Красимира Обретенова

Реквием за авиатори

Мили мои момчета, с души като ангели слепи,
по плещите ви капе небе, посивяло от горест.
Аз до вчера ви бърках със птиците.
Днес ми простете!
Сякаш прилепи тъжни плътта на небето разпорват.
И кървят по небето на звездите очите избодени,
а земята се гърчи като стъпкан от бурите плод.
Не небе, а вещаеща смърт преизподня
е това, дето всъщност за вас е самият живот.
И не знае сърцето кого по-напред да линчува:
дали тези - в пагон угасили звезда до звезда
или другите, дето не знаят, не виждат, не чуват
как земята крещи като стъпкана плодна лоза.
А я тъпчат проклетите – с вратове като сопла дебели,
по крилете ви лепне прахта от колите им скъпи…
Мили мои момчета, всяка ваша последна неделя
не е празник, а шепа кураж във душите ви скътан.
И когато се случи така, че война се стовари
и продъни земята на сирените с вълчия вой,
тези търтеи жалки за миг ще са вече в Швейцария,
а пък ние ще ровим пръстта “след последния бой”.
Та ви жаля сега. И ви моля, не ми се сърдете.
Подир вас синовете ви също сънуват пилоти.
Като прилеп синът ми долавя зова на небето
и покълват в крилете ви всичките наши животи.

***

„Те продадоха България”
Капитан Петко Войвода

Войводо, те още търгуват.
И без съвест душата й харчат.
Тя, България, вече не струва
даже колкото сухо коматче.
Пък и всеки е вещ в занаята –
все души на бакали, Войводо.
И преди да се свърши земята,
децата ни тръгват за продан…
Ако можеш, стани и послушай –
не народ, а мишоци в хралупа.
Всеки тъпче в своята гуша
и за себе си трупа ли, трупа.
Та се моля, дано не възкръснеш,
да не вземеш снага да разкършиш,
че до гуша сме кални и мръсни.
Не народ, да прощаваш, а… мърша.
Виж! От друго котило „войводи”
както някога колят и бесят.
И ги храни безмълвно народа,
и изобщо не пита къде си.
Пък решиш ли байрак да развееш,
ти прощавай за грозните думи.

Като видиш България де е,
сам самин ще си теглиш куршума.

ХЛЯБ НАШ НАСЪЩЕН

на един приятел, който ме посъветва,
освен любовта, да възпея и хляба

ТОЙ отдавна осъмва горчив
и замръква край постната супа,
и ни гледа с ранени очи,
и с плътта си греха ни изкупва.
ТОЙ се гърчи сред градската смет
сред гуляя на някой преситен.
ТОЙ – за просяка късче късмет,
изтърван от житейското сито.
Та кажи ми, приятелю, как
да възпея трохите насъщни
като зная, че някой селяк
би прочел песента ми намръщен.
Щом след тежката жътва кълни
само плява в хамбарите пусти.
И потта му в тестото горчи –
с нея плащал е чуждото лустро.
С нея чуждият рай е създал –
на онези, без съвест и памет.
А на гладния всяка сълза
на гърба му тежи. Като камък!

Хлябът? Той е последният храм!
Любовта? Най-насъщната жажда.
Бях във храма. Възкръснах и знам:
Любовта е, която го ражда!

ПИСМО НА БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА ДО ГОСПОДА

Аз,
която на хората носих живот и утеха,
дето вярваха в мене тъй, както в надеждата
свидна,
си отивам от тук.
Не със бяла – с окаляна дреха!
Да, отлитам.
Накъдето очите ми видят.
По крилата ми лепнат петна от вихрушки и пепел –
все лекета, оранжеви, сини и кърваво-алени.
Тези хора народ ли са, Господи,
глухи и слепи!
Мене не, но децата си свидни не жалят ли?
Този смешен народ ли герой е от повест епична,
дето кротко търпи ято гарвани - като окови.
Те убиват децата му, Господи! Стари езичници!
Те се гаврят и днес със земята му.
Не чужди, а свои.
И не знаят ли бедните,
не са ли ни чули, ни чели,
че и гарван, и червей – все в нея накрая ще легнат.
Нито в мойто небе, нито в Твоите вечни предели
даже шепичка прах от пръстта й не могат да вземат.
А е толкова страшно, нелепо е даже да гледам,
как на мен заприлича народът – оглозган до кокал.
С тъжен вик, след потопа, надеждата тръгва последна
и в последна молитва Ти чуй и последния вопъл:
Щом със друго не можеш, спаси ги с онази повеля –
„свобода или смърт” ли се казваше старата притча?
Зная, свой срещу свой ще застане. И после ще стреля!

И пръстта ще осъмне навеки спокойна.
И ничия.