Елена Вълкова

Първата среща с поет, който ще ни стане близък и роден, е нещо като “дежа вю”. Припознаваш се в едно стихотворение. То се запечатва в съзнанието ти, запомняш го завинаги:

Щастливо двата пътя си вървяха,
опасваха света околовръст.
Но се пресякоха. А се не сляха.
И ме разпънаха на своя кръст.

За да вървя към теб като обречен
и да усещам всеки божи ден,
че ти си с мен, когато си далече
и че съм сам, когато си при мен.

Така открих и обикнах поета Найден Вълчев. В средата на 70-те години на ХХ век, когато правех своя прощъпалник в Поезията. Знам, големите букви трябва да се използват пестеливо, но не мога по друг начин да напиша - Слово, Поезия - такова им е предназначението.
Да се виждат отдалече, като зовящите ни върхове.
Загледан в сини върхове, беше и си остава такъв, и авторът на любимите ми стихосбирки: “Луна-парк”, “Синьо цвете, влак, жена”, “Две снежинки”, “Написано на кленов лист”, “Гигантски слалом”, “Нежна жена”, “Тракийска фреска”.
Песенен, баладичен, пестелив, но изключително точен в полагането на багрите, от които словесната картина не само оживява, но и грейва като слънце, запалва го и в най-безпросветните дни и сезони на човешкия живот.

Вземи си само очи - за да гледаш
и устни - за да въздъхнеш си вземи,
когато се юрнат в луда безреда
и тръгнат насреща ти сякаш сами
и тесният пролом, и трите превала,
и старият, воденичният яз,
където твоята люлка се е люляла
и е чуло небето първото ти аз.

Забележете, приятели! Във времето, когато веруюто ни трябваше да е: “Какво тук значи някаква си личност”, един поет, при това редактор в най-престижното списание “Септември”, изповядва своите не само граматически предпочитания към “това възхитително мъжко аз”. Днес е лесно да се пишеш и изживяваш като дисидент и да осребриш подвизите си, но Найден Вълчев едва ли е мислил за това, когато пише:

Не, махни я тази чинна
плахост, сляпа и суетна.
Че какво като е син на?
Че какво като е зет на?

Какво ли? Ами, “когато последният атлант си отива,/ а първите пигмеи са си тук”, неведнъж му се е случвало да иска да каже “гордата истина, а езикът промълвя - горчивата”. Душата, запътила се към ада на правдата, ще бъде наказана. Но няма да я видите - коленичила. И няма да я срещнете - непречистена. Не асфалтът ще му диктува посоката, а нанагорнището, където всичко е бяло. И “Вятърът не казва: летим, а - ЛЕТИ!
Започнал със стихове. “От южната граница”, написани “в откраднати минути и секунди”, Найден Вълчев остава верен на юношеската си клетва: да бъде винаги на пост “под барабанния пулс на дълга”, до изсечените на камък скрижали:

Че меч свистял е над Балкана
безчетни дни след оня ден,
земята с росните поляни
и с черната си пръст да стане
отечество за теб и мен.

Затова сърцето му неотклонно го води по заветни места - навсякъде, където: “Балканът стене като воин, съсечен в люта бран”, “От белия Дунав - до черна Околчица”, навсякъде, където: “Калугерът и балканът са черни/ като дулото на пищов”, където Освободителят - рухва, гине той, но
“на Шипка всичко е спокойно”.
Всеки, направил от живота си - жертвоприношение пред мечтата за Свобода, Равенство, Братство, всяка майка на такъв син, всяка нейна сълза, са иконно изписани от това перо.
И, ако трябва все пак да откроя едно стихотворение, считам, че с “Люлякова вечер в Ловеч” Найден Вълчев се родее с Ботевското “Жив е той, жив е…”:

Небето нежно потъмнява,
изгрява първата звезда
и сякаш с нея се явява
самият Левски над града.
—–
И люляците като хора,
накацали по всеки склон,
се свеждат тихо да му сторят
от цяло Българско поклон.
—–
По стрехите от стари плочи
се стича звездна светлина
и Осъм сабята си точи
под люлякова тишина.

Умиротворяваща тишина…Само родените поети могат да я постигнат, сливайки се с Природата. Там са се зареждали Блок, Пастернак, Есенин, с тях се родее духом и Найден Вълчев.
Няма сезон, час от денонощието, тревичка, облаче, дъбрава, на които да не е посветил по едно - любовно по същността си - стихотворение. И листопадната светлина, и синята докторска градина, и тревицата, временно засенчена, задушавана от дъба, който ТЯ ще надживее - всичко е описано “с черното мастило на нощта и с бялото перо на утринта”. Дори когато дъждът плющи над полето, “довчера пълно със цъфтене / и чучулигови криле”, слелият се с Природознанието художник на Словото и сърцевед, долавя “в морза му първичен, …как дели на срички: - А ут-ре слън-це, ви-но, хляб.
Колко нелепо звучат вайканията ни пред майката Природа, даваща ни всекидневни уроци по стоицизъм:

А на кокичето да не му е лесно
с такова копийце срещу такъв сняг?
И пролетният лъч, за да може да блесне,
какви облаци пробива, какъв мраз и мрак!

Да, два сокола се бият в душите ни, “черният е още силен, белият е много млад”. Но го има, за да ни напомня, че: “Добрите думи - след смъртта му - днес са малка подлост.”
Навреме трябва да подадеш ръка, да откликнеш на внезапното чувство, да изтичаш до аптеката, когато в съседната хотелска стая плаче дете, да не отлагаш срещата със селското площадче, подпирано от майките ни, които “знаят какво ще бъде в понеделник, но чак в понеделник”. А днес под окадения свод ще вечерят дълго, бавно, щастливи безпределно от топлия мрак и подарената глътка живот. Когато летиш с влака, да благодариш на траверсите, които “като неми мълчат под задъхания му бяг, но го държат на ръбестите си ръце”, нещо повече - усещат “още по дишането на мрака къде е / и какъв е влака”.
И кой го е учил на такава чувствителност? Не знае ли колко е опасна?

Чувствителните дълго не живеят.
Тях чувствата разстрелват ги по път,
когато ситите край тях се смеят
и пълните им джобове пращят.

Знае, разбира се. Както и това, което прави смъртта им по-красива от много блудкаво-щастливи съществувания:

Но изгревите точно с тях изгряват,
от тях се ронят звън и детски смях.
Ако светът и времето забравят -
последни ще забравят точно тях.

Ето защо си струва да следваш повелята на сърцето си: “когато всички са доволни, / че са достигнали до края, / че по-нататък няма смисъл - / ти в себе си кажи, че има”.
Веруюто на романтика. Опазил се от лековати изживявания, опазил способността си да обича - “като в тургеневски роман”. Такъв е той - “може някакво внезапно чувство толкова далече да ме вее, че да ми се пукне горната устна, или от надежда да ослепея.” Защото: “Това “някога дано се срещнем” / е такъв прочетен вестник”, това: “може нейде да се видим” / е такава стара глупост - няма “някога”, “дано” и “може” щом любовта “от заглавие за два кратки стиха” е станала - “светлина за цял живот”.
Любовта… “Декември. Сняг. И ти в ботушки, / които пишат по снега поема, пълна с радост ужким /, а всъщност пълна със тъга.” Дълбока, тиха, старомодна - като в Тургеневски роман. Познаваща пирови победи: “Най-после победих! Минаваш сама по есенния тротоар, / а аз от ъгъла те наблюдавам като цар”. Познаваща Ева, и как, като “елен, пиримиращ в ласото на зеления и поглед, като в яворова гора”, е готов всеки миг да изрече: “Боже прокажен, само три минути ли трае нощта?”
А като настъпи непоправимото, да я изпрати със стиха:

Държим се за ръка. Раздяла.
Със всички ли е винаги така?
Обичам те. Ръката ти - изящно бяла.
Не ме обичаш. Черна - моята ръка.

А кой от нас не си повтаря: “Кажи коя е нежната жена, която ти все още не забравяш?”
Верен на живота, с неговите приливи и отливи, Найден Вълчев не и отрежда повече място от това за вълната, която се смалява, когато идва другата вълна. И все така, полусериозно - полушеговито, като в чудесното “Момиче с бенка”, определя Вечната жена: “Не чуваш ли? Тя моя син люлее със свойта вечна песен: нани-на!”
Вечното! Човечност и непретенциозност - това е класиката. Влизането в нея е като промиване на златоносен пясък. Някои, особено едри, блестящи зърна, веднага се набиват в очи, други продължават да блещукат, да чакат откривателя си, тълкувателя си. В един век, който рони “сълзи от стронций” по остров Рождество, превърнат от човека в остров смърт, когато все така “музеите са пълни с генерали / и със войници - черната земя”, най-тихите поети като Найден Вълчев, според Фурнаджиев, са най-близо до отговора на въпроса: какъв е смисълът на живота?
На 30 август 1971 година поетът прави първата си равносметка:

Четиридесет и четири годишен.
Добре звучи.
Макар и не съвсем.
От толкова неща отдъхваш: - Бяха.
За толкова въздъхваш: - Предстоят.
И вие се край старата ти стряха
димът на недовършения път.

Какво е предсказанието му сега, след като е прибавил към онези години на “спокоен, зрял и златен август” още 40?

Ако животът…не обречен
на вечен вик за свобода,
видял в двубоя безконечен
на злото “не” с доброто “да”,
как рухва ужасът съсечен,
как руква живата вода -
ще диша той, превърнал меча
във плуг за пролетна бразда.

Може ли над такъв дух да имат власт годините, познанието, след като “от всеки край едно начало подава лапичка - и ти ще кажеш с твойто “сбогом, зима” на пролетта - “добре дошла!”.
Защото “златният август” е преди всичко душевно състояние,

“топни си в него крайче от погача,
благодаря кажи, макар нечут,
на малката пчела и на орача
за хлебодайния им дълъг труд,
на хляба запомни вкуса пшеничен,
дъха на мед при себе си задръж,
че в тях сега е сбран сока първичен
на облака и сребърния дъжд.
Вземи във спомена си този август
Голям и златен, като капка мед…

И пълен със опиващ “запах трав густ”, тъй както пише руския поет. Признавам си, трудно ми е да спра да цитирам Найден Вълчев. Вярно, загърбвам много чудесни стихове за Русия, стихове, превърнали се в класика. Но оставям на времето - да направи най-верният подбор. Аз само се опитах да щрихирам портрета на поета Найден Вълчев - чрез собствените му творения, старах се да не наруша целостта на тази, едновременно въздушно нежна - и земна поезия.
Защото тя заслужава да се отнасяме към нея, както с розата. Да се наведеш, да вдъхнеш аромата и. И да я оставиш на корена и, за да могат и другите да съживят душите си с аромата и. Все един ден ще кацне славей - и ще отдаде почитта и любовта си на още една българска роза.

Нека тя да ни напомня за Балкана,
За морето. И за всички нас.

Докато я има - и за да я има България.