Панчо Панчев

Както повечето възрастни, за да не кажа стари хора, и аз тръгна ли на път, отивам на гарата по-ранко. Вместо да тичам подир влака, предпочитам да се разходя спокойно из чакалнята или по перона, да си купя бутилчица минерална вода, малко соленки и някоя вафла за из път и да си седна на запазеното място, преди купето да се е напълнило и да прескачам протегнати крака и оставени на пода торби. Защото винаги успявам да си купя билет до прозореца. Освен това пътувам главно в делничните дни в средата на седмицата, когато гражданите не си ходят на село, а студентите - по родните места. И съм забелязал, че щом тръгна за гарата, времето обикновено се оправя. Само веднъж, аз вече писах за този случай, един приказно голям сняг ми попречи да стигна от София до Банкя. Но това беше преди четирийсет години и го възприемам като изключение, което потвърждава правилото.
С добро настроение и добри мисли в главата ме завари и първият ми съпътник в купето. Момче на възрастта на студент или малко повече, той затвори внимателно вратата и любезно ме поздрави. После в кратък разговор се разбрахме, че и двамата пътуваме до една и съща гара, някъде по средата на пътя, който изминава нашият влак, разменихме по няколко тривиални въпроса и отговора, което говореше,от една страна, че и двамата сме общителни хора, а от друга - че той е добре възпитам младеж, а аз - не от най-бъбривите старци. И замълчахме като англичани.
Впрочем това, че не съм от бъбривите старци не е съвсем вярно, обаче слънцето разкрасяваше като с театрални прожектори пейзажите отвъд прозореца и привличаше вниманието ми към тях. В такива моменти може да се каже, че утолявам жаждата си за бъбрене като разговарям със себе си. По-точно оставям събудените в мисълта ми асоциации хаотично да се блъскат и да ме отнасят към други близки и далечни места. Младият специалист до мен пък, за когото бях разбрал, освен че се казва Петър, че е завършил и работи, макар не точно това, което иска, разгърна дебела книга - роман от последния нобелист и се зачете.
Накратко - и двамата бяхме потънали всеки в своя благороден унес, от който ни извади отварянето на вратата на купето.
Погледнахме натам и аз едва не извиках „Я!”, а и момчето, повече от сигурно, едва е удържало някакво свое възклицание, изречено на висок глас. Пред нас на живо стоеше едно от онези видения, каквито е прието да се появяват не във второкласните вагони на влаковете, а в най-романтичните приказки, пълни с вълшебства. Едни големи сини очи, силно излъчващи светлина и интелигентност, комбинирани непривично с кадифето черна коса, пречеха веднага да бъде оценена и манекенската фигура на новата ни спътничка.
Тя безмълвно кимна с глава за поздрав, Петър скочи, пое сака й и го качи на багажника, за което момичето втори път, вече само към момчето, кимна и любезно се усмихна, но пак без думи. После седна срещу мен до прозореца. И тъкмо се канехме и аз и Петър да я заговорим с някой шаблонен въпрос, тя извади от чантата си и разтвори голяма тетрадка, в която съсредоточено се вглъби. След малко, без да вдига поглед от нея, извади от джоба на якето си маркерче и задраска с ярко жълтата му боя няколко реда.
Дойде кондукторът, провери билетите ни, но момичето и на него нищо не проговори. А когато отново останахме в купето само тримата, Петър изгуби търпение, престраши се и плахо я попита:
- Сигурно изпитът е съвсем скоро?
Момичето така се беше съсредоточило, че не го чу. Или се направи, че не го чува, което по не ми се вярва, защото въпросът беше зададен не от нахален простак, нито от досаден старец, а от твърде добре изглеждащ (почти като нея) млад кавалер със забележима интелигентност, подсилвана от очила.
Забравих подвижната галерия с позлатени от слънцето пейзажи, които до преди малко ангажираха погледа и мисълта ми и потънах в догадки, защо момичето не отговори на невинния въпрос на Петър. А разгърнал на коленете си вестник, се правех, че решавам някакво судоку.
Най-после не издържах и аз на любопитството си и се възползвах от респектиращата своя възраст - докоснах голямата тетрадка на ученолюбивото девойче с химикалката, която сдържах и внимателно заговорих:
- Извинявайте, госпожице, вашето мълчание…
Тя веднага прекъсна думите ми пак мълком - с длан, която сякаш бута нещо към мен, взе химикалката и написа в полето на вестника с красив почерк: „Извинете, аз съм няма”.
По-голямо наказание за моята неуместна в случая общителност не можеше дори да се измисли. Объркан като пате в кълчища, почувствал се, кой знае защо, виновен за нейната немота, аз започнах с пръсти и с бавно, подчертано произношение да й се извинявам. Момичето почти на глас се засмя на моите неловки опити да проговаря езика на глухонемите, взе пак химикалката ми и написа още: „Не се мъчете! Аз не съм и глуха”.
Въздъхнах с облекчение и все пак помислих за неудобството, изпитвано от момичето, когато го мислят за надменна мълчаливка и се налага да обяснява с химикалка в ръка защо не отговаря на любезно зададените й въпроси. Протегнах вестника с отговора й върху разгърнатата дебела книга в скута на Петър, който естествено беше престанал да чете. Той явно също недоумяваше защо мълчи съпътничката ни и щом прочете думите й в полето на вестника, веднага изстреля към нея едно изречение, в което можеше да се намери и остроумно момчешко ухажване, и някак несполучливо изразено съчувствие:
- Много момичета биха се навили да са глухи, но да имат вашата външност.
Тя бързо отвори тетрадката си на чиста страница и написа там: „Глухите поне са защитени от евтини комплименти. Блазе им”.
Старческото далекогледство ми помогна да прочета и аз написаното и подадено на момчето и нямаше да съм аз, ако не бях се обадил:
- Комплиментите са евтини, госпожице, само когато се разминават с истината. Но вие действително сте много хубава и аз се изненадвам, че това не е попречило на остроумието ви. Отговорихте на младия господин със завиден рефлекс и чувство за хумор.
- Благодаря! - написа ми тя с усмивка и с по-едри букви.
Този път пък Петър видя „изречената” от нея дума и добави:
- Благодаря и аз.
Тримата продължихме оживен разговор, който остави далеч на заден план и романа на нобелиста, и задрасканите с жълто редове в тетрадката, и моето судоку.
Но аз въпреки възрастта си проявих известна досетливост, скоро млъкнах и се загледах през прозореца - оставих ги да си прехвърлят тетрадката и химикалката на четири ръце. Между другото мярнах само, че момичето се казва Яна, а не Даяна, та оцених и родителите й, кръстили я с българско и не какво да е име.
По едно време Яна излезе от купето - за малко, но достатъчно, за да можем да си проведем с Петър следния диалог:
- Много хубаво това момиче бе, Петре!
- Яка работа, както казват сега децата. Фантастика. И точно то да е нямо…
- Какво от това? На теб пречи ли ти?
- Глупости! Знам, че на възрастен човек, и то готин, не се говори така, но не виждате ли с какви ококорени очи я гледам. - Той свали очилата си, навярно за да продължи по-убедително. - Готов съм на първата гара да се оженя за нея.
- И няма да сбъркаш. Едва ли има по-голямо съкровище от съпруга, която не говори, а чува. Всеки женен ще ти го каже.
- Вие се шегувате, но аз сериозно…
В този момент Яна се върна в купето и прекъсна разговора ни. Ние с Петър малко гузно млъкнахме, а момичето написа в оставената на седалката тетрадка: „Защо млъкнахте - одумвахте ли ме?”
- Петър ще ти каже! - отговорих аз, след като бързо прочетох въпроса й, станах и излязох в коридора.
При всеки разговор на тема пътуване редовно изтъквам, че една от причините да предпочитам влака е възможността вместо да седя като закован за мястото си, да стана и да се разходя. Но вече два-три часа не бях се възползвал от тази възможност. Дадох си сметка за това и се засмях - сам на себе си. Добре, че коридорът беше празен и никой не видя - щяха да ме помислят за луд. А на мен просто ми беше весело.
Още по-весело им беше на момичето и момчето в купето. Нарочно не влизах при тях, поглеждах ги отвреме-навреме, без те да забележат и имах чувството, че тя е проговорила, или той е започнал да чува неизречените й думи. Така оживено разговаряха.
Все пак, като перифразирам известната сентенция, ще кажа, че човек и добре да пътува, идва гарата, на която трябва да слезе. Влакът ни наближаваше града, към който бяхме тръгнали аз и момчето. Влязох в купето, взех си чантата от ъгъла и понечих да кажа на Петър, че пристигаме. В последния момент обаче преглътнах думите си и ги смених с други:
- Е, аз съм до тук. Приятно ми беше, че пътувахме заедно. Довиждане.
Момчето стана, но само за да ме пропусне по-лесно да мина, при което изведнъж ми стисна ръката - явно от благодарност, че не го издадох за къде пътува. А момичето дружелюбно ми помаха и сякаш чух думите й: „Приятен ден и на тебе, дядка!”
Слязох от влака, но не напуснах опустяващия перон чак докато композицията се отдалечи. Изглежда, подсъзнателно се опасявах да не би момчето в последния момент да скочи от влака. Слава богу, на него през ум не му е минавало такова нещо. А това правеше деня ми още по-слънчев. Запътих се към центъра на града и се замислих за шегите на съдбата. Изпускаш, да речем, самолета и избягваш трагична катастрофа. Или не слизаш от влака на гарата, до която ти е билетът и намираш щастието си за цял живот. Дано!