ЛЪЖАТА

Панчо Панчев

Беше ранен предиобед. Петя Петровска седеше на канапето в широка чакалня, откъдето се влизаше в най-различни служби и кантори. Канторите сега ги наричат офиси. И Петровска си спомни, как баща й, учител по литература, се ядосваше на тази дума, която всъщност не означавала кантора или канцелария, а малък служебен склад или килер. Има го в хотелите и там държат чаршафи, одеала, сапуни… Неусетно в спомена за баща й се включи и майка й - те двамата са очаквали вместо Петя да се роди момче и да го кръстят Петър. Затова тя е станала Петрана, но това не й пречеше, защото всички й викаха Петя и беше доволна от името си.
Може би подсъзнателен повод да мисли сега за родителите си беше и причината, заради която седеше във фоайето на канторите. Чакаше адвоката, с когото уреждаха формалности по наследствен имот. Това не беше някаква златна реститутска кокошка, а нивичка в пущинак, чиято стойност едва ли си струваше усилията да я запазиш. Но можеше ли Петя да счупи хатъра на старите? В болницата я наричаха „джаста-праста” (заради прямотата й), но зад това й поведение се криеше голяма доза вехта сантименталност.
- Извинете, мога ли да седна? - прекъсна мислите за родителите й симпатичен господин и посочи мястото до нея.
- Заповядайте, разбира се! Канапето не е мое.
- Помислих, че може да ви е неприятно.
- И очаквате да ви опровергая? Просите си комплимент?
- Не. Аз така… - тръгна да става току-що седналият господин.
- Но моля ви - седете си! И не ми обръщайте внимание! Нощес бях дежурна и целият свят ми е крив. Извинявайте!
- Извинена сте, но няма защо.
След неговите думи двамата се засмяха. На глас.
- Защо се смеете? - попита тя.
- А вие? - отговори той с въпрос.
- За да се разсъня. Колко ли стана часът?
- Почти десет, - каза той след като погледна телефончето, което държеше в ръката си.
- Благодаря.
- Пак няма защо. Не ви разкривам тайна. Десет показва и часовникът отсреща на стената.
Госпожица Петровска за втори път се разсмя силно, почти неприлично и разговорът им продължи като между стари познати. Тя например научи, че той е дошъл да провери условията за набиране на електротехници за чужбина. Прочел обява с този адрес и сега чака да се появи някой в офиса на фирмата, където още е затворено. Той пък научи, че тя е медицинска сестра (тях също ги търсят в Европа) и чака един адвокат… Ние знаем вече защо.
Още много неща успяха да си кажат двамата, докато вратата на търсената от него фирма се отвори, той се сбогува със сестра Петровска, вече като приятел, и хукна по работата си.
Скоро дойде и чаканият адвокат. Тръгнала след него, клиентката му го огледа с чисто женско око и си каза на ум: „Нищо не струваш пред МОЯ електротехник”. Веднага след което се засмя - този път скришом. Засмя се не на цялото си спонтанно сравнение между двамата, а на думичката „моя”. Такива мисли се бяха завъртели в главата й. Жалко, че със симпатичния техник не размениха никакви телефони. А колко добре би било да има до себе си човек, с когото постоянно да се смеят. Помисли го и се зачуди на доста подранилия си старомомински манталитет.
Петя Петровска всъщност не беше медицинска сестра, а лекарка. Но като чу, че той се интересува от набирането на електротехници за работа в чужбина, почти без да се усети, скри ценза си. Ако той беше инженер, нямаше да й хрумне да крие, че е лекарка, но щом е техник…
И водена от миналата през ума й мисъл за човека, с когото би могла да живее, тя се упрекна за лъжата си. Според нея този човек никога няма да забрави, че още при запознаването им е бил излъган, макар за добро и почти несъзнателно. Как да й вярва после? Нова усмивка, породена от самоирония, озари лицето на доктор Петровска. Тя може би никога вече няма да види харесалия й непознат, но искаше да е откровена, да е на чисто с него. Защо наистина не си размениха телефоните? Ако не за друго, поне заради приятното впечатление, което той й остави при беглото им общуване, а доколкото сама можеше да прецени - и тя на него. Сега единствено някаква случайност можеше да поправи грешката с разминаването.
И тази случайност не закъсня. Още едно доказателство, че писаното за силното желание и сбъдването му е истина. Мечтите затова са мечти, защото не се сбъдват, но при силното желание не е така. И само след два дни, връщайки се от работа, както се беше загледала в лъскава витрина, Петя чу гласа му зад себе си:
- Добър ден, моля ви се!
- Ооо! Това сте вие? - реагира тя изненадана и с нескрита радост.
- Бях сигурен, че ще се срещнем и то скоро! Така се утешавах за глупостта си, че не ви взех телефона. - И той я подхвана за лакътя като свой човек. - Нали отиваме да пием кафе?
- Не! - разочарова го тя.
- Защо? - спря той учуден.
- Защото аз пия чай.
- Недей ме стряска с това „не” бе, човек! Акъла ми изкара! -съвсем непринудено премина той на „ти”, пак подхвана лакътя й и я поведе да търсят кафене.
Но още не направили десетина крачки по тротоара, пред тях се изпречи червендалеста лелка и проточи длан срещу Петя:
- Извинявайте, доктор Петровска! Извинявайте, че ви спирам, но съм ви толкова благодарна… Съвсем се оправих. Трима лекари преди вас не ми помогнаха, а вие… Супер сте, доктор Петровска. Така казва внучето ми. Нека чуе и господин Петровски!
А господинът не само чу, но някак се смути. И рязко се дръпна на крачка встрани от разконспирираната лекарка и признателната й пациентка.
Поне час и половина седяха в кафенето. И през всичкото време Петя се оправдаваше за лъжата си. Откровено си каза всичко: какво впечатление й е направил той, как подсъзнателно е решила, че на техника по му подхожда сестра, а не лекарка, което е пълна глупост и следователно тя е пълна глупачка и т.н. и т.н.
Всъщност, когато се запознаха, той не й беше казал, че е техник, а само че се интересува от условията, при които търсят електротехници за чужбина. Но не беше и опровергал заблудата й за образователния си ценз. А това също може да се приеме за лъжа. И сега едно странично око би забелязало, че техникът слуша оправданията й малко разсеяно.
Защото в същия момент мислеше как по-безболезнено да й признае, че е инженер.