Виктор Хара

превод и бележка: Никола Инджов

През есента на 1973 година само за няколко дни - между 11 и 15 септември - Чили загуби трима най-обичани свои синове. Те бяха президентът Салвадор Алиенде, поетът Пабло Неруда и певецът с китара Виктор Хара.
Последните фотографии на Салвадор Алиенде достигнаха до нас. Видяхме го с каска на главата, с автоматична пушка в ръце, а също така и с президентската лента на гърдите, но вече мъртъв, поставен в троноподобното кресло от защитниците на двореца “Ла Монеда” като някакъв символ. Вероятно когато военните влизат най-после в откъртените от бомби и куршуми зали, тях ги посреща единственият останал на поста си - Народният президент Салвадор Алиенде с петна от собствената си кръв по копринената лента на властта.
Пабло Неруда угасна в дома си в Исла Негра. Чили бе вече с пребити от приклади уста и погребението му бе мълчаливо. Най-великият поет от тихоокеанското крайбрежие бе заровен набързо и в страшна тишина, защото фашизмът бе забранил и плача по поета. В същото време домът му бе преобърнат в търсене на забранени ръкописи. Когато се върнаха от гробищата, близките му намериха няколко от индианските керамични статуетки на фамилната колекция строшени от нещо кораво и тежко, вероятно офицерски ботуши.
Виктор Хара изчезна с народа, откаран на печално известния стадион в Сантяго. Между вратите на футболното игрище военните наблъскаха всички ония, които им изглеждаха съмнителни. Там имаше всякакви хора, общото помежду им бе, че бяха невинни. Но народът трябваше да бъде сплашен и всички бяха сплашени, всички бяха заставени да стоят с ръце на тила.
Военните няма да разпознаят Виктор - казваше ми тогава един приятел. Той е с дръпнати очи, с едри скули, чернокос, набит, не много висок, типичен чилиец от планините. Той е като всички други там, в скотобойната на стадиона, ако сам не каже кой е, военните наистина няма да го разпознаят, ще го натикат в товарните вагони към някакъв концлагер…
Така говорехме тогава и се надявахме, че Виктор Хара ще премълчи своето име, че още веднъж ще се слее със своя народ, за да остане жив - макар и зад бодливата тел на островите около Огнена земя в антарктическите предели на Чили.
По-късно научихме, че са го унищожили заедно с китарата. Това бе всъщност логичният край на един борец, толкова ненавиждан от фашизма, колкото обичан от народа. С пончо през рамо, с китара в ръка, с хубава белозъба усмивка Виктор Хара бе любимият син на Чили. Каквото погледнеше с присмех Виктор Хара - над това се надсмиваше Чили. За каквото пролееше сълза Виктор Хара - за това страдаше и Чили.
Така го помня и аз…
Ние грешахме с моя приятел, като мислехме, че Виктор Хара ще остане жив, ако се слее още веднъж със своя народ. Не знаехме, не разбирахме, не предполагахме, че да се слееш с народа на Чили през есента на 1973 година, означаваше да загинеш, защото именно народът бе подложен на унищожение.
Бяха унищожавани хиляди хора с дръпнати очи, с едри скули, чернокоси, чернооки, набити, немного високи… Между тях бе Виктор Хара, той нямаше начин да остане жив, него го унищожаваха заради тях, тях - заради него.
По сведения на незнайни свидетели палачите са отрязали пръстите на ръцете му, за да не свири повече на китара. Унищожили са и самата китара - да не би да попадне у някого, чиито пръсти още не са отрязани.

МОЛИТВА КЪМ ЕДИН ОРАЧ

Стани и погледни към планината!
От нея прииждат
ветровете, слънцето и водата!
Ти, който правиш да текат реките,
ти, който правиш да лети душата,
стани и погледни си ти ръцете!
Към своите братя протегни ги вече смело!
Ще тръгнем дружно,
една и съща е кръвта ни!

Спаси ни от оня, който ни владее
посредством бедността ни!
Установи
твоето справедливо царство,
равенството твое!
Издухай като вятър
равнинското цвете,
пречисти чрез огън
цевта на мойта пушка!

Да бъде твоята воля тук
на земята ни грешна!
Дай ми твоята сила и смелост,
за да се боря!
Издухай като вятър
равнинското цвете,
пречисти чрез огън
цевта на мойта пушка!
Стани и погледни си ти ръцете!
Към своите братя протегни ги вече смело!
Ще тръгнем дружно!
Една и съща е кръвта ни!
Сега ще тръгнем и в часа
на нашата гибел.
Амин!