МОНОЛОГ – ВЪВЕДЕНИЕ

Игор Талков

превод: Георги Ангелов

МОНОЛОГ

ВЪВЕДЕНИЕ

Преди десет години у мен за първи път се появи идеята да напиша книга, естествено – за “чекмеджето”, никаква надежда за публикуването й не съм хранил по време на моя живот.

Тази книга трябваше да се нарича “Епохата на Израждането”. Започнах да събирам материали, документи, изказвания на известни философи; чрез съвкупността на всичко, преминало през мен, аз си създадох своя собствена концепция за епохата, в която ни е било съдено да се родим – епоха на зло, насилие и тотална деградация.
Но се случи нещо непредвидено: съдбата неочаквано изведе творчеството ми на голямата сцена, то влезе в контакт с огромна аудитория и ми предостави възможност да споделя своите мисли и чувства с хората чрез песните, които бяха написани дълго преди това – в процеса на работа по големи форуми, в киното, в телевизията.

Песента – това е най-краткият път към сърцето и ума на човека, но винаги съм си мислил, че остава не малко премълчано на моите концерти, затова появите ми на сцената прерастваха понякога в митинги, полемики, а понякога дори в лекции. Например, в Свердловск през 1988 г. на един от концертите с шест хилядна публика, изпълнила Двореца на спорта, в рамките на час и половина тя ме слуша как й разказвах за 30-те години управление на Екатерина II, но хората чакаха от мен песни, и това очакване ме караше да бързам, не ми позволяваше да се изкажа до край. Именно тогава реших да намеря начин за пълното си изразяване и предаване на хората на информацията, която имам. Такава възможност можеше да ми даде само книга, но понеже “Епохата на Израждането” трябваше да носи в по-голямата част публицистичен характер, написването й беше отложено за по-добри времена, още повече че сега от публицистика всички са уморени. “Книгата трябва да е жива – мислех си – написана от първо лице и да е наситена с примери от личния живот, ситуации, случили се непосредствено с мен, така тя ще е по-жива и по-интересна”.

Учил съм астрофизика и психология, увличал съм се от философия, така че за начало ще споделя това, което дълбоко ме е заинтересувало и развълнувало.

Ето някои откъси от разшифроването на трансцеденталните гласове, летящи към Земята от Космоса в свободен превод от биопсихоприемник, екстрасенс от четвърта степен на Земния предел:

“…Земните дела са плачевни. В момента на спускането на Земята в предходния микропласт от стогодишна цикличност е станало непредвидено и съдбоносно събитие – били са повредени защитните, установени от висшите сили инфернобариери и психополе, в резултат на което над територията на Русия в предпазния слой се е образувала дупка, свързваща Земния Свят със Света на Отвъдното. В Свръхпространствения тунел, пробит от силите на злото нахлула инфернална материя. (От infernus – 1. намиращ се долу, долен; 2. подземен, принадлежащ на подземното царство; 3. адово, адско – бел. пр.) Отворът е бил микроскопичен, но достатъчен, за да разруши една трета от Земния Свят и да унищожи стотици милиони хора. На територията на пострадалите райони не е имало жители, умрели от своя смърт, във всички случаи живата плът е убивана от инферноматерията. Шамани-учени и полуграмотни самоуки астролози са давали и продължават да дават надежди на Човечеството, което вече е с крак над Пропастта. От Пропастта на инферналното връщане няма, остава само едно, леко, почти неуловимо движение. Пространството ни е отпуснало за това движение безкрайно малък срок – десетилетие. Свръхпространственият тунел не е затворен, дупката се разширява.”…

Инферналната материя, изливаща се на Земята от Космоса, прониква в тела и души, води към саморазрушение и братоубийствени войни.

Силите на злото действат с ръцете на онези, в които се вселяват, и всеки, който не ги е отритнал, става обсебен от тях. Незасегнатият засега от силите на злото Свят ликува, съзерцавайки, как се разрушава, загива, проваля се в адската фуния някога Великата и Могъща Руска Държава.

Но адските вихри сграбчват вече и този радващ се Свят. Да обезглави Русия, да я отреже от себе си – значи на самия него да изтече кръвта и да умре след нея. Третичната земна цивилизация е глуха. Докопала се до обезкръвената, умираща Русия, цивилизацията убива себе си. Фунията на тунела на Свръхпространството се разширява, ужас и тъмнина поглъща Земята – и само слепецът не вижда това.

Деполяризацията на земната общност с отричането на основния закон на пространството зачерква всичко съществуващо на Земята. Няколко хиляди подвижници, опитвайки се да затворят адската фуния със собственото си психополе, се противопоставят на Вселенското Зло…”

Всичко на Земята е премислено и закономерно. Нищо не се случва просто така, без знанието на Космическия Разум.

Природата е мъдра, и очите на Бога
виждат всяка наша стъпка по трънливия път.
Идва време, когато всеки от нас
преди последната черта си спомня за Бога.

(“Бившият подесаул”)

Сред масите, живеещи на Земята има хора, които са посланици на Бялата и слуги на Черната сила.
Бяла сила – Космически разум – Бог. Сила всеобща. В нейно владение е цялото битие.
Черната сила – частна – Луцифер – дявол – сатана – княза на този свят, стопанин на земята…

Завърши балът, угаснаха свещите черни
не успели да подпалят
целия свят, и не вечен
се оказа Червеният меч,
напоил земята с кръвта
на невинната страна,
била трън с белотата си
в черните очи на сатаната.

(“Бал на сатаната”)

Очевидно сатаната владее непосредствено Земята. Все още не разбирам защо, но съм сигурен, че в 17-та година над Русия се е издигнала Луциферовата звезда, и дяволът е започнал да управлява руската земя.

Всички наши властници, започвайки с Ленин, безусловно, са негови служители.

Русия

Прелиствайки старата тетрадка
на разстреляния генерал,
напразно се мъчех да разбера
как можа да се предадеш
да те разкъсат вандалите.
От тъмните дълбини на вековете
ти се изправи – исполин,
твоят Петербург смиряваше враговете
с високата доблест на полковете
през златния век на Екатерина.
Русия…

Свещена музика на времето.
Над златоглавата Москва
струеше камбанен звън,
но даже съвсем тих, той
не даваше на някого покой.
А златните куполи
нечии черни очи заслепяваха!
Ти дразнеше силите на злото
и очевидно те преследваха,
решени да те ослепят.
Русия…

Отвориха се с трясък небесата,
и с ръмжене връхлетяха
отсичайки главите на църквите
и славейки червения цар
новопоявилите се юди…
Овързаха те в червено
и те сложиха на колене,
блесна брадва над палача,
а присъдата ти прочете
кървавият цар – великият… гений.
Русия…

Прелиствайки старата тетрадка
на разстреляния генерал
напразно се мъчех да разбера
как можа да се дадеш
да те разкъсат вандалите.
О, генералска тетрадка,
измъчена истина на възраждането,
колко тежко е да те чете
предаденото поколение.
Русия!

На нито един тиранин и завоевател през съществуването на човешкия род не се е удавало да раздели света на две части, на два свята, на наши и ненаши. Човечеството винаги е воювало, но това са били локални войни. Тоталната война започна през 1917, когато Ленин провъзгласи, че две диаметрално противоположни системи не могат да съществуват съвместно и едната трябва да унищожи другата. Двете системи – т. нар. социалистически лагер и т. нар. свят на капитализма. Системите антиподи през целия двайсети век се опитваха да се унищожат взаимно. Резултатът от тези опити – бясна надпревара във въоръжаването, милитаризация на космоса, екологична катастрофа, пространствени дупки в атмосферата.

Така че кой е той – човекът, с чиято работа беше извършено всичко упоменато по-горе?

58-ми член, който косеше всички и всичко, превръщайки хората в зверове, в животни, принуждавайки син да предаде баща си, бащата – сина, брат – да убие брат си, изобретен от Ленин, му е видимо подсказан от силите на злото, за да унищожат човечеството.

Разрушението на храмовете – Божиите обители доведе до утвърждаването и беззаконието на Луцифер. Указите за разрушаването на църквите също са съчинявани от Ленин. В Библията е написано: “Антихристът ще бъде на власт около четири години”. Спомнете си кога Ленин беше обявен за болен, в коя година “заболя” и фактически беше отстранен от властта, и всичко ще дойде по местата си. Пускайки адската машина, Ленин свърши своята работа и беше премахнат от същите сили, които го докараха на власт, силите на злото. След него на кормилото на тази адска машина бяха назначени неговите помагачи, хора от неговото обкръжение, които и довършиха, почти, започнатото от него.

В песента “Русия” звучат такива редове: “Прелиствайки тетрадката на разстреляния генерал, се опитвам да разбера как ти можа да се оставиш на вандалите?”

Действително напразно се опитвах да разбера по времето, когато писах “Русия”, как такава могъща държава с висок културен и икономически потенциал, с образцова армия, една от най-добрите армии в света, начело на която стояха истински офицери, за които понятия като дълг, чест и отечество бяха над всичко друго, с истинска руска интелигенция, пропита от дълбока духовна и вродена култура, как такава държава може да се предаде на разкъсване на вандалите.
Но минаха години след “Русия”, към написването на която вървях с десетилетия, задавайки си един и същ въпрос: как е успяла да се предаде? Защо? И намерих отговор.

Контактът с Космоса, който винаги чувствам, и общуването с истински, а не фалшиви свещенослужители, ме доведоха до прозрението, че Луцифер, или сатаната, или просто Злите сили, името няма значение, са хванали руските православни интелигенти, включително и военни генерали, и дори самия монарх, който светът въведе в ранг на светия, с единствената заповед, приписвана на Христос, която в действителност не Му принадлежи, “несъпротивление на злото с насилие.”

Всичко е много просто: Злите сили, подправяйки Стария и Новия Завет, Евангелието, бавно и усърдно са вървели към своята цел – власт над човечеството, и към хвърлянето на планетата Земя в пропастта на инферналното.

Какво ви е нужно, за да спечелите? – Да разоръжите противника, т.е. навярно, да го лишите от неговата способност да се съпротивява. Оттук се е появила и лъжливата заповед на Христос: “несъпротивление на злото с насилие.”

Това е простата хитрост, която успя да обезоръжи великата православна Русия.

Следва: Апокалипсис!

Тук също не всичко е чисто. Кому е нужно да се убеждава човечеството, че то е обречено? На Бог?! Тогава защо Бог е създал човека, знаейки, че човечеството е обречено?

Анализирайте този прост пример: да предположим, че сте обречени, и са ви казали за това. Оказва се, че няма нищо за губене. Живей както искаш, прави, каквото искаш, все едно – ще загинеш. На осъдените на смърт им е все едно. Техните морални устои и нравственост се размиват в най-добрия случай, в най-лошия – умират заедно със загубата на надеждата за живот. Човекът се превръща в животно с добре развити инстинкти.

Ако тялото е младо и здраво, но поразено не с вътрешна, а с външна зараза – по всички закони на природата и медицината, това тяло се лекува, а не се унищожава.

Битието е устроено еднакво: от безкрайно малкото до безкрайно голямото. И тъй, как Висшият Разум – Бог – Космос може да позволи на човечеството да се самоунищожи и да унищожи сравнително младата планета, на практика непроучена от хората?

Занимавах се с астрофизика, изучавах произведенията на чужди учени, които не бяха смазани от “пресата на социалистическия реализъм”. Особено ме увличаха произведенията на западногерманския астрофизик Фридрих Бошке, който доказва, че човекът е проникнал в дълбините на земята само на някакви 50 км. и всеки нов метод за сондиране ще струва милиони долари.

50 км!!!
При радиус от 7 хиляди километра. Значи 6950 км. не са изучени. Земята е преживяла около 5 милиарда години, 4 млрд. 570 млн. години, от които – без човека. Това е средната възраст на Земята. Енергетическата храна ще стигне на Земята за 10 милиарда години. Ако сравним тази средна възраст с възрастта на човека, се получават някъде около 33 години. Значи планетата ни се намира в разцвета на силите си, във възрастта на Христа и преживява критичен момент – своята Голгота.

И какво излиза? Че Всесилният Космически Разум – Бог ще позволи на шепа служители на Силите на Злото да унищожи младата планета?

Направете си извод. Макар да мисля, че той се налага от само себе си.

Луцифер е дяволът, бащата на лъжата. Лъжата е неговата стихия. Той успя по пътя на измамата да преобърне света, и преобърнатият свят обяви война на законите на природата. Отрицанието на Бога – атеизмът, е квинтесенция на лъжата. И колкото повече човечеството се отдалечава от Бога, толкова по-лъжливо ще става.
Русия е обезкръвена, намира се е в кома. Изходът от коматозното състояние зависи от това, колко скоро хората, населяващи територията на Русия, ще прозрат и ще се устремят към Правдата, към Светлината, към Истината, към Бога.

“Земя – Небе.
Между Земята и Небето се води война.”

Изпявайки само тази строфа, Виктор Цой можеше вече нищо да не пее. Той каза всичко. Просто и гениално.

До сега ми е непонятна смъртта на Цой; предполагам, че е бил проводник на Белите сили и явно не е успял да изпълни възложената му мисия. Той почина внезапно. Мисля, че в един момент се е отпуснал и е загубил контрол над себе си и по този начин е отворил пролука в енергийното си защитно поле, при това го е направил толкова внезапно, че Белите не са успели да реагират, докато Черните са реагирали незабавно. Цой го няма, както го няма и Висоцки.

Те си отиват, изпълнили задачата,
отзовават ги Висшите Светове,
неведоми за нашето съзнание
по правилата на космическата игра.

Те си отиват, не допели куплета,
когато оркестърът в тяхна чест свири туш –
актьори, музиканти и поети –
лечители на уморените ни души.

(“В памет на Виктор Цой”)

Често ме питат: “Вие не се ли страхувате?”. Не, не се страхувам.
Как човек получава една или друга сила?
На кого служи той – на Белите или на Черните?
Кой от тях е знаещ?
Откъде идва вдъхновението?
Кой поставя в устата ми информацията?

Отдавна се опитвам да се ориентирам във всичко това, но и за миг не съм се съмнявал, че някой ме насочва.

Доколкото от детство не търпя лъжата и сам при никакви обстоятелства се старая да не лъжа, стигнах до извода, че Черните не могат да ме “водят”, тъй като тяхната тактика е построена изцяло на лъжата.

В Щекино, където живеех с родителите си и по-големия си брат Владимир, ние с момчетата често се забавлявахме, като се хипнотизирахме един друг… Веднъж ме хипнотизираха много силно. Какво се случило с мен, ми разказаха по-късно. Пребивавах в напълно непознато досега състояние на блаженство.

Носех се леко, спиралаловидно, все по-бързо и по-бързо по свиващ се тунел, в края, на който светеше бяла точка. Приближавайки се към нея, започнах да чувам отначало хаотични и едва доловими, а после все по-близки, топли, приятни за слуха, но напълно неразбираеми звуци. Сега мога да ги нарека полифоничен шепот. Чувствах се все по-добре и по-добре, а благозвучието ме изпълваше целия. Изведнъж в полифонията се вмъкнаха неприятни дисонансни звуци, подобни на отдалечени удари на желязо в желязо. Благозвучието постепенно се превърна в какофония, а движението се забави. За миг спрях и заплувах назад. Ударите се усилваха, и когато почувствах главоболие (желязото като че ли удряше по моята глава), спиралата се разтопи, тунелът стана червен, а през стените му различих сенки, склонени над мен, но не разбирах, че това са хора.

На гърдите ми седеше брат ми и ме биеше с опакото на ръката по лицето.

Както по-късно ми обясниха, това е бил последният опит да ме доведат в съзнание, тъй като вече не се усещал пулс, под очите ми се появили черни кръгове, носът ми се заострил и от устата потекла пяна.

Няколко ведра студена вода, излети върху мен, не помогнали. “Бърза помощ” нямало откъде да извикат, а да се обърнат към по-възрастни за помощ момчетата се уплашили. Няколко часа не съм възприемал света около мен и нищо не съм разбирал, и на въпроси не съм отговарял .Сложили ме на тревата и зачакали да проговоря. След три часа съм отговорил на първия въпрос.

“Позна ли ме?” – викаше брат ми.

“Да, познах те, ти си моят брат Владимир” – прошепнах…

Когато в черните си дни, а те не бяха малко, аз се опитах да се самоубия, не успях, тъй както не успя и този, който искаше да ме убие. Във всеки случай до днес. “Да си тръгнеш от живота е много глупаво, без да успееш да го разбереш.” Може би ще бъда защитен до тогава, докато не измина предначертания ми път?

Аз съм уязвим като всеки човек, терзаят ме изкушения, греша, като всички. Но… не трябва да се минава границата на Божието търпение. Вече два пъти бях на умиране (и това беше предупреждение), но бях върнат. Трети път няма да има, и аз го знам!

Колкото и да е странно, моята ахилесова пета е любовта. Влюбвал съм се не веднъж с цялата сила на земната страст, но последната беше гибелна. Разбрах, че ще умра, ако не мога да я победя.

Кажи ми от къде се взе,
моя ненадейна радост,
моя закъсняла страст,
моя горчива сладост?

Потрепери като от изстрел домът ми,
стените се разлюляха,
когато в прозореца с твоето крило
щастието почука.

(“Моя любов”)

И аз я победих.

Паметта ми вече не тъжи,
мислите не бият по ръцете,
изпращам те към други брегове.
Ти си прелетна птица,
търсиш щастие на път,
идваш, за да се простиш и отново да тръгнеш.
Лети.

(“Летен дъжд”)

“Трябва да вярваш със сърцето, а да живееш с душата”, но душата ми, ако е възможно, трябва да бъде свободна от страсти, за да се занимава с творчество, телесната обвивка не трябва да се износва по-рано, за да успея… А да се успее е много необходимо.

Всичко се случва в света не така,
по нечия, неведома за нас воля.
А така, както трябва да бъде – само в сънищата,
в нашите мечти, но не повече.

(“Ти закъсня”)

Не мога да кажа, че при мен всичко е наред и по отношение на приятелството. През 1988 г., рано сутринта, след една нощ на работа, се разхождах в Коломенски район, и в землището на с. Дяково городище видях да лежи на земята кръст, близо до полуразрушения храм “Отсичане главата на Йоан Кръстител”. Той очевидно е бил хвърлен от купола на църквата, тъй като беше изкривен, в основата, може би от удара в земята. На нещастния осакатен кръст вече бяха оставили своите “автографи” “Петя и Ваня” във формата на “Х” и “Y”, но от това той не преставаше да бъде символ на Бога, Живия.

Сви ми се сърцето при вида на такова кощунство, и реших да отнеса кръста вкъщи. Но нямаше възможност да го направя веднага – кръстът беше огромен, и човек, носещ подобна тежест, заплесите щяха да вземат за крадец.

В търсене на тайно място, влязох в храма “Йоан Кръстител”, вратите на който бяха разтворени широко. Хаосът в него ме потресе: подът беше замърсен, а плесенясалите стени бяха изрисувани от неговите “енориаши” със следи от консервни кутии, празни бутилки и остатъци от сардела в доматен сос. Божията обител служеше за подслон на местните алкохолици. Да оставя там кръста щеше да е светотатство, и започнах да търся друго място. Попаднах на напусната монашеска килия и сложих в нея кръста, решен да се върна за него през нощта. Върнах се заедно с приятел. В пълната тъмнина, когато пипнешком се запромъквахме към килията, се раздаде трясък, и нещо тежко, просвистявайки над ухото ми, удари моя приятел по главата. Както после се изясни, част от двукрилата врата се бе откъснала от пантите. Диво изкрещявайки – повече от изплашването, отколкото от удара, моят спътник се хвърли към изхода. Окървавен, с изпъкнали от ужас очи, той прошепна: “Това е знак. Кръстът не трябва да се взема!” – “Но ти си го получи по главата, не аз, значи, аз – мога” – отвърнах му.

Взехме кръста и се върнахме вкъщи. От тогава той стана не само свещен символ, но и “термометър” за отношението на хората към мен.

Понякога общувайки с тези, които се наричат мои приятели и с които деля от време на време и маса, и кръв, в душата ми изведнъж се появява отчуждение. В периоди на постоянна натовареност, забравяйки за сън и храна и отдавайки се на творчеството изцяло, неволно се откривам за човешката подлост.

Намирайки се в подобно полуреално състояние, се разхождах тогава в Коломенски район, когато се озовах в Дяково городище и намерих кръста.

Сега е ясно, че това не е било просто находка. Това е бил моят кръст! Неслучайно го носих два километра по тъмния нощен път от мястото на неговото поругание до вкъщи, и върнах предишната му святост, умивайки го със светена вода.

Тогава си помислих: възможно е кръстът да ми е бил изпратен като защита от лъжеприятели и предатели. Едни престанаха да идват у дома, научавайки за тази история, други се чувстваха зле, идвайки ми на гости, и най-интересното: този мой “приятел”, който беше в онази нощ с мен и беше ударен, ме предаде първи. А след тези предателства последваха и други.

А ще върна този захвърлен кръст в църквата Йоан Кръстител само тогава, когато епархията, в чието ведомство се намира охраната на историческите паметници на руското строителство, си спомни за своите задължения и пристъпи накрая към възстановяване на храма “Отсичане главата на Йоан Кръстител”, както пристъпи Русия към реставрация на човешките души, накрая спомнили си за Бога.

А що се отнася до фаталното…
Да, смъртта на плътта е неизбежна. Нашата обвивка – това още не сме ние.

Вреден сутрешен навик
е да се гледаш –
след смъртта ще е трудно
да отвикнеш от него.

(“За огледалото”)

Тя се износва, като дреха, но… остава душата. Тя е безсмъртна. А нали има душа? Сгъстена енергия с неизчерпаем източник. Така, както радиацията не може да изчезне, така и душата е вечна. Не се страхувам от смъртта. Нея я няма. Има полет в “скафандър” в други измерения. Може да се убие тялото, но не може да се убие душата.

Някъде прочетох: “Не дай Боже човекът да преживее всичко това, което може да понесе!” Ние не знаем на какво сме способни, ние не можем да определим нито силата на нашите души, нито даже възможностите на нашето тяло. В критични минути плътта притежава такава сила, че слабата жена може да убие гигант, а детето да преодолее със скок височина за световен рекорд. Оттук и ходещите по вода и огън, танцуващите по стъкла и гвоздеи.

На обикновения човек, умеещ да съсредоточава волята си, е подвластно много. А какво да кажем тогава за хората, надарени с власт свише. В земните условия, в обикновеното измерение техните способности не са ограничени, те се струват на простите смъртни магически, а техните притежатели – чародеи, вълшебници.

Често в бележки, изпращани ми на концерти, се срещат едни и същи въпроси: “Вашето отношение към хората, имащи свръх способности?”, а също и за човекобоговете, великите, светците, злите гении и т.н. “Вашият идеал?…”

Моят идеал е Иисус Христос.

А що се отнася до свръхчовека…
Въпросът е сложен, да се отговори еднозначно е невъзможно. Ще посоча няколко примера.

Александър Македонски – цар на царете, стремил се към съвършенство. Възпитаник на Аристотел, велик пълководец, философ, архитект, поет, провъзгласил в третото хилядолетие преди нашата ера истината: “Равенството е възможно само по ум”.

Но греховете човешки препълват чашата на търпението Господне. Издигайки себе си в ранг Бог, Александър надценил своите човешки сили и глупаво загинал в разцвета на силите си, завоювайки половината свят, но така и не достигнал световно господство, към което се стремил с целта на обединение на враждуващите държави в единно цяло, унищожавайки граници, но съхранявайки при това културите и обичаите на обединените народи. Той бил повикан обратно и напуснал Земята в апогея на своето величие.

Тщеславието, гордостта са пороци, наказвани от Господ.

А ето друг пример.

На 15 юли 1240 година на река Ижор в деня на свети равноапостол княз Владимир печално завършил страшният кръстоносен поход, предприет от папата срещу Православието и Русия. Свети княз Александър Невски с не многобройна рат разбил огромната войска на шведския кръстоносец Биргер. Цялата нощ преди битката Александър се молил на Господа и на сутринта, получавайки благословение от епископ Спиридон, смело влязъл в бой и победил. Александър бил дълбоко вярващ православен човек, живял скромно, съблюдавайки заповедите на Христа, умрял в разцвета на славата и величието, оставяйки за себе си добра памет…

А какво помогна да победи Дмитрий Донски на бреговете на Непрядва, когато вече било ясно: нищо не може да противостои на неизброимата орда на Мамай? Откъде взе сили Русия да победи пълчищата на Наполеон? А разгромът на хитлеровската адска машина?

Както е казал Свети Александър Невски: “Не в силата е Бог, а в Правдата”. И ако Правдата побеждава в невероятни условия, значи няма нищо по-силно от Нея. Стремежът към Правда е път към победата над злото. Истинската вяра в Бога е защита от зло.

Причина за поражението на Мамай, Биргер, Наполеон, Хитлер и други завоеватели е порокът. Стремежът към властта заради властта е порок.

Посветените знаят, че някога сатана е носил името Денница, обитавайки с Бога във висшите сфери на битието. Той бил любим ангел на Господа, но за грях бил наказан и низвергнат на Земята – за осъзнаване и изкупление на греха си. Но вместо да се очисти и покае, бившият Бял ангел Денница обявил на Бога война, станал дявол.

Човек е творение Божие, и е създаден по образ и подобие на Създателя. Планетата Земя е съществувала и процъфтявала до появата на човека около четири и повече милиарда години, била е населявана от зверове и птици, пищно растели гори, цъфтели и благоухаели треви.

Земята – Синята перла на Вселената… Неописуемата красота на тази въплътена мечта Господня трябвало да довърши човекът, създаден от Бога красив, хармоничен и безсмъртен.

Човек не е трябвало да изпитва страх от смъртта, да се разболява от едни или други болести, плътта му не е трябвало да старее и да се обръща в прах.

Първите хора, създадени от Бога, съгрешили и открили път към плътската смърт. Този първороден грях бил нагласен от Луцифер в стремежа си докаже на Бога, че той – дяволът – е по-силен.

Оръдието за борба на княза на тъмнината със Създателя е човекът. Унищожавайки едни представители на човечеството с ръцете на други, дяволът унищожава и последните. Победа над всеки отделен човек, а значи, и над човечеството като цяло, е целта на борбата на Луцифер с Бога.

Понякога в нощните си кошмарни сънища виждам димящата Земя без ни един човек и черната сянка, носеща се над победената планета, възклицаваща: “Е, Господи, толкова ли си силен, след като можах да унищожа твоето творение!!!”

Но това, слава Богу, е само в кошмарните ми сънища, а наяве виждам как хората се обръщат към Бога, към Светлината, към Правдата и с всеки нов ден проглеждат още няколко слепи, затова вярвам, че Синята перла на Вселената никога няма да се превърне в черна буца, безсмислено браздяща космическото пространство.