Георги Н. Киров

роман за поезията по Димчо Дебелянов

Тази публикация се посвещава на 125-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов.

Глава 14

ПРОКЛАМАЦИЯТА

Тъй като се наложи да спрат и в Пирдоп и в Златица, където запалени почитателки на Дебелянов го задържаха с часове, успяха да пристигнат в София едвам на другия ден. Пътешествието, започнало с влак от Подуене, завърши с файтон на същото място.

Но четиримата се разделиха всъщност при паметника на апостола на свободата с уговорката да се видят отново, тъй като се чувстваха много по-близки отпреди няколко седмици и всеки пое по своя предначертан път. Никой от тях не подозираше, че това са последните светли мигове от прискърбния им живот. Облаците на великите отечествени очаквания се сгъстяваха над кръгозора на родината им и всеки бързаше по свой начин да се влее във всеобщия ентусиазъм. Яворов заряза красивата си булка и се запиля по бърдата на Македония с надеждата отново да изживее ония красиви мигове на опиянение, които така вълнуващо беше описал в своите “Хайдушки копнения”. Лора и Дора заминаха за Лондон, за да уредят окончателно завръщането си в България.

А Димчо - Димчо отново остана сам след като изпрати майка си при сестра си във Враца и ненадейно дори и за самия себе си се озова в офицерската школа в Княжево.

Никой от тях не подозираше какви невероятни перипетии им готвеше бъдещето. Но кой от всички, пребивавали на тази земя, е могъл или може да подозре какво му готви утрешния ден. Героите на този разказ нямаше как да бъдат изключение от всеобщото правило. Те мечтаеха и се надяваха за едно, а им се случи съвършено друго. Животът се подигра със светлите им мечти и им сервира жестоки трагедии. Трагедии, които цяла България столетие след тях нямаше да може да забрави. Сблъсъкът на живота със смъртта за тях се оказа повече от страшен и всички те се оказаха фаталните жертви на тоя сблъсък. Хиляди преживяха и по-страшни неща от тях, но само тям беше съдено да останат в безсмъртната книга на историята, където никой не попада по желание.

Дебелянов продължи да крачи по омразните му софийски улици, да среща все по-рядко и по-рядко добрите си стари приятели и да се чувства все по-самотен и по-самотен сред новите гуляйджии и ценители на поезията, които животът му изпращаше като награда за възхитителните му стихотворения. И все повече и повече сърцето му се изпълваше с онова фатално предчувствие, което непрекъснато го караше да отлага решенията си. И да съзнава, че каквото и да прави, човек не може да избяга от съдбата си.

А неговата съдба беше да ражда стихове - най-нежните, най-чистите, най-лъчезарните и най-съвършените в цялата многообразна българска поезия. До онзи миг, в който злополучният куршум на тези, които първи бяха разпознали световния му талант, щеше да пръсне благородното му сърце.

Той разбира се, не знаеше, че смъртта щеше да разнесе по цялата планета безсмъртните му стихове. “Смешна жал, нелепа жал, в грохотно жестоко време, не живот ли да отнеме той живота свой е дал.”

И със стиховете, които вече беше написал и които тепърва щеше да напише, щеше да продължи да пътува по траекториите на човешките чувства, за да носи утеха на милионите скръбни и нещастни по света.

Сега все още той не знаеше за това, а припряно вървеше, въртейки синджирче в дясната си ръка, към квартирата на най-близкия си приятел Николай Лилиев. Там, в компанията на Константин Константинов, Димитър Подвързачов и Александър Паскалев, се бяха уговорили да обсъдят предстоящата си среща с Иван Вазов, който изрично беше поискал да се види с тях в писателското кафене на “Цар Освободител”.

Николай му се зарадва, както винаги, когато го видеше. Необикновената им дружба, която се беше зародила в годините на ранната им младост в Долна баня, си остана неопорочена, въпреки превратностите на житейските им преживявания. Колкото и да ги разделяше, животът винаги ги събираше и тези мигове на събиране, оставяха незабравими спомени в паметта им. През останалото време те си пишеха, а тези писма щяха да останат вечни свидетелства за най-сърдечните им излияния, които човек може да сподели само с истинските си приятели.

- Къде се губиш, бе, Димчо? - скара му се Николай. - Ту изчезваш, ту се появяваш като някакъв ангел небесен и ние, верните ти приятели, се безпокоим какво става с теб?

- Ами какво? - позамисли се копривщенинът. - Вървим, както е казал нашият френски събрат Марсел Пруст по следите на изгубеното време. С Пея, Лора и нейната приятелка Дора Петкова обикаляхме през последните седмици България.

- Че какво те е събрало пък с тях?

- Поезията, Николай, поезията! И моят роден град Копривщица, разбира се! Ако знаеш какво преживяхме. Знаеш ли, като че ли ще променя мнението си за незначителността на нещата, които пишем. Щом като хората изпитват необходимост да ги четат, слушат и рецитират в тях има нещо от онова голямо, което превръща написаното слово в истинско изкуство.

И Димчо му заразказва за пътешествието си с Яворов. Лилиев го слушаше с отворена уста и толкова се впечатли от разказаното, че не се сдържа и прегърна приятеля си най-сърдечно.

- Казвах ли ти, Димчо, аз? - възкликна той. - Твоите стихотворения вече са толкова велики, че дори и самият Иван Вазов се съгласи да слезне от трона си и да се срещне с нас като представители на новата българска поезия. Вече всички в България, пък и не само в България, те признават за голям поет.

- Е, чак всички не! Моят юношески кумир, Славейков, така и не ме припозна за поет. А д-р Кръстев при цялото си възхищение от “Молитва” и до днес говори неласкави неща за мен. Докато за теб мнението им е различно.

- Остави ги, Димчо, да говорят и пишат, каквото си искат. Те няма да успеят да ни скарат, защото нашето разбиране за изкуството е много по-дълбоко от тяхното.

В това време на вратата се почука и при двамата влезнаха Бащата и Душечката. Те водеха един непознат със себе си, който се представи пред Димчо като издателят Паскалев. Константин съобщи, че след един час Иван Вазов с брат си Борис ще ги чака в прословутото кафене на писателите на “Цар Освободител”.

- Ето защо се налага да побързаме, приятели, защото човекът държи на точността.

- Знаем, знаем! - в един глас възкликнаха Димчо и Димитър и накараха с останалите с недоумение да ги погледнат. Наложи се Подвързачов да обясни от името на двамата:

- Когато подготвяхме “Антологията” се срещнахме на два пъти с Вазов и разбрахме, че не случайно хора като д-р Кръстев и Славейков воюват с него. За тяхната маниакалност той е главната пречка широката публика да повярва на брътвежите им за свръхчовешко и чисто изкуство. Той е познат и признат от народа, докато те не са и в това е обяснението за скверното им отношение към него.

- Хей, хей! - обади се Паскалев. - Не говорете така за моите приятели. Та Яворов е един от прословутата им четворка, а вие знаете какво е той за мен.

- Някой да е споменал името на Яворов? - учудено повдигна вежди Подвързачов. - Той може да е от тяхната четворка, но в разбирането си за литературата е на светлинни години от тях. Нему не е присъща тяхната мания за величие и докато всички величаят Кирил Христов, той не спира да повтаря, че истинският поетичен талант на България е Димчо Дебелянов. В това отношение Вазов не пада по-долу от него и запазва олимпийското си спокойствие, когато става дума за поезията. Впрочем, надявам се всички след малко да разберем кой е Иван Вазов и какво е неговото място в българската литература.

След тези думи петимата напуснаха квартирата на Николай Лилиев и се отправиха към писателското кафене. В него имаше доста посетители, кандидати на славата. В дъното на кафенето край специално подредена маса ги посрещнаха Иван Вазов и брат му Борис. След като се ръкуваха сърдечно с тях, петимата се настаниха край масата и си поръчаха кафе.

- Е, господин Дебелянов! - пръв взе думата Иван Вазов. - При последната ни среща ми казахте, че поезията е кралицата на литературата, а аз съм нейният български крал. Разсъжденията ви тогава силно ме впечатлиха и насетне с нетърпение следях всяка ваша творба, публикувана в пресата. Трябва да ви призная съвсем откровено, че ако аз съм крал на поезията, то вие сте нейният принц. Всичките бленувания на Пенчо и Кръстьо за ново изкуство при вас са намерили своето блестящо осъществяване. Ако под ново изкуство се разбират вашите творби, то аз съм готов да призная това изкуство за равнопоставено на моето. Но за вас те говорят с пренебрежение, което ме кара да мисля, че или въобще не са ви чели или нищо не разбират от литература.

- Позволете, господин Вазов! - намеси се Паскалев. - Ако вие действително признавате Дебелянов за голям поет, то е за чудене как така не обелвате и дума за Яворов? Все пак, макар да е част от кръга “Мисъл”, той никога не си е позволил лоша дума за вас.

- Зная, господин Паскалев! - тежко отрони Вазов. - Но все пак той не се разграничава от тях, а това ме кара да бъда сдържан. Неговата поезия и неговият живот имат по-скоро нещо общо с Ботева, отколкото с мен и не е моя работа да коментирам голяма и трагична фигура в нашето изкуство като неговата. Първите му творби са просто великолепни, но впоследствие той си позволи да изневери на това великолепие вероятно под натиска на своите суетни приятели и да се отдалечи от българската традиция. А това за мен е погрешно. Не си ли български писател, няма как да си световен и това свръхчовеците на Кръстев не могат да разберат. Което, разбира се, може да им се прости. Но аз лично не мога да простя на доктора злонамерените му твърдения пред професорите на Нобеловия комитет, с които той ги накара да се откажат от предложението на Иван Шишманов да се присъди Нобеловата награда за 1912 година на моя милост. И така да извърти работата, че да излезе, че най-цененият поет в България е Пенчо Славейков. Това просто не е вярно. А пък да се говори за “Кървава песен” като еталон на новото изкуство направо е смешно. Нито е ново, нито е българско, само дето е неясно повече от другите Славейкови творби. Докато при Димчо Дебелянов нещата са други. Самият Фердинанд ми е разправял за неговото изпълнение на “Елате ни вижте” в “Славянска беседа”. Така че аз имам сантимент към това момче. Когато той ми разкри своите разбирания за изкуството, направо го обикнах. Прав е Яворов, когато твърди, че този момък ще надмине всинца ни. Но сега не сме се събрали за това, а за нещо друго.

Всички отпиха от кафетата си и с нетърпение зачакаха разясненията на народния поет. Думите му падаха като воденични камъни върху мислите им и понеже ясно съзнаваха кой е той и кои са те, просто слушаха, за да разберат онова, което може би никога нямаше да излезне в писмен вид.

- Приятели! - тежко отрони Вазов. - Предстоят съдбоносни дни за България. Дни, в които трябва да изоставим дребнавите си боричкания и да отдадем мощта на таланта си на майчица България. Сега тя се нуждае повече от всякога от нашето слово и талантливи творци като Подвързачов, Лилиев и Дебелянов трябва да подчинят таланта си на народните щения. Техните здрави възгледи за изкуството ме карат да мисля, че те ще откликнат на моя призив, че сега е време не да пишем гениални творби, а творби, полезни на майка България. Ние сме духовните водачи на този народ и ако всички други го разочароват, ние нямаме право да го разочароваме. Господин Паскалев, предайте моето възхищение на Яворов, задето така достойно изпълнява своя писателски дълг. Но му кажете, че вместо да рискува живота си по Македония, е по-добре да пише в тия дни творби като “Арменци”, ако иска да вдъхновява българите успешно да осъществят мечтата на толкова поколения - свободна и велика България!

- Господин Вазов! - неочаквано се обади Дебелянов. - Още при първата ни среща аз ви споделих, че истинската българска литература започва от вас. И днес не се отказвам от тези си думи, защото това е исторически факт, който никой не може да опровергае. Приемам и вашия призив-прокламация на българските писатели към българския народ, тъй като смятам, че наистина е време писателите да си надвият егото и да вдъхновят този народ да осъществи най-подир историческата си мисия. Но приказките за велика България ми идват малко в повече. Сега не е 1876 година и моят съгражданин, за когото вие сте написал прочутата си ода “Каблешков”, ако днес беше жив, сигурно нямаше да напише прочутото си кърваво писмо. Вярно е, че ние, писателите, нямаме друго оръжие, освен оръжието на словото, но нека не забравяме Ботева, комуто принадлежат думите “първо трябва да бъдем човеци, после вече българи и патриоти.” Менят се времената, менят се и хората, но нека не се обременяваме с приказки за някакво си величие. Те не са донесли никому нищо добро и мисля, че истинските народни водачи, които вие така майсторски сте обезсмъртили в творбите си, са бягали като от огън от думата величие. Не от врагове, а от приятели се нуждае България по света и ако ние, българските писатели, съумеем с творбите си да превърнем враговете си в приятели, ще изпълним най-добре мисията си на духовни водачи. Ние сме синове на идеалното, но търгашите и дерибеите по света не са и те само ще се възползват от нашия идеализъм, за да осъществят по-лесно меркантилните си цели. Времето на наивния патриотизъм свърши. Дойде часът, ние, българските писатели, да покажем на света, че не сме по-долу от онези, които са заменили поовехтелия призив “Да живей отечеството” с далеч по-актуалния “Да живей човечеството”. Ако не друго, ние, българите, от времето на цар Симеона и на Климента от Охрид сме били държава на духа и в това отношение има какво да покажем и докажем на останалия свят.

- Ах, този Димчо!, протегна му ръката си през масата Вазов. - Такива ги наприказва, че даже и аз съм склонен да призная правотата му. Разбрахте ли сега защо от мен се възхищава България, а от него ще се възхищава светът? Ако не сте го разбрали, то нека той да ни каже своето “Аз горд напуснах твойта мирна стряха” и ще разумеете за какво ви говоря.

Димчо винаги беше готов за рецитации. Но сега пред самия Иван Вазов и неговия брат, пред десетките други посетители в кафенето, се почувства неудобно.

- Моля ви се, господин Вазов! Във ваше присъствие не е редно аз да рецитирам свои стихове.

- Напротив! Нека редовите посетители тук да разберат какво славно бъдеще очаква българската поезия в лицето на Димчо Дебелянов.

След толкова настоявания на Димчо му стана неудобно да отказва повече. Той рецитира стихотворението с малко приглушен глас и не друг, а самият Вазов, възкликна след изпълнението му:

- Потресаващо, потресаващо! Ами ти, Димчо, си бил не само голям поет, ами и голям рецитатор! Чак сега разбирам защо толкова се е разтревожил негово величество в “Славянска беседа”.

Всички в кафенето мълчаха, защото пред очите им се беше случило нещо необикновено - всеобщо признатият голям поет на България не криеше възторга си от все още непризнатия Димчо Дебелянов. Такова нещо толкова рядко се случваше в писателските среди, че всички присъстващи с основание се питаха случило ли се е или не е.

След като подписаха прокламацията на Иван Вазов, петимата си взеха довиждане с него и на раздяла Иван Вазов прегърна младия копривщенин и му каза:

- Знаеш ли, Димчо, от всички подписали се ти единствен ще изпълниш докрай дълга си пред род и отечество. Като те гледам и слушам сега, се сещам за Ботева, а вярвай ми, аз много добре го познавах.

Димчо мълчаливо отвърна на ръкостискането му. Той съпостави казаното от Вазов с написаното от Джек Лондон и в душата му се загнезди едно тежко предчувствие. За фаталист като него това си беше направо съдбовно и той се запита дали не прилича по нещо на прочутия Лермонтов герой Печорин, та и в най-щастливите си мигове да не може да се нарадва пълноценно на щастието си.

Но верен на себе си, той махна с ръка и като промърмори прословутата си реплика “Здраве да е”, хвана под мишницата Николай Лилиев и двамата се отправиха към Борисовата градина, където обичаха да се разхождат и усамотяват.

Седнаха на една от пейките и дълго мълчаха. Някаква птица кацна на близкото дърво и двамата я проследиха как чисти перата си и как призовава другарката си на езика на птиците. И странно, подир малко другарката и се появи и двете птици заиграха пред очите им вечния и неспирен танц на любовта.

- Какво нещо е животът! - глухо отрони Димчо. - Едно природно начало, което е било и ще остане след нас. А ние се заплитаме в най-невъзможните въпроси и там, където другите я карат, колкото да изживеят земните си дни, откриваме невъобразими пречки пред духовното съществуване, които дяволски ни пречат да изживеем нормално тленното си съществуване. А се заблуждаваме, че сме като птиците. Но даже и те са разбрали простотата на естественото си съществуване. Ах, Николай, Николай, защо това, което радва другите, не ни радва и нас? Защо простите неща ни изглеждат сложни и не можем да им се зарадваме така, както им се радват останалите?

- Защото ние с теб сме поети. Посредници между бога и хората и не можем да си позволим лукса да бъдем нормални като другите. На тях винаги ще им изглеждаме като печални странници, но те никога няма да разберат тайната на земното съществувание.

- А тя е?

- Да живеем така, че да правим другите щастливи! Не се ли убеди, приятелю, че това изкуство ти го владееш по-добре от другите?

- Може би, може би! - замислено промълви Дебелянов и на лицето му светна една тиха усмивка. - Гледай ти! Заваля!

Николай добре познаваше чудатостите на Димчо. Той извади една мушама от чантата, която носеше и като я метна върху главата си, се опита да се предпази от дъждовните струи, които се лееха от небето.

А Димчо… Димчо разтвори длани и като ги вдигна нагоре, започна да се смее от все сърце. Дъждовните капки се стичаха по рижата му брада и за момент на Николай му се стори, че редом с него крачи скандинавският бог Один, повелителят на дъждовете и ветровете. Колкото повече приближаваха Орлов мост, толкова повече дъждът се усилваше и толкова по-силна ставаше радостта на Димчо Дебелянов.

Когато се разделиха при университета Николай дълго гледа след чезнещата в дъжда попрегърбена и набита фигура на копривщенския си приятел и си мислеше, че нещо много хубаво и светло си отиваше от живота му.

А дъждът ръмеше, ръмеше, ръмеше и сякаш скриваше от всички най-верния син на българската нощ в един град, който завинаги щеше да си остане огрешен и позорен за най-светлите синове на Бога, сред които първото място винаги щеше да заема Димчо Дебелянов.