен размисъл на брега на рекичката, при това без да дрънка жребий в ръката си. Ала митът е вече роден. Мит характерен, единствено цезаров, а не странстващ сред суматоха от позивни.

И главното: в никой от митовете за Александър не виждаме себеразкъсването, диаболизма на победата, самотата преди или след нея, които са сърцевина на посочените анибалов и цезаров мит. Нима Александър е бил неподвластен на съмнението или - връхлитащ като буря - не е имал време да поспре, да се усамоти и изчегърта ръждата от младата си душа? Макар само веднъж - споходил го е такъв час. Говоря за Гордиевия възел.

Гордий е митически цар на фригийския град Гордион. В началото бил обикновен селянин и обработвал нивата си, но бил провъзгласен за цар по повеля на оракула след една поличба - кацнал орел върху хомота на колата му. /Орелът, връх на баналността!/. Гордий заплел изкусен възел върху ока на колесницата си и я изложил в цитаделата на града. Било предсказано, че който пръв го разплете, ще завладее Азия. Александър, като не можал да го развърже, разсякъл го с меча си. Това говори мита.

Гаданието по полета на птиците ще да е било пленителна игра на ръцете. Какво не бих дал да съм редом с авгур, който, след възлияние на олтара, пуска в полет своите птици, та сетне по свои формули и по чертежа, скоростта и геометричните фигури на летенето да прорицае бъдещето. А още по-сетне, надвесен над жреца, да видя как той разрязва завърналата се птица и как се окайва: Лошо! Ах, злокобно! Дробовете на птицата са зеленясали, при това сдвоени!

В случая с Гордий отсъства жречески обред, сиреч режисирано тайнство, а орелът слиза върху каруцата уж случайно и уж за пръв път в историята. Случайно? За пръв път? Орелът и гълъбът - като летящи твари, колоната и стената - от човек въздигнати, дъбът и лавърът - като нетленна флора, олтарът и мълнията - като начална и крайна точка на божествената мощ и аксцендентност - всички те са трафарети на кое да е антично знамение и пра-битийно съновидение. И ако в работата на авгура можем да повярваме поне чрез полета, свободни да го тълкуваме без предпоставката на заречените алегории - то към трафаретите сме напълно безучастни, защото ги срещаме в хиляди еднотипни конфигурации из античната аналистика. Дори само в главата за Октавиан в ДВАНАДЕСЕТТЕ ЦЕЗАРИ през няколко реда четем: Във Велитра в старо време градската стена била ударена от мълния и предсказали, че гражданин на този град ще владее света /…/ Докато Август закусвал в една горичка на четири мили от Кампанския път, ненадейно един орел грабнал хляба от ръката му и като излетял много високо, за голяма негова изненада отново леко се спуснал и му го върнал.

Ако си спомним за мита като за самолет останал без гориво, виждаме, че за кой ли път самолетът се е въплътил в орел, който по липса на друго място, сега е кацнал върху хомота на гордиевата каруца. Поличбата е прозрачна: Силата ще дойде при теб!

Обаче вторичната орлова поличба, далеч по-величавата, за която орелът е оставил белег с ноктите си - е за Александър. Защото „при теб” не е безадресното „при който и да е”, а именно при македонския цар. Ето че и той, живият бог, е вкопчен в шаблона на една митова сглобка. Но кое е все пак специфичното в този мит?

Ако - подобно на ромейските школари - деструктираме митовата конфигурация и означим митовите реалии с алегории, ще получим шарада - лесна за решаване, и пъзел - бръз за подреждане. В първата част на мита - орелът, хомотът на каруцата, във втората - възелът, окът на колесницата, цитаделата, мечът на македонянина - те са винаги наивни алегории; сухи, за да пламтят в дълъг символен огън. Ала една от реалиите е по-загадъчна и задава повече въпроси: ВЪЗЕЛЪТ.

Открай време и у всички народи той е зареден с огромна космологична, верска, морална и битова информация. Като се започне от речевата - завръзка на интрига, развръзка, възлов проблем;като се мине през будистката - възелът да е вселенски агрегат, означаващ раждане, безсмъртие, смърт и обратно /което приемат и египтяните:възелът на Изида/; и като се слезе до магьосническите обреди, за които възелът е поличбен наръчник /както птиците при авгурите/, и до сватбените обреди, ползващи различни системи възли /в очакване щастливо да се развържат/, и се свърши с индианската писменост от възли - цялата тази информация на възела /с допълващите нюанси, ако е завързан от копринени конци с различен цвят или от въже с нееднаква дебелина и дължина/, цялата тя също е странстваща и ето, че закономерно пристава на Александър в началото на източните му походи.

Припомням и най-делничния знак - завързването на обувките. Сиреч: Готови сме за път! Идиотът Нерон изпадал в бяс, ако сънен завържел първо лявата си обувка. Един пророк се смяташе недостоен да завърже сандала на следващия го по-велик. А защо завързваме мартеницата за клонката на някое цъфнало дръвче? Нима не с пожелание червено-белите конци да ни приобщят към събуждането на Природата?

Както се вижда, ние сме о б в ъ р з а н и всеки миг и на всякакво мислимо равнище о някой в ъ з л о в въпрос. Защото възелът е игра на край и начало. Възелът е съзвездие, под което сме родени за злочестина или благовест. Възелът - е пъзел. Сиреч: БИТИЕ - ИГРА НА ВЪЗЛИ.

В обобщение: Гордиевият възел е без начало и без край, космически и флорален сплит, скачен с небесния бог на мълнията, а оттук - социално, психологическо, културно и каквото още ни хрумне въплощение. Лично аз гледам снизходително на това изброяване, което е просто вадемекум на алегории, практически безкраен. Обаче за един френски културолог, очевиден майстор на възли, разсичането на възела не е победа, защото „резултатът е толкова крехък, колкото и завладяването на Азия от Александър. Сабленият удар на завоевателя е фалшиво разрешение от позиция на силата. Търпението, което развързва, вместо да сече, осигурява по-устойчиво оздравяване и по-трайна победа”.

Посочената крехкост на александровата победа повдига въпроса: Откога тръгва митът за Гордиевия възел? Съпътствал ли е източния поход или е добил днешния си вид, а значи и смисъл за несигурността на разсичането /според француза/, едва след разчленяването на империята - когато е било лесно да доктринерстваме върху мита и да обявим разсичането за временно, за фалшификат? И по-страшният въпрос: Разсичан ли е изобщо възела? Отрицателният отговор ще докаже, че отново сме ползвали митов трафарет заради културологичните си системи. А играта с трафарети е червива с погроми чак до днес, за което съм предупреждавал другаде. Да се върнем към мита.

Силата му не е в орловия нокът върху хомота на каруцата или в дилемата, що поставя възелът върху ока на колесницата - и двата по отделно разгадаеми, - а в зависимостта на орела и възела, в драматичната им обусловеност и постъпателност. Неръкотворният небесен удар, мълнията от първата част на мита - в неговата втора част се заземява, превръща се в р ъ к о т в о р е н възел. Именно защото е заземена, в политически план мълнията се повдига, тъй да се каже, на втора степен. Коренува се. Защото ударът върху парцаливия хомот на някой си селяк Гордий означава, че той ще стане цар. Но пък възелът /завързан удар - въплотена мълния!/ върху колесницата на вече възцарилия се селяк - този възел се предлага за стартова площадка към всемирно властване. Преображението на каруцарския хомот в ок на колесница води до преображението на поличбените алегории - небесният удар се превръща във възел. Показателно е, че второто, вече политизирано преображение, тръгва от първото, съвсем еднозначното. От семплата небесна алегория — към натурално земната. Но тъкмо тя задава въпроси.

На Александър, цар по рождение - /докато го раждала, майка му Олимпиада се стряскала от среднощни гръмотевици, тоест небесни възли!/ - небесният знак е вече непотребен. В него няма нерв, стръв няма. На Александър е нужна нова, още непроверена, експериментална алегория, която да предскаже бъдещето му. Ала вече не на световен властелин, а на нещо повече. Алегорията е налице: възелът. Тогава ли за пръв път се усъмнява, че не Филип, а друг е негов баща /Нектотав, египетски прорицател на Амон/? Тогава ли, при гледката на възела, ще рече: Дойдох в Азия не да приема това, което ще ми дадете, а да получите онова, което аз ще ви оставя!? Що значат думите му? Отговор на предложение за териториални отстъпки? Или - разчленил алегорийния мизансцен на възела с удар на меча си /отново мълнията!/ - той съзнава, че каквито и битки да го очакват, те ще се всъщност з а р е ч е н а  и г р а, онагледена пред него с възел? Игра? Тук отново се сещам за Моцарт, който според Салиери се отнасял недостойно към изкуството, тоест - играел си. Една необходима подсетка.

Каквото и да е помислил младокът Александър, трябвало е да действа. Да сече. Ето тогава той изиграва ролята си на Александър. Ала и на Едип. На Едип - преди да е станал цар на Тива.

Защото възелът - е Сфинкс.

Да не забравяме: чудовището Сфинкс е тип завързана органика. Възел от различни природи - с глава на дева, тяло на лъв и с орлови криле - всяка от които е алегориен носител. Ако разчленим снагата на Сфинкса и мултиплицираме съставките и - виждаме траекториите на възел. Космологичното при Сфинкса е по-ясно изразено /особено в египетската и месопотамските му редакции/, отколкото при възел от въжета, но в гордиевия вариант той е запитвач на Съдбата, досущ както в тиванския. Чудовището и въжето са едно.

Когато Едип застава пред Сфинкса, чака го недвусмисленото ИЛИ-ИЛИ! Ако не разгадае гатанката - ще пропадне в бездната; разгадал я - ще се възцари. Едип печели. Сфинксът умира /възелът е разсечен/. Ала печалбата му е бременна с отровен зародиш /пак възел/ - още преди сблъсъка с чудовището са му предрекли, че ще затрие баща си Лай, което, впрочем, вече е сторил, че ще се ожени за майка си Йокаста и пр. Тоест: ще завърже прокобата от Делфи в най-трагичния родов възел на човечеството.

Излиза, че победата на Едип е антиномично обезценена. Така тя е сродна с ярко изразената противоположност на сфинксовите природи /възли/. Излиза още, че победата на индивидуалния герой Едип над трансцендентната природа /Сфинска-възел/ - е победа разгромна за героя. НЕ МОЖЕШ ИЗБЯГА ОТ СЪДБАТА СИ, ще рече: ОТ ВЪЗЛИТЕ СИ!

Александър също се изстъпва пред диалогичната природа на възела. За разлика от Едип обаче неговото предпоставено ИЛИ-ИЛИ в първата си част е решено благоприятно. Александър е цар и трябва да се бори с митовите обременености на възела от позицията на действащ цар, на неумолим победител, който дори да не реши загадката - не е застрашен. Неговият проблем е друг: Какъв да е методът? А изборът му на метод, макар да не е прокобен като едиповия, също е таен детонатор на съдбата му, предвид казаното за крехкостта на решението - ако то е разсичане, а не развързване.

Александър т р и  п ъ т и опитва да развърже възела върху знаменателния ок на гордиевата колесница. Ето отново вечното ТРИ на запитване, на християнско изтезание, на билинно спиране пред кръстовище от три пътя, на трите природи на Сфинкса, на трите човешки периода в загадката на чудовището - и на какво ли още не, все троично. И ето, неуспял да развърже, и сякаш за да иронизира вечната тройственост - Александър разсича. Тоест: прескача в символиката на четворността - твърдост, постоянство, достоверност. 4 елемента, 4 сезона, 4 световни посоки. Квадратът! Разсечен - Гордиевият възел плющи в ново символно измерение.

Какво очаква в бъдеще македонянина? Разсичането не е ли триумфалната порта, през която влиза в същинска Персия? В исторически план - да. Но в метафизичен .- /ако си спомним, че дъщеря му Панора изпива стомната с жива вода, предназначена за безсмъртието на баща й, поради което той я проклина, ала и умира, докато тя се превръща във вечна самодива ?!?/ - в метафизичен план не само Александър, но и ние разперваме ръце.

Нататък се знае. Сетнешният живот на царя е писта, връз която каца не един, а ескадра от самолети-митове с изчерпано гориво. Всички те са банални и нерядко кацат върху съвсем мимолетни исторически особи. Но тези митове и преди всичко гордиевият възел, заредени с александрова магика - ден след ден долитат и до ушите на Демостен. Срещу тях той противостои с едничкия мит за себе си: че като младеж се е надвиквал с талазите на Егея. Но с камъни под езика.

***

Да се бори като мит с мит - за Демостен е невъзможно. Пък и митовете предпочитат да си почиват върху рамото на пергела, рисуващ най-щастливата авантюра в човешката история - а не върху иглата му, забита в градеца Атина. Все пак е редно да си припомним какво противопоставя ораторът.

Още когато Александър е на пет години /351 г.пр.Хр./, Демостен хвърля първата инвектива срещу баща му. Когато се намножат в цяла шеренга, ще ги назоват ф и л и п и к и. В 338 г. при Херонея ораторът се сражава като хоплит в последната битка на свободните елини. В 335 Александър завзема Тива и веднага праща послание до съседна Атина да му предаде Демостен. Отказват. След края на източните походи, вече в 324, Демостен предвожда атинската делегация на поредните Олимпийски игри. Там единствен той отхвърля искането на Александър да бъде провъзгласен за бог. Същата година следва процес срещу него, както и затвор. В 323, след смъртта на божеството, той е водачът на въстанията в Тракия и същинска Елада, а след тяхното поражение в Тесалия се самоубива.

Припомнили си някои дати от борбите на Демостен, запитваме се: Какво е останало от тях, ако не като колона или темел, поне като капчица хоросан в мировия градеж? Нищо ли? Всичко е останало. В Историята всичко е във всичко, всяко означаемо е и означаващо, всяка реалност символизира друга, героят е антигерой и обратно. Да, така е. Човекът помни историята най-вече като сказ, легенда, мит, анекдот, басня - и ако това бе едничката заслуга на Поезията - хвала и! Тя фокусира светлината върху онез точки от човешкото подвижничество, от които може да пламне символен огън, без значение дали е морален.Затова и животът на героите не е непрекъсната линия, а пунктир. Той е по-запаметим, както е такъв не равномерният ход, а скокообразният. Точка символна в александровия пунктир е и неговият разсичащ удар. Какво още ни говори той?

С разсичането Александър избягва трансцендентната кръстоска между стъпаловидността на знаменията и числовата символика на опитите да развърже /три!/. Ако би останал в кръстоската, значи или да развърже възела - или да не го развърже. Но каквито и благовестия да вещае развързването, то е изключено за Александър. Ето защо той разсича и прекрачва в символиката на четворността, непредвидена от създателите на мита. Така той загърба бинарността развързване-разсичане и е вече сам играч в чистото поле на числовата символика. Но Поезията, верният страж на Историята, ни подсказва, че царят не се чувства добре в квадрата на четворката и че досущ вдетинен бог ще пожелае отново да атакува. Нов удар с меча! - и Александър се озовава в символиката на петицата /пентаграма, пет сетива/; нов удар - в шестицата, с всичко нейно символно; нов удар - в седморката. И нов, и нов, и нов - чак, додето насече-надроби възела на Гордий на никому ненужни символни парченца, а сам той, македонянинът, се извиси и окръгли в числото 10. А десетицата е завършеност, защото не може да се мине отвъд нея, ако не се включат и други числа. Действително - кое би прилягало повече на младия цар? Та нали самият Свят е божествен процес от десет последователни, вградени един в друг етапи - точно на това го е учила тогавашната философия. Да, едва след десетия удар той би могъл да си отдъхне и да се опре на меча си, изтъпен от символизиране. Но щом насече гордиевия възел - защо му е тогаз да се устремява напред в Азия? Та нали всичко предсказано вече се е сбъднало в абсолютната десетица?

Сбъднало се е! - но само в Поезията, в нейното иронизиране на мита. Сбъднало се е в неговото фантазно мултиплициране, на което е подвластен всеки мит и което ни води до абсурд на всякакво равнище. А абсурдът, както знаем, е добра тор за Поезията, за нейното тълкуване и опазване на Историята. Но ако прекалено повярваме в поетичния ход на човешките подвизи, изложен тук образно - ще повярваме и в математичния мит, че Ахил никога няма да настигне бързоногата костенурка. И че новият Ахил - Александър, доволен от сюблимирането си в мита за възела, ще прибере меча в ножницата и кротко ще се завърне в родната Пела. Просто походът в Азия ще е безсмислен. Ето на кое днес бихме възкликнали: Браво, точно в десятката!

Да, но понякога Историята съблича дрехата на Поезията и продължава гола напред. И сляпа дори. Инак нямаше да има История, а само с Поезия не се живее.

Когато мъдруваме върху мита за Едип и Сизиф, играем свободно и без особени угризения, защото играем в приказка. Когато обаче мъдруваме върху митове с исторически герои - плахи сме и колебливи. Първо се питаме дали е скитащ или е характерен митът; сетне - каква доза фактичност съдържа той; и едва накрая можем да изпитаме угризения, че трактовката ни е иронична.

Припомняме си накъсо, че скитащите /прелитащи/ митове са трафарети, ползващи десетина реалии и доказващи стопроцентовия контраст между щастие и нещастие. Всички герои и събития на античността са гарнирани с тях. Можем да повярваме в истинността на някое прорицание или сън, обвързали конкретно събитие и лице. Но когато трафаретите са изтръгнати от контекста им и са банализирани в хиляди аналистични страници, тогава подозираме дори реални, характерни митове, какъвто безусловно е Гордиевият възел.

Към него вече зададохме доста въпроси, но най-важният е един: Съществувал ли е Гордий и имал ли е той непредвидена /предвидена?/ среща с младия Александър? След като умувахме върху възловостта на този мит и го отличихме за оригиналност, запитваме се: Не е ли той само една чудесна композиция от шаблонни знамения, задвижена от неудържимата транс-мисия на Александър? Или, ако е автентичен дума по дума - не е ли той венец в митовата йерархия?

Строго погледнато и в първата, и във втората част /действие/ на мита, обвързани чрез две предсказания и един възел /различни природи/ - липсва намеса на божествени сили. Защо тогава да не повярваме в него? Почти извикваме: Ето! Ето какво може да се случи единствено на Александър, син на Амон!

Но не извикваме. Защо? Не сме осъзнали формата, под която божественото се явява в мита? Но коя е формата, зад която дебне лукавото божествено? В какъв верски континюитет да го разглеждаме? З д р а в а т а основа, върху която застанахме, приели, че орелът, хомотът, окът и пр. са само атрибути на алегорията, отдавна кодирани и избъбрени в античните общества - и  х л ъ з г а в а т а основа, върху която се олюляваме, ако приемем, че поличбите и сънищата са възможни като завихряния на мощни биополета - тези две основи веднага се сблъскват като орогенезисни плочи и се разлетим безпосочно. Безпорочно: в морала на мита. Защото как? - с вяра в свръхземното ли решаваме загадката на възела? Или я решаваме като лаборанти, съвестно дестилирали алегориите, опитали ги на вкус и отново размесили в чуден сироп на съдбовното? Възлов, така да се каже.

Ето как неусетно ставаме публика при разсичането на Гордиевия възел. Ала недоволни от предрешената съдба /оксиморон/, роптаем като недоволни зрители: Лош театър! Банална игра! Игра за пред антични деца - не искам да ви гледам. Махайте се! Няма ви! Няма никакъв Гордий! Няма никакъв Александър! Няма История! Няма те, Възел!

***

Последните думи не са ли на Демостен? Възможно да ги е изрекъл, възможно да е проклел - докато Александър все повече се отдалечавал из азиатската арена, а образът му набъбвал в могъщ еон сред стъгдите на Атина. Но да отречеш възела означава сам да си завържеш очите и сляп да водиш борба с митовете за политическия опонент. Демостен не може да не е провиждал щастливия чекрък на александринството, който се върти и до днес. Има ли нещо осъдително в това въртене? И не ли само завистник би ревнал: Няма те, възел!?

Да, само завистник - какъвто Демостен не е. Впрочем читателят забелязва, че аз донейде злоупотребявам с оратора, защото по поетически път му внушавам да проклина митовото, съпровождащо Историята. И ползвам оратора не като образец на борец, а като метежник на модерната, включително моята, ирония към Историята. Ще ми намекне читателят, че Науката Поезия позволява и дори насърчава играта с героя, ала Науката История - категорично не. Напротив, читателю. Ако само за час си представим, че двойката Демостен-Александър действа днес - не се съмнявай, че Науката История ще отрази борбата им точно според гореизложения принцип.

А той, съвременният принцип, е - травестията. Тя изпразва действието от правдивото му съдържание. Крайно рядко в Историята можеш да се подвизаваш само като мит /Крез/, а на другия полюс - пълнокръвно като македонянина. Но историческите контексти не са монотонно-безучастни зърна на броеница, а в родова причастност един към друг, пренасяща митовия ген не само като спомен за праотеца на рода. Тъкмо споменът обаче днес е куршум, който е с крайна точка на летене, след която пада като жалка монада олово. За да а жив, митът започва да играе своя сказ, да се самонарежда и пренарежда като куба на Рубик в състезателна комбинаторика-риторика. Историята пъпли с грамада митове на гърба си и всяко поколение ги получава даром. Ала нагонът на Историята към мита е вече поизчерпан, както и алегориите, които го поддържат на изкуствено дишане. Не героят е изчерпан - алегориите. Не самси човекът - а възможността да е герой по античному.

Защото осовият проблем е, че героичното на мита се матрицира. Матрицират се отношенията герой-герой, а значи и следствията от сблъсъка им в модерното съпреживяване. И като второ следствие: За кой ли път ползваме прелитащи митови трафарети заради културологичните си щения. Но ако все още прелитат - ориста ни е да ги вкаменяваме. И пародийният поглед към Историята - самата тя, със собственото си днешно съдържание ни диктува да е такъв - вижда в нея ята от вкаменени гълъби и орли.

И възелът на Гордий ли е вкаменен? Развързване-разсичане. Феноменологизирането на тази символна опозиция рискува навеки да прикове Демостен към р а з в ъ р з в а н е т о на протичащото днес, а Александър - към  р а з с и ч а н е т о му. Това не е толкова страшно, ако преценим, че развързването е равноускорителното ДА на прогреса, а разсичането - неговото ДА и НЕ едновременно. Но работата не е само в избора на героичното, пък и то не живее на ротационния принцип: днес сечем, утре развързваме. И обратно. Работата е в утрешните подходи, с които ще го третираме като м о д у с  в и в е н д и. Виновна за това е играта на символи, която с чиста съвест свеждаме до игра на пародиращото; виновен е генът на митовото, който у праотеца е бил нагон, но сега е само стръв към надребняване на опозициите, към осакатяването им чрез питагорейски бдения. Защото числовата манипулация, вземам я като пример, е всъщност НЕ на действеното себепознание. Загубили го - какво сме спечелили? Другаде се спирам върху многото „печалби”, а тук добавям още една, навярно окончателна.

Боя се, че наскоро, още в днешния Двадесети век, всеобщото културно пространство ще се вакуумизира. Кога с търпение, кога със сила, кога с ласка - ала до днес сме удържали салтоморталетата на духа, заюздявали сме ги в, общо взето /кой да ти каже?!/, плавни подскоци към свободен идеал. Граждански, естетически и всякакъв. Всичко, що е обработвал духът - от първата руна върху камъка до виртуализма Космосът да ме подпише, включително моралните колебания за идеалното и за свободата да го изберем - всичко е било времево организирано и честно към Времето. Честно, преди всичко.

Започнах тези бележки с пожелание да избягваме сравненията по симетрия и произтичащата от тях антитеза, предвид риска от матрициране на проблемите още в ранния им стадий на решаване. Оказа се обаче, че в цивилизаторския си унес сме се озовали в последния стадий, когато е все едно ще има ли матрица или не. Защото тук отново се натрапва Зеноновият парадокс за Ахил и костенурката, за минимизирането на свободната надпревара. Защото тя си е и свободна, и е надпревара, но заиграването с нея вече не е умозрителен чертеж по пясъка в някоя антична палестра - а тотално самоизяждане на културните системи. Честният дух ще се заплете във все по-скъсяващото се разстояние между Ахил и костенурката, двамата иронични бегачи-знаци /тоест всевъзможните институции, художествени и идеологически системи/, и за да се спаси - духът ще предпочете ролята на съдия. Ироничен, разбира се, но с тъмната ирония, за която говоря в РОСАТА НА ВРЕМЕТО /Иронията като световен цикъл/.

Разстоянието се съкращава, свива, смачква до ирационална монада, но ако в така пресованото пространство все пак има отвор за глътка въздух - то вакуумизирането на Времето, сиреч иронизирането му, е акт непростим. Времето не ще ни прости. Защото цялата ни култура от хилядолетия насам е била почит, страх, свян, радост и благоговение към Времето - но никога палячовщина. Защото и кралските шутове винаги са се вдъхновявали от Времето - от какво друго? Но днес жалките им потомци се вдъхновяват - от какво ли? - от съзнанието, че човешкият пробег е към края си. Към Финала. Ето един нов, нечуван извор на вдъхновение. Защото Финалът е тук. На една ръка. На една педя. На вдигнат палец разстояние. Ето го. Финал без победители.

Така мисля днес и ще съм щастлив ако ме оборят. Стига да предложат нов вид надбягване и нови лаври за победителя.