ЖИВЯХ В ЗЕМЯ НА ПРОРИЦАТЕЛИ!…

Димитър Горсов

***

Живях в земя на прорицатели!
Все гръб до гръб - с дърветата,
и с моя кръв - в кръвта на боровинките!…
Живях и гледах как
огньовете на метеорите
висят по розите в нощта, а призори
стадата с топло хрупане плевят
разсъмването по билата й…

Живях в земя, в която (изпод лазура и утехата)
след всяка казън избуяваха
вдовишки вопли,
поплаци,
и тягостни мълчания над кръстните й белези…

Живях в земя, неосветена за живота ми,
от вихри стригана под вой на вълчи глутници,
гнояща в рани под парливи билета
и тъй незащитена, че дори и ангелите
не смееха в молитвите си
да я споменат…

Живях в земя на лобни
скали и сринати светилища!..

И с много труд опазих
хоругвата на змийския език

…за вечността!…


***

В горите - тъжни и студени - в предвечерния синкав здрач -
далечен вой и вълчи лиги, и дъх на кръв, и жертвен плач…
Лют страх се стели по рътлините… Гнети и моята душа…
Но нямам цел - да я залъжа, ни вяра - да я утеша…

Върти се в кръг животът сив, живот - без страст, без свидна вест.
Пищи вън вятър край вратите, сред двора джавка гладен пес.
И само по детински палаво среднощ притичва ситен дъжд,
и чука с пръсти по стъклата ми … И пак кръжи на шир и длъж…

Той дири може би ония, които като чакан гост
са го посрещали отдавна - с кръст на гръдта си, с говор прост…
Но те отдавна в друг свят бродят… И дишат с ланските треви…
И само хлад ги съпровожда там, и само черен мрак, уви!


ЕДНО ПРОКЛЯТИЕ…

Едно проклятие, една зелена горест -
и вятърът на необратимите промени се задъхва…

Оттук до онзи бряг,
където сенките се отморяват над водите
и между слоговете залезът като в трънлив бокал отлива
страха и песента на птиците, домът ми -
празен гроб на празните желания - лови
с гигански стъклени зеници
зрелищата на звездите… И сърцето, бедно като Йов,
нехае за покварата на туй разюздано спокойствие от дни…
Решен, но по-нелеп и от дресиран звяр,
следя пак обръча на пламналия хоризонт; и гълтам пламъци;
и сякаш без начало е
безкрайният ми скок към всички начала…
А там, в безвремието ми, едно стремление,
една пиявица от криволичене без образ,
кръжи и смуче битието ми… И гол, озъбен, озлобен
аз като Хамлет над въпросите си бдя.
И все пред мен е този грехоструй
на пътя срещу бездната… И пак хрущи стихът… И аз откъсвам листа -
сух тебеширен склон, по който няма цвят да разцъфти…

Но миг преди на лъжеправдата с безумната ръка
ключа пред гаснещия ден да завъртя,
подавам хляб на просека,
и ритвам кучето - зъл адски пес,
                    в синджир от лиги омотан…

И чувам:
      “Разпнаха те, а си жив!
С какви молитви
ще платиш?…”

                О, Боже мой, не е ли
проклятие в несигурността гласът ти благ? Не е ли той
ранима горест от долините,
в които бях аз
и не бях?..

Там дървеният кон на поривите ми
все още в геранилото на черните ти кладенци е прикован;
и вее грива от безумие в просторите;
и трополи в кръг над недостижимите води.


***

Търся ястребова сянка в извора -
                     отпреди идването ми;
търся стъпки на сърна из детелината -
                     отпреди щастието ми;
търся ехо от гласа на Бога в сънищата -
                     отпреди вярата ми!..

Ако туй живота ми би осветило -
няма го;
ако туй съдбата ми би подредило -
няма го!..

А колко малко ми е нужно - да проникна
в тайните,
за да узная:

ястребът ме е очаквал - да не е самотен полета му,
пазила е детелините сърната - да съм съпричастен в щастието й,
а пък Бог е бдял -
                    да не прахосам
времето му
в дълъг
и ненужен низ от сънища!


***

Видях ги:
смрадликата - в пламък,
дрянът - в кръв…

А над зелената Голгота на трънака,
раздърпано от вятъра,
висеше празното гнездо…

Умираше далече залезът, и с него -
горесни и обезверени - стинеха
опаловите пелерини на върбите…
                                       А под тях,
край ширнали се бреговете,
водите се оттичаха
към тайните на други тишини…

Там някъде, из пепеляво-сивите,
пролазили откъм рътлините мъгли,
отвъд оврага спеше зайчето,
и се приплъзваше към съскащи свърталища змията,
и лаеше лисицата
               в повяхнал сеченак…

А горе - над тризъбеца на хълма -
летяха гарвановите ята и тежкият им грак
гнетеше сънните далечини,
и тънеше
в душата ми,
където

бе смрадликата в пламък,
дрянът - в кръв…


***

Отключва март простора. До ръба
на пряспата цъфти кокиче. Черни врани
кълват зрънцата пясък от последния потоп.
Шепти пръстта… Но с нищо не се разминават
угасналите ери в глинестия пласт….
А утрото е младост в старостта на хора и илюзии.
И походът на мравките тепърва предстои.
Защото времето изгризва камъка, изгризва костите,
но слънцето - дарител вечен,
повежда към градините цъфтежа… И безсмислено смъртта
възлага на стратегията на атома
последните си шансове: безвремие, терор,
разруха…. Думите на утрешния ден
ме уморяват!.. Аз съм
приют на милосърдието,
с едничък символ - кучето, което препикава
тръна сух в пустинята… И мойта истина, о Господи,
е хлябът, който от плътта ти меся само…
Гладът ми в тая шир е глад на гинещи кентаври
сред океан от кактуси… Ранява
всеки досег.. Изменчиви са нещата…
Но туй, което е прикрито от историята,
то само в стих правдив се вгражда днес…
Поезията все пак трябва да се брани,
додето триумфират демагозите!..
И нека все така през огъня на думите
                  да тичаме към онзи миг, във който
над крайчеца на пряспа
                  вик от вечност ще ни спре!


***

Отмина времето на безпогрешните илюзии -

видях
слънца в студени длани на жени; видях
кървящи скалпели и голи пълнолуния,
видях гърла, преглъщащи слуз от кошмарни сънища,
видях лица на благодетели с гримаси от смразен екстаз…

И с вик, изтръгнат от гръдта-гроб, и въпиющ към вселената,
Спасителя подирих - да се сгрея
на пламъка от възкресението му,
но той
не ме съзря…

И само,
като жилав повет, мъката
пролази в жилите ми
и над дните избуя…

Тъй се простих с илюзиите си!.. Простих и на ония,
които с подли удари сдробиха костите ми и забулиха
живота ми с дим от разстрели, като с благ воал,
под който аз
по-верноподанически живях - рискувах провилно
и праведно грешах … И бях
удобен,
и смирен,
и поносим за тях…

С илюзиите се простих, обърнах гръб на щастието,
( а щастие какво е, тъй и не узнах ),
приютите обходих, чух плача на старците,
и нищета им видях, в която всяка капнала сълза
бе с цвят на залез и на кръв, и в инвалидната им самота
смърдеше тъмна слуз в подлогите им, докато
по белите, безкрайно дълги коридори,
със звук, по-сух от търкане на нокът в себорея,
прогнилите си чехли влачеше смъртта…

С илюзиите се простих!..

Сега
залагам на мига - тъй всеотдайно мой!..

И го живея,
сякаш е
последен той…


НОКТЮРНО С ПЛАЧЕЩА ВЪРБА

Клонките на тази плачеща върба,
гръб обърнали на слънцето, са сякаш
хиляди протегнати ръце, които искат
в корена си
да се вкопчат…

Толкова ли са самотни,
Господи?..

Съжали ги вятърът и с дълъг плач
им прошепна най-заветните си тайни;
чу зовът им чаплата и отдалече долетя,
приласка ги смокът - флейтата на зноя - и поде
сенчеста мелодия,
но тя
бързо се приплъзна
и с праха се сля…

Тъй дойде…
И си отиде вечерта…

И пак гряха,
и угасваха звездите,
и зората бликна златна, но и тя
на възпелите я птици
златен път не обеща…

                             И ти
с нищо ново, Господи,
не ни дари: -

само равномерно край брега
се оттекоха като преди водите;
само застаряха и полегнаха -
да си присвоят пръстта - тревите;
само от провесеният залез
плъзнаха в кръвта
пелинови съсиреци
                 и привкус на тъга…

И мръкна пак…

И пак животът
се смали… И оскъдня…


***

                                                                  На Анита Коларова

… И тогава съзрях, че след сетния кораб е алена вече следата.
И вече, обгърнат от залез, предчувствах поредния хлад.
Но юлският ден беше тежък и пареше още скалата,
и виждах в седефа по нея стотици слънца да горят.

Смокинята ядно бе стиснала сухата пръст, а в тревите
ръждивите котви искряха с кристали от зрееща сол.
Където да стъпех, брегът бе ронлив и бездушни вълните,
и с писъци гларус кръжеше над ската отвесен и гол.

Бях сляп и изтръпнал от жажда, но странният миг ме държеше
в лазурната чаша на тия води и бездънно небе:
каквото преди съм намразвал - тук с приказна хубост блестеше,
което от мен бе странило - тук сродно и близко ми бе…

Летата и първите рани, и първата стръв на плътта ми
с понтийската шир закипяха, в кръвта ми да влеят живот
тъй сроден на този - с риск стръвен, извличан от бездна и камък,
и жадно окръглен в бездънния, бленуван от мен хоризонт.

Но здрачът далече се срина… И корабът с алена диря
през глух мрак и хлад се отля в друг незнаен и таен простор…
И аз, проснат възнак, долавях как модър напер разпростира
тук, долу - в слуха ми, а горе - в слуха божи, звездният хор.


***

В този есенен здрач, като в детска сълза,
гняв сломен и безсилна покруса кръжат,
зъзнат скатове, гробно чернеят водите, и святка
с остри пирги стрънта…

А високо -
в унизена жал, в глухо безличие -
гложди жеравен грак
изтощените далечини…

Няма радост в екстазната пустош - си казвам аз -
няма
жажда в лоното на кръгозора,
и няма
тих уют от съчувствена близост, в която
бих прикътал духа си
като в свой плач и аз…

И преглъщам сам всеки прелитащ миг,
и се вслушвам
в оня говор могилен, от чийто тих екот
сладост в кръвта ми кръжи
и загадъчно
кърмят с безименна сила
съня ми легендите…

Тъй сърцето ми, ден след ден,
с жертвена обредност смесва
истини
и лъжи
в тази древна земя, с оскотелите
от разлюбване далечини…


***

Не, не са били разбойници дедите - герб са им били
жилавият корен, твърдият остен, калта под ноктите…
Слънцето,
                което над браздите ги е спичало,
                          свещите им в тягосни Задушници припалвало,
вятърът,
          под който никога не се превили,
                            вест за дом и обич им е носел по гурбетите…

Бродели те
все по друми, над които
ятаганно се е виел хоризонтът,
и се сипел между пръстите барутът;
и все с тътен на камбани, в огън кръстени,
злост и жал, и милост ги сподиряли;
и безбройни били белезите по челата им,
и безкрайни -
сълзите вдовишки по харманите…

Не, не са били разбойници дедите ми,
въпреки, че лют гняв ги е вдигал сред покрусите,
въпреки, че съзаклятнически
                     са свистяли думите им преди буните
и са стягали юмруците им преди боя,
и гноясвал вятърът над раните им в диви кърища,
и в дръгливи нощи
вили вълци под бесилките им…

…Тръгнал съм, и сигурно ще стигна -
по куршумен път ще стигна до врага си;
и ще стегна примка над сърцето му,
с гняв езика му на вещер ще изтръгна…

После ще се пречистя,
та Бог да види, че до днес
в мен все от олтарни свещи се разпалва
огънят
на дядовският ми завет
за мъст!


***

Сред тази долина,
в която бе небесна бездна синята река
и с буйни гребени петли разискреха лъчистата зора,
и свидни ветрове в овразите
                             над рехави къртичини отдъхваха,
и от сълзливите очи на тръните бе топла медовината на залеза -

сред тази долина
живях аз
в сигурност и самота…

И никой не посегна към сърцето ми.
И никой с възглас груб не скърши на въздишките цвета…

А днес,
когато си отивам,
пари въздухът с тръпчив вкус върху устните,
и скъпи мигове, препирани стократно в изворите на скръбта,
на тъничката връв на спомена висят…

И ме обзема времето…

Но аз,
изпод грабливия му нрав,
бездънната си същност в непокътнати мълчания опазвам,
и все иззад предишни повици издирвам
недостижимите,
но тъй жадувани неща…

Все пак,
ако прахът летлив на мимолетните звезди
безкрая на илюзиите ми с надежди нови озари,
аз бих повярвал, че величието
на тази долина бе равностойно на душата ми,
тъй както
нищо друго на света.


***

Този нежен сезон, с дяволит развигор,
с мека глина и с жълт кукуряк край заслоните,
смита ланската шума, буди птичия хор
и росисто искри в сплит от цъфнали клони…

Идва тук с променливи зари всеки ден,
с пъстри пламъци гасне далеч зад баирите.
И цъфтежът му - облак над губер зелен -
с бял контур в мен небесни картини гравира.

В тях кипи пчелна страст и на сладост дъхти.
Дългочакани птици от юг се завръщат.
А което бе свят дълг, и с плач го платих
в злите дни, днес е радост в труда за насъщния..

Влива сила в духа този ласкав сезон.
И с каквото да идва, знак ми дава съдбата -
по чист път да вървя все под свой небосклон…

И с достойнство да плащам цената му!


***

От блясък на води изпредох нишките
за тънкия миражен тюл на времето,
преди с него
                  уродливите отрочета на жаждите си да повия;

от звездното мълчание
загребах непосилна самота,
преди с езика на невярата
                   пред Бога си молитва унизяваща да изрека;

от птичи вътрешности тровеща воня
край отредените ми жертвеници пих,
преди за нова вяра да разчистя
                                     място в своята душа;

от Ада
с песен, волна като вятъра,
изтръгнах Евридика, преди пак
на бездната да я отдам…

Сега,
от пламъците на надеждата терзан,
стоя и чакам незаченатите ветрове,

та с дивата им мощ,
в жаравата на нов ад, нова песен
от праха
на непостигнатите си мечти да изкова.


ЖЕГА

…И ослепяват в полет птиците. В дола мравуняци набъбват.
Пропуква се пръстта и в нея изгарят костите на мъртвите.
Самотна болка тупа в синия изопнат врат на хоризонта.
И в урвите, и в яза чер, и в гърбиците на стариците
лудува яростно проклятие… И жълта пот избива в порите…

Къде се бави още вятърът?.. Ще ни засипе тая жлъчка
на слънцето и смърт ще сграбчи мига без плът, плача без дъх…
Искрят с ковчежен блясък портите…
                                           В скриптежа им се цепи сякаш
всемирът с пукот като дреха, втвърдена вече от солта.
И се въззема бавно, бавно като от глухо изначалие
оскъдна памет за живота, живян и пропилян по припеци,
с жила от тръни и със съсък на змии в троскота ронлив…

О, колко страх,
родените без път,
за глътка въздух превъзмогват!..

И аз присядам до стариците. И гледам хълмовете и ровините
на раменете им, на костите и на зениците… И мисля:
не е избродил никой още докрай пожара им, а вече
те са с цвета на бели сипеи, на бели далнини
                          и капят
сълзите им в отвъден свят….

Сляп кърт
в очите им
наднича там…

И вик от тишина зелена
                     взривява слънцето в гърдите им…


***

Следобедът клони към залез… В уталожената мараня
просторът се избистря. С колебливия ветрец
въздъхват сенките… И виждам: трепкат
под бронзовите скули на брега
ята от водни кончета… И танцът им
изтегля сякаш ручейното дъно към лазурите
(или пък тях зазижда
                     в пясъчната тишина).

Стъписан пред възбудата им и заплетен
в неутолимите енигми на деня, долавям
рояк послания, смиряващи духа ми уж, но все пак родствени
на лудите метафори, обзели мисълта…

Но залезът хладнее - време е,
на волността дължимото отдал,
да седна пак на прага си. И нека
да идва мракът - стига ми,
че поне този ден
не пропилях…

Като живота си!



 
***

Описано е друго време с руните на урвите по тия хълмове.
Живее друга памет в еластичните води -
                                                           недоловими са
посланията им
в душата ми… Но аз не искам в нея да кълни
уплаха - чер флуид под стинещите небеса - защото
това, което й е предоставил въздухът, за да е видима,
това, което са и казали звездите, докато е скитала в съня й,
това, което би я унизило, щом не е ни обич, ни молитвен транс -
                              то е достатъчен
товар по пътя й в света,
и ще й стигне
за един живот!…
                          Нататък -
сред небитието - ще е в свое царство тя…

Но тук
изписаното в друго време
с тайните си ще я съпровожда…

И тя навярно няма никога да разбере
защо в тоналностите на различията еднаквостта е невъзможна,
защо на живото му е отказано безсмъртие…
                                                                И всичко мре…

А руните ще се роят! Безбройни дъждове ще ги изписват
по хълмовете… Ще се слее с тях и тя!…

И ето пак,
преди да я обземе страх и тягост
литва тя
след нова -
              по-безсмислена мечта…

 


***

Те бяха хубави жени!…

О, как пристъпваха,
с чеизи тежки, с лебедов копнеж
               из колебливата и тънка светлина на нощите;
как грееха
в мечтите им любимите мъже!.. И как
с въздишките си смитаха
сиянията на дългите вършитби
по харманите…

Те бяха хубави жени…

Преминаха по булчинската прелест на годините им
босилковите пътища на детството ми -
                                       бедно, галено и волно -
с бялнатия от стадата хоризонт,
с ластуните на нощите…

Те бяха хубави жени…

Аз дълго обожавах старостта им!
Но щом се спирах до тях,
сякаш чувах
вик, идещ от небето: „ Мои дъщери!…”;
вик - от водите и земята: „ Мои, мои дъщери!…”

Но кой
зове така - ги питах. - Кой?…
„ Смъртта зове - отвръщаха -
смъртта зове…”

Те бяха хубави жени…

Една след друга ги изпращах…
А сега
в помени и съхнещи треви загръщам
мъката по тях; и с вино и сълзи
поя надгробните им камъни,
и шепна:
босоногата луна

и тази нощ притича край бориките,
и пак за вас попита,
                           чухте ли?
Бе пълна пазвата й
и бе обла,
и топла като лебедов копнеж,
                                 видяхте ли?…

И сам,
и тъй забравен в пустошта,
мълчах и слушах аз,
но ничий глас
покоя не смути…

И само
вятърът-несретник, отдалече долетял,
чеизите от сенки сдипли,
                                  а мъглата,
с криле на ангел се изви.

И всичко скри…


***

Ръцете ми по камъка се плъзнаха и аз
видях море,
видях коси - по-бели от фиорди - над които
спирала върху мъртъв циферблат
бе времето…

А камъкът растеше
и страхът
от него върху цялата протяжност на планетата -
по пътеща, арени и бастилии,
по сенки на приюти - с кръв и горест, и гонения -
от празните ми очни орбити
се сипеше…

И аз прошепнах: камъко,
величието,
в което,
от първобитния си танц, до танца на далечните галактики,
търся своята душа,
в мълчание се е ширнало в теб, сякаш
в утробата на вездесъщо божество си
усилие на волността,
кост от земята ми…

Но днес
от твърдостта на всеки твой ръб тъй съм изранен аз,
че кръвта ми -
ни плодна, ни безплодна - в същността ти е
начало… И е край!…

Мой камъко,
върху сърцето ти
молитвите си шепна аз…
                                  Не ги ли чу?…

С очи от огън гледам в празнотата ти -
спи злото там… Защо не го смири?

И гневно вдигам чук… И ще изтръгна
от теб поредни искри,
а не зная -
зачатие на ново питане
или
последен отговор ще бъдат те?…


***

                                                         На Димитър Стайков

Гола е луната в моравата длан на острата къпина и е свято
мирото на сълзите й в този трескав август, в този
Вавилон от аромати…

Тръгнал съм по пеперуден път, а вятърът над мен раздухва
пламъци пророчески в очите на звездите, под които
в жаждата ми нови времена ще се раздиплят.

Бързам аз, а под дъха ми стадо черни бикове е мракът в урвите,
тайна книга е сърцето, а гласът е бродник
в далнина с ефирни флейти в стъпките на весел Пан..

В тази нощ и моят двойник в рой от сънища ще скита, за да стигне
до предишна обич, гаснеща под уморен клепач,
до ръка, към ласка литнала през славееви бури…

Зная: пред глада му ничком праг ще легне и врати ще се разтворят,
и към идните години ще се втурне той, за да не стихне
в неродени рожби жадната ми кръв…

А сърцето ми след него, на къпиновата длан под остротата,
в благовестно миро ще се сцежда, та животът
да е сладък като колебание между златни спомени.


ЦВЕТЯТА НА ДЕТСТВОТО

Вече цял живот властват над мен
                                     ароматите на градината,
която мама поливаше в детството….
Омайващо сини идоли - цветята се кипреха ред по ред.
Срещу им - дръгливи и яростни - джафкаха нощните бурени..
Рояха се плътно звездите в по-други - небесни градини,
и с техният морав език ни зовеше алеята бяла на Млечния път.
И странно, и призрачно беше… А някой раздухваше огън над хълма,
и нечии стъпки край къщата бродеха - беше влудяващо страшен
звукът им - зъл ек от селения,
в които сок диреше коренът на вцепенението ми…

Тъй август въртеше луните си в моите сънища…
В зловещ рой летяха през тях духовете с криле на пиукащи прилепи.
“Да тръгнем, да тръгнем и ние!” - крещяха отвред кукумявките…
Беше
и грозен, и гробен гласът им!.. И виждах
как рухват клепачите морни на мама… Тя шепнеше:
“Една е в нас, сине, душата, а душегубците - много…”
Притисках се в скута й, тръпнех… А вън, зад стъклата,
градината беше зло царство на мрака… И в него цветята,
с аромат затаен, срещу всичко стояха

голи,
незащитени…


***

И аз, с душа обърната към вятъра, се молех
за любимите неща:

гълъбът, с прекършено крило, до мирен пристан гълъбицата до отведе
чинката под хищни клюнове ранимите си рожбици да съхрани,
пчелата сладостен нектар под сприите до своя дом да отнесе,
и да притича
по пламналия сипей цветето,
а нощната мъзга,
до съхнещия връх да допълзи!…

Молех се за всичко свидно,
но загръщах
тъй съчувствено душата си сред привиденията,
че под шибащите тайни се огъваше
като вейка мисълта ми
                 над земя - отъпкана от тичане в безсмислен кръг,
                 над води - зловонни от кръвта
                            на жертвите, посичани в потаен кът…

Гневен и притиснат между унизени същности,
шептях: ти - буря, и свят дух -
                      мой Боже,
милостиво бди
над съня на огъня, на който ще се сгреем през нощта,
над усладата на ласките ни, принизени от страха,
и над всичко, за което пристан не открихме на света!…

Молех и зовях, и дирех Бога си,
но той
с блясъка на сетна мълния в простора
прощално просия
и там,
с криле от време и безвремие -
с един мах сякаш -
отвори за мен и затвори вечността.