ИЗ „ДЪРВО С КВАДРАТНА ШАПКА” (1985)

Йордан Янков

ПОТОЧЕ КРАЙ ТРОТОАРА

Не идва то от планината.
Ти питаш: от къде?
От облак тъмен в небесата
водата му дойде.

и не напразно днес му хрумна,
когато вън вали,
да смеси своя глас с шума на
трамваи и коли.

Край тротоара то подскача
надолу през града.
Така приятно е да крачиш
след весела вода!

От своята посока права
завива то едва,
когато само тротоара
му разреши това.

Съвсем внезапно го прегази
една кола, но пак,
дори прегазено, запази
щастливият си бяг.

Животът му обаче къс е.
Дъждът е вече спрял.
Ти питаш: де да го потърсим?
Навярно в облак бял…


СЛЪНЧЕВИ ЗАЙЧЕТА

Игривите слънчеви зайчета
се вмъкват при мен - от къде?
Навярно където е крайчето
на тънкото бяло перде.

Отварям широко прозореца
и гледам - така ли било!
Отсреща играе си Зорето
с парченце строшено стъкло.

От него немирните зайчета
отскачат със бяг устремен.
И пет ли са, десет ли - май че са
безброй полетели към мен.

Аз взех огледало от кухнята,
подпрях го на моя креват -
и светлите зайчета хукнаха
едно подир друго назад.


ХВЪРЧИЛО

Скрил съм се зад къщата, защото
тайно взех от баба си кълбото.

И развивам - ето, погледни го -
пъстрото хвърчило се издига.

Над високи къщи и над скели -
стига чак до облаците бели.

Сигурно ще стигне и небето -
баба има още три кълбета…


ДРЪВЧЕ НА ТРОТОАРА

Рошав облак дойде от балкана,
залудува и вятърът лош.
На открито дръвчето остана
сам-самичко в студената нощ.

През прозореца ясно дочух, че
вън свисти вледененият мрак.
Затова ли със бяло кожухче
го покри януарският сняг?


ЧАС ПО ПЕЕНЕ

Учителят пред нас явява се
със своя стар акордеон.
И „клас, стани!” - класът изправя се,
акордеонът дава тон.

И ето, Дунав бял вълнува се
край роден Козлодуйски бряг…
И всеки под чина тактува си -
един със ляв, друг - с десен крак.

Но песента наполовина е
изпята, после - щеш, не щеш -
ще начертаеш петолиние,
за да се учиш на солфеж.

До тука беше само лесното.
Недей да питаш: как, защо? -
защото азбука на песните
са нотите от „до” до „до”.

И тъй, за първи път в живота ти,
с красиви, радостни лица
по линиите тръгват нотите
като деца със знаменца.


НА РИБОЛОВ

                      На Сава Пеев

На риболов отидох вчера.
Повярвайте, не е лъжа -
заметнах, нещо ми се мярна
и въдицата натежа.

Шаран! Ала за зла сполука
огромен бе - ами сега?
Дълбоко във вира се гмурка,
а аз се свличам по брега.

Така борбата продължава:
навътре - той, навънка - аз.
Конецът се опъва здраво
напред-назад почти цял час.

Накрая разярен шаранът
конеца скъса - и така
със въдица в уста остана,
а аз останах с прът в ръка.


ПЪРВОТО ЖЪЛТО ЛИСТО

Вървях спокойно под липите
и без да разбера,
едно листо към мен политна
и на ревера спря.

Реших - не трябва да го хвърлям,
красиво беше то.
Освен това се случи първо
отронено листо.

Така отлитащото лято
случайно ме дари
със украшение, по-златно
от златото дори.


ВРАБЕЦ-КРАДЕЦ

На двора под черничените сенки,
тъй както си седях и чоплех семки,

пред мен сред пожълтелите треви
един врабец внезапно се яви.

- Какво желаеш? - тихо го попитах.
Но той мълчи и покрай мен прелита.

Но много бързо всичко стана ясно.
Врабецът прилетя към мен отдясно -

и без да кацне, и съвсем без шум
той в шепата ми пъхна своя клюн.

Какво ли стана? То е много просто -
видях, че врабчо едра семка носи.

На покрива разцепи я надве
и почна апетитно да кълве.

- Защо бе всичко туй? - на глас го питам. -
Ти, врабчо, си безкрайно невъзпитан!

Поискай по човешки, бих разбрал.
И не една, а десет бих ти дал!


СЛЕД БАНЯ

Зима е. И сняг прегръща
дървесата.
- Къпана си, стой си вкъщи! -
казва тати.

Верка устнички облиза
и попита:
- Значи трябва да излизам
неизмита?


НА ПРЕСЕЧКАТА

На тротоара можеш, Верче,
да тичаш, колкото си щеш.
Но щом достигнеш до пресечка,
ще трябва да се спреш.

Преди да минеш по-нататък,
към светофара погледни…

- Червен е, затова ще чакам
да се раззелени!


ОЧИЛАТА НА ДЯДО

В кутията ни раздавачът
едно писмо постави днес.
И бързо след това закрачи
със чантата към друг адрес.

Писмото бе за дядо… Важно
разтвори плика, но - беда!
- Без очила не мога даже
две думички да прочета.

Из къщи той ги търси нервно
насам-натам… Къде са те?
И чак когато ги намери,
спокойно почна да чете.

Вълшебни очила! Когато
си легне дядо вечерта,
ще си ги сложа - вероятно
и аз ще мога да чета…


ВИЕНСКО КОЛЕЛО

Хубаво е, че летя нагоре
и от най-високото поглеждам -
смешно малки стават всички хора
и без думи си говорят нещо.

Но накрая люлката приятна
връща се към своето начало.
Сляза ли отново на земята -
пак голям е татко… аз съм малък!


НОЩНИЯТ ВЛАК

Препуска влакът в мрак потаен,
като тунел нощта е -

през залеза във него влиза,
през изгрева излиза.


ХУДОЖНИК

- Какво да нарисувам, татко?
- Какво ли? Този котарак!
Огнянчо драсна два мустака
и лапички на всеки крак.

- Рисувай го как се протяга,
как тича като футболист.
- Да, но тогава ще избяга
от рисувателния лист…


ДЪРВО С КВАДРАТНА ШАПКА

Сред четири сгради
е задният двор -
и няма ограда,
и няма стобор.

В средата на двора
дърво вдига ръст,
прегърнало с корен
коравата пръст.

То клони простира
встрани на простор
и в тях репетира
звънлив врабчов хор.

Отпред с тънка палка,
с нагръдник и с фрак
стои котарака
и маха във такт.

И сводът се свежда
до стрехите чак,
а стрехите режат
небесен квадрат.

Над сградите бели
просторът ехти.
С листа пожълтели
дървото трепти.

И сякаш е златно,
високо кубе -
със шапка квадратна
от синьо небе.


ПРИ РИСА

( Из цикъла „В зоологическата градина”)

Нещо като котка, и все пак
по голям е и от котарак.

Хвърлям му парче банан - не иска.
Гледа ме и зъбите си стиска.

Козината му - като юрган,
на райета. Котка - великан.

Сигурно ще трябва да се храни
със месо от мишки-великани.