КОЙТО СИ ГОВОРИ САМ…

(Поезия от острови, делти на реки, мегаполиси, от мъртвия град Мачу Пикчу и от света без следи)

Никола Инджов

Странникът през Америка ще усети испанското присъствие навсякъде, дори там, където друг могъщ дух е определил своето пространство - Югът на Съединените щати. Пътувал съм често до Сан Антонио и Хюстън от Монтерей - последният мексикански град на една магистрала, преградена при Рио гранде с икономическа, политическа и психологическа граница, но не и с граница езикова. Стотина големи и малки селища са разделени между две държави в резултат на военните завоевания на САЩ през миналия век, когато отнемат от Мексико територия колкото за петнадесет Българии.

Обаче от Атлантическия до Тихия океан по този граничен паралел властвува испанският език. Чиканос - така се наричат янките от мексикански произход, които са испаноговорящи. Те именно са обитателите на разделените от държавна граница селища. А иначе по-известните градове, в които чиканосите преобладават заедно с говора си, са Сан Франциско, Лос Анхелес, Тихуана, Сан Диего, Сан Антонио…

Испанският език се оказа велик асимилатор, но и срещу него се възправя някаква непристъпност. Това са Андите и Амазония. В страхотните дебри на могъщите планини, във високото поречие на огромната река и до ден-днешен крак на европеец не е стъпил. Там властва доколумбово време и звучат езици като от Вавилонската кула. И ако испанският е направил Юга на Съединените щати двуезичен, то в неговите васални територии индианските наречия и диалектни говори поддържат двуезични други градове. В Мерида на полуостров Юкатан аз долавях струноподобния говор на маите, а в една крайпътна кръчма в аржентинската пампа към град Ескина в ухото ми струеше езика на индианците гуарани.

В днешна Америка съществуват стотици местни езици. Някои от тях - като езика на ацтеките науатл, като езиците кечуа и аймара в Перу и Боливия се говорят от половин милион хора, а други, като езика теуелче в Патагония, езика отомако във Венецуела, езика пая в Хондурас, езика уари в Бразилия - от по стотина души, от последно може би поколение. Това е причината в испанския и португалския език на Америка да са придошли много думи от примитивните наречия. Някои от тези думи - като какао и табако например, са се разпространили като че ли във всички световни езици, други са ограничени в етническите зони. Но трябва да се знае и нещо твърде любопитно - първите испански мисионери, разпространители на езика на откривателите на Америка, извършват поради обстоятелствата и друга мисия. Те разширяват пространството на местните индиански езици и диалекти като средство за общуване със съседните племена. По този начин сравнително далече от исконната територия на своите народи по континента са се разпространили науатл, кечуа и гуарани.

В Корасао и в Насоу, в Санта Лусия и на източния бряг на Никарагуа аз дочувах креолските езици на Америка. Те представляват смесица от местни диалекти с европейски говори, предимно испански, португалски, френски и английски, като на някои места към тези лингвистични коктейли се прибавят и африкански наречия. Това са странни мелодични говори, които разшифровах по някоя и друга дума в тях от Европа.

Мислех си в началото, че креолските говори са само за битово общуване, но с течение на времето се запознах с писатели, които пишеха например на папиаменто - езика на остров Корасао. Във Венецуела разгръщах книги на езиците сарамакан и сранантонго, които са креолските говори на заселените от индуси мюсюлмани Суринам и Гайана. Познавам и писатели от Мартиника, които пишат на креолоантилски.

… И през тази езикова вселена странно ли е да видиш един човек, който си говори сам? В самолета нощем, когато всички спят и отдолу просветва някакъв огромен град, този човек си говори сам. И какво си говори? Не свои думи, а думи на хора, с които се е разделил на летището за малко или завинаги. Думи на поети от Америка, оставени му и в ухото, и в книгите, които човекът носи от единия край на света към другия. Който си говори сам - той не говори свои думи. Той повтаря слова от поеми, прочетени току-що - и винаги по-късно, отколкото трябваше да бъдат прочетени. Но все пак прочетени, запомнени. Човекът, който си говори сам, търси същите слова на своя роден език. Затова си говори сам.

1. ДВА ТЕКСТА ОТ ДЕЛТАТА НА РЕКА ОРИНОКО

КОЙ СИ ТИ, ОТКЪДЕ СЪМ АЗ

Ритуално наддумване или надхитряване между младия Франсиско Мартинес Гомес, петдесетгодишен, и неговия пълен съименник, седемдесет и пет годишен.

Образец от първобитни обреди, магьоснически заклинания и викане на духове. Поддържат се до ден-днешен в религиозната общност Кариня, Карина или Карибе, характерна за бреговете на река Ориноко около индианските поселища Анцоетеки, Монагас и Боливар, както и по Гуанипското плато. Текстът е публикуван през 1979 г.

Как върви твоето изцеление?
Моето върви
като молитва и аз я произнасям
с маракаси в ръце.
Коя е твоята молитва?
Както ти знаеш, пей песента си,
научи ме на твоята по-друга песен,
на цялата твоя песен.
Кой си ти, откъде съм аз?
Моята песен не е оттука,
научих я в Качама неотдавна,
но цялото зло с тази песен изгоних,
изгоних всички болести,
всички лошотии изгоних,
изгоних,
изгоних,
изгоних.
Откъде идваш?
Идвам оттам, идвам оттам,
знам какво ми дадоха -
не каквото ти знаеш.
Имам каквото ми дадоха,
сам се пазя,
сам строя там стряха за изцеление.
Каквото ми дадоха - изгоних,
всичко изгоних,
всичко натроших,
всичко натроших,
всичко, всичко
натроших, натроших,
всичко натроших сам,
всичко натроших.
Аз съм изцеление,
изпепелявам, не омайвам,
изцеление съм,
изцелявам, не омайвам,
гоня всички лошотии,
изцелявам, възстановявам.
Правя добрини.
Всички се радват на моята песен.
Моят дух прави добрини.
Моята сянка прави добрини.
Моето кръвоприношение
прави добрини.
Моята лула
прави добрини.
Моята сламена шапка -
като я размахам -
прави добрини.
Откъде си ти? Кой съм аз?
Аз идвам от Хълмите,
не е тамошна моята песен.
Моята песен си е от мене,
от мене си е,
от мене.

ТЕМА ЗА КАДРИЛ

Образец на пиаройската лирика. Пиароите обитават територията между реките Ориноко, Парагуа и Вентуари, а също така поречието на Амазонка. Текстът е записан през 1959 г.

 Луната е за човека, който чака.
Слънцето - за каноата, която гони реката.
Водата е за горските хора.
Но червената пеперуда
е за Мерика.
Мерика - момичето, което обичам.
Мерика, която събира юка
и меси хляб касабе.
Мерика - луна, слънце, вода, пеперуда.
Танцувам с тебе, Мерика.
Ръката ти е като нежен плод,
дъха ти е с вкус на ананас,
но устата ти не е бодлива. Ела с мене в гората,
ела с Менауе.
Ела с мене към топлите речни камъни.
Виждам в твойте очи луната.
По твоята кожа гнезди мед.
Сладък ще бъде моят живот.
Колко е хубав момчешкия танец!

2. ДВА ТЕКСТА ОТ КРАЙБРЕЖИЯТА НА ЕЗЕРОТО

МАРАКАЙБО

ПЕСЕН ЗА СВЕТКАВИЦАТА И ГЪРМА

Образец от ритуалните песни на парауханите - обитатели на крайбрежията на езерото Маракайбо. Това племе, преживяло толкова много времена и пришълци, днес е на изчезване. Настоящият текст се пее по време на буря, представлява нещо като заклинание към природните стихии за живот в мир и хармония с тях.

Необходим речник:

Ньеру - жена. Изразът “мома Ньеру” означава примерно невеста или жена, готова за семеен живот.
Пупинья - дом.
Маама - майка, мама.
Палю - рогозка.
Те’и - татко, свръхчовек, който няма нищо общо например с християнския бог. Той е същност.

Една мома бе в одая запряна.
Един много висок момък
дойде да пита за момата Ньеру.
Говорил му някой за такава мома
и тръгнал той да се жени за нея.
И стигна така до Пупинья,
и казва на майка й,
че търси отрочето нейно за сватба.
“Тя с никого няма нищо,
пък и аз нищо не искам” - майката каза.
А момата от одаята всичко дочу.
Пита той и разпитва
какво ще му струва,
какъв подарък.
“Казвам, че няма цена, че момата
остава си тук, не всеки
може да я отведе!” - майката казва.
Понечва той да я зърне само,
а майка й пак не дава,
но той е могъщ -
и майката пада в несвяст
от буйния дъх
на много високия момък.
И той размени две-три думи
с момата, пък тя
отваря одаята,
защото той вече бе й харесал.
Той бе много, много висок момък.
Тя се нагизди и излезе.
“Да вървим!” - момъкът каза
и момата пое с него.
Всички помислиха, че тя
намери си мъж на място,
щом тръгна покорна след него.
Мина не мина време,
майка й се освести,
освести се и попита:
“Къде ми е дъщерята?”
“Тя тръгна” - отвърнаха хором.
“Ах, знам аз кой я отведе?”.
Намаза се цяла с балсами
и право към неговия дом.
Но неговия Пупинья
бе пазен от будни стражи,
тя ги помоли да влезе.
“Ах, маама, колко скърбим,
че не бива да влезеш, такъв е
редът, ако влезеш -
всички умираме, всички!”
“Тогава така ще умрете” -
и тя издуха в лицата им
своята сила вълшебна.
Паднаха всички в несвяст.
Майката влезе,
момата й там я чака.
Майката троши вратите,
девойката й говори:
“Маама, тук съм!”
Много, много високият момък
бе полегнал и хвърляше пяна
върху Палю, изтощен
от вълшебната майчина сила.
Избягаха мигновено двете,
завърнаха се в земята своя.
Тогава небето се заоблачи,
времето сякаш бе пратено от Те’и.
Облаци, тътени, светкавици
и мълнии.
“Ах, маама, по-добре
да не ме беше отвела.
Ах, маама, тук ще умрем,
тук ще ни убият”.
“Не, ти не умираш,
и аз не умирам,
ти остани вътре,
мене отвънка ме остави”.
И майката отиде там
да следи за времето,
и времето
вървеше, вървеше -
и си отиде.
Когато майката се завърна,
проясни всичко с полъх могъщ.
Бурята мина-замина,
хората питат-разпитват.
“Нищо не е станало, нищо.
Дошла си е дъщеря ми!”
Досетиха се тогава,
че заради нея били са
тия светкавици, тия
гръмове, тия мълнии.
Полетът на момъка,
на много, много високия момък
била светкавицата, а гърмът
било неговата ругатня,
че изпуснал момата Ньеру,
без да я докосне дори.
…Това разказват старците
в бурните нощи
след песента и когато
спокойствието настъпи.
Тогава
гърмът и светкавицата тръгват
да настигнат момата.

ДЪЖД

Образец от поезията за деца на вайуу. Вайуу означава индивид от групата венецуелски индианци гуахиро. Това е тяхно самобитно название. Означава също личност. Текстът е публикуван през 1978 г.

 Разчепква памук морето-майка.
На една страна зрънца разхвърля,
за да останат семена.
Изчиства облачното си руно,
изтупва го с вятър.
И този полъх от сърцето на морето
е като въздишка от моите гърди.
Когато видя дъждовете да препускат
на бели кончета,
да разсипват прах като мъгла,
тогава се заоблачава,
гърми, трещи, бяга, претъркаля,
кладенците преливат,
вадите се разтурят,
звездичките като едра шарка
обсипват небето.
Земята пие вода.
Радват се птиченцата, жабчетата,
водните кончета, листенцата
и цветенцата на храстите.
И моята майка пере.
И аз се къпя, потапям се,
потапяме се всички
като риби в прозрачна вода.
Аз си играя, подскачам
като мехурчетата във водата,
които се надпреварват,
и които ни праща нашият
отец Хуиа,
когато надвисват облаци.
Бели облачета като агнешко руно,
черни облаци като дим от огньове сред лято.
Доволни сме, че сте дошли.
Побързай, отче наш!
Зарови семенцата в твоите недра,
за да набъбнат
от вода, земя и слънце;
за да пораснат, за да се подквасят;
за да направиш веселба;
за да се утоли нашият глад;
за да бъдем всички доволни
през нашия живот
и на нашата земя.

3. ТЕКСТ ОТ МАЧУ ПИКЧУ

МОЛИТВА

Градът на инките Мачу Пикчу в перуанските Анди е обиталище и крепост на подоблачна висота, из който град и аз бродех като лунатик. Този град сякаш бе построен от камък и въздух, бе нещо като мираж, който не се явява всекиму, и кой знае защо ми се струваше, че такова е било Търново от времето на Патриарх Евтимий… От инките не остана много поезия. Първите испански летописци успяха да запишат някои молитви, в които има елементи на поезия. Ето една от тях.

 О, Виракоча, господарю на Вселената,
дали си мъж,
дали си жена?
Повелителю на топлината и живота,
ти, който правиш
магии със слюнката си,
къде си?
Стига ли до тебе твоят син?
Дали си горе,
дали си долу,
дали си край твоя трон и скиптър -
чуй ме,
чуй ме от горното море, в което живееш,
чуй ме от долното море,
в което си ти,
където си ти.
Създателю на света,
сътворителю на човека,
Господарю на всички Господари,
заради тебе
слабеят очите ми -
за да те видя,
за да ти покажа,
че ти се кланям,
че те познавам,
че те разбирам.
И ти да ме зърнеш,
да ме забележиш.
Слънцето,
Луната,
Денят,
Нощта,
Лятото,
Зимата
ненапразно минават-отминават
едни след други
към заветното си място -
при тебе.
Всички идват при тебе,
при твоя царски скиптър.
Чуй ме,
изслушай ме,
направи да не се уморя,
направи да не умра…

 4. ПИРАТСКИ СТРОФИ

Карибско море бе сцената, на която - както пише Арсиниегас - се повтори като че ли епичния преход от третия към четвъртия ден в библейското сътворение на света. Отвори се пространство така безкрайно за човека на петнадесети и шестнадесети век, каквото днес за нас е космосът. Средиземно море изведнъж се смали до размерите на езеро, европейската политика се оказа нещо като махленска свада между религиозни общности или между монархически наследници. Хоризонтът се разшири. Проницателните хора видяха неща, които никое европейско око не бе виждало преди.

Много по-вълнуваща от прокарването по карта на път към Индия покрай африканския бряг и около нос Добра надежда бе новината за съществуването на Новия свят. Испанците, които в продължение на векове бяха воювали с останките на исляма на иберийския полуостров, се разпростряха по цялото земно кълбо.Откритието на Христофор Колумб премести световния интерес от Средиземноморието към Карибско море.

Морето на Новия свят! Докато морето на Стария свят започваше своя зимен сън, Карибско море бе разбудено от оръдията на първите испански каравели. Моряци, авантюристи и кръстоносци последваха Великия адмирал Христофор Колумб по неговия път към заника на слънцето, към Рая и Позлатената страна. Отиваха да посеят кръста между мъже и жени, които “не закрива-ха никаква част от тялото си”. Отиваха да се насладят, увлечени от възторжената несъпротива на индианките:

“Те предизвикват и облагодетелствуват мъжете и спят с тях в хамаци, защото смятат за чест да спят със ксианци”. Отиваха по много причини. Бе “епоха на приключения, каквато света никога не е познавал”. Така пише Стефан Цвайг.

Откриването бе съпроводено и завоюването бе последвано от убийства и престъпления, но също така и от западноевропейската цивилизация и християнството. Освен хора като Писаро и Педрария, известни със своята жестокост и грубост, които опетниха името на Испания с кръвта на толкова невинни, имаше хора като Ернан Кортес и Бастидас. Всички заедно пристигнаха в Карибско море, където туптеше сърцето на една зараждаща се Испаноамерика. Там, в таверните на Санто Доминго, мъжете богохулстваха и се караха, докато в катедралата се дочуваха спокойните проповеди на Монтесинос. Там Бартоломе де лас Касас, забогатял с кръвта и потта на многобройните си роби, решава да посвети живота си на бога, на Богородица и на индианците. Там борбата за справедливост разбуди съвестта на малцина, там младата империя реши критическия си недостиг на работна ръка, като започна да докарва негри от Африка.

… Аз бих искал да запозная благосклонния читател с един рядък манускрипт. Става дума за поемата “Описание на островите в Атлантическото море и в Америка” от капитан дон Мигел де Бариос.

Тази поема е публикувана за първи път в книгата “Американски пирати и светлина върху защитата на бреговете на Западните Индии” от тайнствения автор Ескемелинг. В подзаглавието е написано: “Тук се разказват важни неща за плаванията, описват се островите Еспаньола, Тортуга, Ямайка, техните плодове и продукти, поведението на обитателите им, сраженията и срещите между испанци и французи, появата на пиратите и техния начин на живот, превземането и опожаряването на град Панама, атаките срещу редица американски крепости от френските разбойници, от Олонезецът и Морган”. Това е хроника, написана от един корсар - Хуан или Александър Оливер Ексемелинг, Ескемелен или Оесмелин. Транскрипцията на името е свързана с неизвестността на неговия произход. Не се знае дали е французин, дали е холандец, а объркването идва от факта, че тази книга за първи път е издадена в превод на испански, а не на оригиналния език на автора.

Поемата е на автор, който веднъж е наречен “андалузски поет”, а друг път “жител на град Амстердам”. Името му е испанско, възможно е всичко това да е една литературна мистификация.

В поемата си капитан дон Мигел де Бариос възпява следните острови, които той е видял по пътя си от Европа към Америка: Гран Канария, Тенерифе, Палма и Хомера, Фуертевентура, Лансароте и Иеро, Третите острови, Сан Мигел и други острови, Мадейра и Пуерто Санто, Света Елена, Тринидад, Тобаго, Мартиника, Маргарита, Санта Лусия и Пуерто Рико, Барбадос, Еспаньола, наричана от индианците Хаити и Кискея, Тортуга, Ингуа, Наваса и Ямайка, Куба, Бермуда, Сан Хуан или Боринкен, много други острови. Описанията са възвишено поетични, използуват се образи за сравнения от класическата митология. В един сонет същият поет обяснява като че ли своята идея. Той казва, че както Омир възпя живота на Агамемнон, Виргилий - живота на Еней, Камоинш - подвига на Васко да Гама, и Гонгора - плуването на Христофор Колумб, така и той възпява в Америка това, което пиратът разрушава, и което испанецът защитава!

В горните два стиха като че ли е изразено всичко за пиратството - то възниква в противовес на испанските усилия да се завладее и подчини цяла Америка за короната на католическите крале Фернандо и Исабела. Англия, Франция и Холандия са страните, които не успяха да организират експедиции като Колумбовата и последвалите я конкистадори, т.е. откриватели и завоеватели на Новия свят, но в замяна на това трите велики европейски държави, които проспаха своя час за Америка, организираха корсарството и флибустерството, истинска война срещу испанците, и успяха в края на краищата след пет столетия, днес именно, да имат воня край на света свои бивши колонии и държави под свое настояще влияние. За Англия това е преди всичко остров Ямайка, за Франция - островите Мартиника и Гваделупа, за Холандия - остров Корасао.

Но в оная далечна епоха, когато европейските пирати започват да прииждат към американските брегове, други два острова - Тортуга и Еспаньола, са първите пристани на морските скитници и разбойници. Те са центърът на рая и ето как изглежда остров Еспаньола, днес Хаити, според Ескемелинг:

“Този остров е открит през 1492 година от Христофор Колумб, изпратен специално за целта от дон Фернандо, Католическият крал на Испания. Испанците са негови владетели и до днес. Тук се намират много и много силно укрепени градове, селища и места, а също така и твърде вкусни, прекрасни и в голямо количество насаждения, като всичко се дължи на грижата и труда на испанското население”.

И наистина, на този остров е град Санто Доминго, красив и разположен сред ливади и плодни градини. Целият остров е в зеленина, а бреговете му представляват широки плажни ивици. Ескемилинг пише още: “Много населена бе северната част на този остров, с многобройни селища, но холандците ги разрушиха и испанците избягаха оттам”.

В нашите представи за рая съществува един само плод - ябълката, която змията поднася на Ева. В рая на пиратите съществува изумителна флора, която Ескемелинг описва с някаква наслада, сякаш дъвче плодовете, за които разказва. Многообразието на портокали и лимони се набива от пръв поглед, тези плодове там са сладки, горчиво-сладки, горчиви. Природата е създала по подобие на портокалите торонхата, лимата, сидрата. Торонхата стига и до нас с английското название грейпфрут, но рядко достигат до Европа антилските лимони, които са колкото кокоше яйце, обаче съдържат пет пъти повече сок от дебелокорите иберийски и галисийски лимони, твърди Ескемелинг. Палмите на острова растат на височина до петдесет и повече метра, те са също различни видове - Латаниер, Бодлива палма, Палма чепелет, Росарио, Гроздова палма. Виреят на Еспаньола плодове, подобни на пъпеша, подобни на крушата. От тези плодове, преди те да узреят, населението прави нещо като мастило, с което пишат, но след девет дни това мастило избледнява и на хартията не остава и следа от буквите.

Безсилен да опише всички плодни дървета, уханните храсти, лековитите треви и корени, някои от които вижда за първи път като хининовото и каучуковото дърво, Ескемелинг заключава: “Предвидливата природа е вървяла по тази земя с разточителна ръка… и ако аз бях философ, можех да си спечеля като някои други титлата ботаник…”

Ескемелинг не напразно споменава за труда на испанските заселници на острова. Много от плодовете и дърветата те са донесли от Европа, от Африка, като например пшеницата, ориза, кафето, портокала, ябълката, крушата, прасковата, смокинята, захарната тръстика. В рая на земята тези плодове са липсвали, но испанците са ги култивирали. Корабите на откривателите и завоевателите са пренасяли в трюмовете си и животни, които в новите земи намират като че ли идеалните условия за бързо размножаване - конят, кравата, пра- сето, овцата, кокошката. Но раят ги очаква също със свои прелести - какао, царевица, картоф, домат, юка, фъстък, агуакате, гуаява, папая, ананас, сапоте. Трябва да се прибавят още тютюнът, кактусът, енекенът, известен по-късно из целия свят като сизал, коката, тревата мате, ванилията, желязното дърво кебрачо, различни видове фасул, чушки, тикви, патладжани, бамя. И понеже говорим за пирати, за хора, които са имали уж за химн песничката “Четиридесет души в ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо-хо и бутилка ром” - трябва да споменем питиетата, които се правят в рая. Най-напред, разбира се, ромът от тръстика, така тънко захаросан, ако е от Мартиника, така добре узрял, ако е от Куба, така хубаво потъмнял, ако е от Ямайка. И ракии, и вина се произвеждат там, но безспорно ромът стои над всичко - той съживява и мъртвеца!

Впрочем, да навлезем в поезията на капитан дон Мигел де Бариос. От различните части на неговата поема ще ви цитирам сентенцията за описваните острови.

Тринидад:

“Какви зелени криле разтваря
ароматното море с крайбрежия сребристи”

Тобаго:

“Не се плаши от урагани този остров,
полета плодородни са му стража”

 Мартиника, Маргарита, Санта Лусия и Пуерто Рико:

 ”С най-хубавата захар се прослави
брега на Гваделупа англиканска,
а Маргарита - перла индианска,
чий взор могъл би лесно да забрави?
От Мартиника нося сянка ланска,
Санта Лусия ми се на слънце прави.
На стража на Пуерто Рико е Иберия
и никой го не плаши в тази империя!” 

Барбадос:

“Като търговец той надмина Лондон!”
Еспаньола, наричана от индианците Хаити, и Кискея:
“Поле на флора си и на Нептун отрада си,
разположена на седемнайсет и половина градуса” 

Тортуга:

 ”Завладяна от френски корсари,
тя е земя със съдбини люти,
но вдига като платна зелени върхари
на двайсет градуса и трийсет минути” 

Куба:

“Остров, където Диоген Индиански
гледа величието на монарха испански” 

Различни острови:

“В триъгълника със вълни се борят
Сарса, Ареноса и Бермеха,
на Косумел ни името му взеха,
ни знаят с нега що да сторят”

Бермуда:

“Там бурята надава рев и вой,
и въздухът превръща се в порой”

Сан Хуан или Боринкен:

 ”Този остров от испанците е открит
по време на празника на цветята.
За някого той е по-хубав от Мадрид,
а за някого - най-хубав на земята”

 Пиратските стихове са като някои пиратски карти на рая. Те са например обърнати огледално и само внимателното вглеждане в тях може да разкрие истинските координати на акваторията, за която се отнасят. В поемата на капитан дон Мигел Бариос има, както читателят забеляза, вплетени сведения за географското месторазположение на някои острови. На някои от тях аз съм бил и мога да кажа, че и до днес описаната природа сякаш се е съхранила според погледа на поета, но ето че веднъж реших да си направя експеримент и погледнах в съвременните карти на каква географска ширина и дължина се намира остров Тортуга - може би най-свързания с пиратството Карибски остров. Оказа се, че поетът капитан съобщава месторазположението му с известна разлика…

Поемата завършва с ново описание на прелестите на рая, този път обект на вдъхновението е Мексико:

 ”Всичко е паркове, всичко е фонтани,
знатни градове, пристанища избрани.”

Тук пропускам възхвалите на подвизите, извършени от пиратите в света на така прелестно описаните острови. Аз просто исках бегло да запозная читателя с поезия, която досега не е популярна, макар трудът на дон Мигел де Бариос да представлява един много, много интересен епос…