ТАТКО

Мариус Келару

превод: Роман Кисьов

ТАТКО

Баща ми гази през приказките
чакайки ме както когато бях готов
да дойда на света като една душа облечена във тяло
постилайки света пред нозете ми
като одеало което очакваше прегръдката
на моята любов

постави дланите си на земята
и земята ме причака
оставяйки ме да присъствам на големия спектакъл

учуден аз разстлах мокрите си стъпки
и нито един ден през който минах не ми беше заповедник
със всички мои сънища от тяхната вътрешност
от които можех да направя една верижка
от спомените
които са променливи и болни

живеейки веднъж със думите на майка и татко
останах учуден в ситуацията на стъпките
в която бях
татко си замина - закрачи
остави спомените като тишина на неговото тяло
тези прашинки във вятъра
сред океан от тишина
спомен за него и живота

аз останах с моите братя
и с майка ми
която всяко утро още чака един цвят от него


МОЕТО ОКОНЧАТЕЛНО РАЖДАНЕ

Умът ми е препълнен с уханието на детството
все още е залутан в моето първо раждане
моите братя
наименувани в съня
газят по моите пръсти
на думите които измъкнах от собственото си име

родих се дълъг
като отскубнат от първата звезда родена в универсума
скривайки името ми,
със първия вик на звездата
дланите ми се напълниха с приказката на моята майка
подпряна на рамото на баща ми когато той все още
                                                                       беше жив

моята вътрешност все още е препълнена със начала
очите ми искат да виждат
защото желаят да вървят към смъртта
на белите камъни на думите
един бог - при преминаване през моите думи -
                                                                   ми прошепна
една дума-пеленаче
и оттогава
падането продължи стъпка по стъпка
продължавайки живота си


СЪСТОЯНИЕ

Небето се крие между думите
през мене минава една усмивка
издължена от първата звезда на която бях седнал
тайно в първата любов
до моите стъпки вкаменени на пътя

минават секундите
като плодове отронени от първото някогашно дърво
виждам се отвъд неизвестното
където са съдбовните случки
откъдето все още не съм вземал
от протегнатата длан на съдбата

вчера продадох своите спомени
оставяйки ги да сияят само във мен
закачени на моите първи погледи
като пътник при заминаване

тихо е
минавам през крилете на думите-вести за самотата
откъдето тръгнах след първия мой стих


ИЗПОВЕД

Жаждата
нормални чувства в книгите
тя е тишина
със истинска ненаситност
поглед със поглед
дума със дума
спомен със спомен

сякаш вече ни едно
случване повече не ме очаква
ще трябва да тръгна отвъд този стих
там където поне няма пазарене
със светците - побратими мои
които се крият навсякъде в книгите ми

мисля за теб
любима моя завинаги
мисля и за нашето обичано детство
в което сълзите все още нямаха извор
загуба за очите ми
голяма като планетата на която тъгата за
                                                        детството
си намери гнездо при моя род
заминавайки си от началото
заминавайки си от края
бягайки

за да се съхраня
в тази нощ без спомени
внимавам да не падна в бездната
и да не се превърна в нещо друго
по-малък отколкото съм
в някой друг аз