Порфирио Барба-Хакоб

превод и бележка: Никола Инджов

В Меделин през 1995 година се бяха събрали много поети от много страни. Градът, известен повече като средище на наркобароните, се опитваше да преобрази себе си чрез поезията. На десетина места - в университета, в един прелестен амфитеатър, в зали на големи корпорации, в кметството, в кварталните паркове - всяка вечер в продължение на десетина дни поетите от света четяха стихове пред многолюдна публика. Толкова хора да слушат поезия аз бях виждал дотогава само в Москва. В Меделин публиката бе и млада, това бяха девойки и юноши със светещи очи, тези очи именно трябваше да осветят с друга светлина града, полегнал по протежението на една река в пояса на вечната андинска пролет…
Там аз четях мои стихове на испански, но винаги започвах с едно стихотворение на български - за да прозвучи в далечната страна езикът спасител на нашия народ. Но то бе всъщност превод на стихотворението “Бъдеще” от Порфирио Барба-Хаков - най-милия и най-странния колумбийски поет. Аудиторията усещаше, че има някаква мистификация. Не знам защо слушателите се досещаха, че това не е българско стихотворение. И когато ги питах дали са разбрали нещо, и когато добавях, че как е възможно да не са разбрали, та това е Порфирио Барба-Хакоб - те ръкопляскаха. Ръкопляскаха и викаха от радост, че този поет е четен пред тях и далече от тях. Защото Порфирио Барба-Хакоб е съкровения образ на поет в колумбийската представа за поети и поезия.
Почти сто години той е духовен спътник на поколенията.
Едва ли някога той самият е предвиждал нещо подобно. Животът му е на несретник и бохем, но това са европейски понятия за изпадналост от обществото. Порфирио Барба-Хакоб е типичен американски скитник, който още от детството си започва да върви нанякъде - и така до смъртта си. В неговия случай пътят му е от родното селище Санта роса де Осос до Мексико. Това означава, че той е преминал през половин Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Салвадор, Белиз, Гватемала, през населения с потомци на маите полуостров Юкатан, вървял е между вулканите Попокатепетъл и Истаксиуатъл, пресичал е езера, реки, високи планини, бродил е из пристанищни градове, движел се е с мулетарски кервани… Американските скитници, за които животът е път, имат и временни спирки. При някоя жена, която след това отглежда деца с образа на случайно поспрелия в съдбата й мъж; при някоя странноприемница, където може да се поработи за един хляб или за един панталон; и на някой църковен площад, където милостинята в неделя замества делничното равнодушие към просяка…
Порфирио Барба-Хакоб така преминава до края на пътя си и до края на живота си. Това име е един от псевдонимите му, другите са Рикардо Ареналес и Майн Хименес. Роден е през 1883 година и умира през 1942 година като Мигел Анхел Осорио. В един почти фантастичен разказ гватемалският писател Рафаел Аревало Мартинес го описва като Човекът, който приличаше на кон - в тази метафора са почти всички сведения за живота му, могат да се направят всякакви догадки както за физическия му облик, така и за нрава му. В Меделин обаче аз научих, че в Никарагуа се е появил някой, който се представял за негов син. Случаят е показателен, защото на свой ред свидетелствува за изключителността на поезията на Порфирио Барба-Хакоб. Той не е оставил нищо материално след себе си. Наследниците ще получат едната слава. Но каква слава!
Порфирио Барба-Хакоб издва само три книги приживе. Всичко, което пише, разпилява по скитническия си път. Изследователите му и до днес събират случайни публикации и се потят над идентифицирането на стихове, подписани с псевдоними. Отдалечен съвършено от литературния салон, той по капризната логика на успеха в изкуството днес е най-обичания поет на Колумбия - обичан и от читатели, и от писатели. Поезията му е изпълнена с контрастите между баналното и гениалното. Гениалното - като саморазкритие на лирическия герой. Баналното - като изумителна проява на лош вкус. Впрочем, това е становище, повлияно от испанския изследовател на колумбийската поезия Хуан Луис Панеро. Но Порфирио Барба-Хакоб остава с гениалното, с примера на творец, тръгнал от един напреднал модернизъм (Сесар Вайехо) към неизследвани и до днес простори в малкото му по обем творчество.

БЪДЕЩЕ

Кажете, когато умра…/ Дано не е толкова скоро!/, кажете:
блуден бе и надменен, налиташе често на бой,
животът му бе някакъв неизменен припадък,
бе пламък на вятъра той.

По островите на Америка скиташе наскърбен и тъжен,
укрепи дъх в Хондурас / страна като боров усой!/,
Мексико му внуши непокорство, свобода, свобода и устрем!
И бе пламък на вятъра той.

От високи неизмерни възлизаше към звездите,
говора му се помни с болезнени странни мечти.
И пропадаше в своите безнадеждни бездни,
защото е нищо пламъче на вятъра да си ти !

Свят унил опозна и бъдеще преживя, от живота
дори и смъртта не можеше да го спаси.
И тъй си отиде с неразбираем скитнически вопъл,
бе пламък на вятъра той - и вятър го угаси!

БЛУЖДАЕЩ ДУХ

Блуждаещ дух, несигурен, без сили,
долавяш ли възбудата крилата
по химните, от плодни градини заструили,
и по светата същност на нещата?

Ни път бележиш, ни отмерваш време,
случайно ли загадъчното има връх
в ония звънки планини от кремък,
подхранили и дъбове, и мъх?

А може би в една здрачена тайна
живееш от познание, светлик и слава
и знак божествен във вселената сияйна
измислено прозорче полуоткроява?

Някой знае ли нощем, когато се мътят
скритите форми на тишини обгорели
чия ръка ни движи, коя звезда ни вика?

О, ненаситна жажда да не намираш пътя!
Прозорчета и само прозорчета не сме ли
ние - човек, поле, ден, перуника?

Блуждаещ дух, несигурен, без сили,
долавяш ли възбудата крилата
по химните, от плодни градини заструили,
и по светата същност на нещата?

СКИТНИЧЕСКИ ВОПЪЛ

Бедата ми е, че вървя опипом, а гори ми челото,
че съм слепец без водач под синия януари,
вината ми е, че скитосвам по пътеките стари,
а лошото ми е, че не разбирам живота.

Бедата ми е, че и моята орис с мене ослепява,
че се намирам тук, измъчен от светлината,
че в нощта пресвята
сърцето ми е пренесена жарава.

Да си дошъл, без да знаеш, от някакъв изток,
подобно мираж осветил душата ми ослепена,
и от върха на неспокойна вселена
към съдбовната пропаст да вървиш напористо…

И макар че изглежда е жребий на знатност и слава
да въздигаш духа си под издут следобед
като мирис свещен…
Но сърцето ми е пренесена жарава!

Въпреки това като безсмъртен плам чувствам,
че в безсмислена битка си жертвам младостта.
О, нощ попътна, самотна и пуста,
по средата между смъртта и любовта!

ЧОВЕК

Вие, които не сте носили в сърце гробницата на някой бог,
нито в ръце кръвта на някой самоубиец;
вие, които не схващате ужаса на съзнанието пред Всемира;
вие, които не чувствате как червеят на коварството
гложди неспирно корените на живото същество;
вие, които не заслужавате ни висша почит,
ни висше презрение…
Вие, които притежавате неща без устрем и падение,
без вътрешни взривове, еднакви и сърдечно лесни;
вие, които не сте бълнували заблудите
на Пространство и Време,
и си мислите, че животът е това, което съзерцавате,
че е просто закон, просто любов, просто целувка и просто дете;
вие, които отнемате житото от нивата озлобена
и го ядете с чисти ръце и тихо;
вие, които казвате “Разсъмва!”
и не оплаквате чудото на зората;
вие, които не ставате дори и за просяци,
не правите хляб, легло не разстилате със собствените си ръце
в запуснатите бордеи
и в просия наблюдавате дните
като безсмислено мъчение…

Вие, които не сте стенали от ужас и страх -
като между здрава греда и прегръдка желязна -
от несправедливи страдания,
додето душата избухне в сърдития блясък
като чиста лампа от вселенската саможертва…

Вие не ще разберете болезнения смисъл
на тази дума: ЧОВЕК.

НОКТЮРНО

О, какво голямо сърце сърцето на полето
в тази нощ синя, и чиста, и кобна,
колко обич и колко състрадание в него,
колко мощ безподобна!

Чувам го да тупти и живота си осъзнавам,
той ми е ясен, дълбок, разбираем,
и си има като морето и планината
във времето корен безкраен.

Чувствам го да тупти, една неизразима
тръпка сърдечна и жизнена ме подкрепя,
и не мисля, че съм кораб чуплив и крехък,
и че борбата ми е кратка и свирепа.

Напразни тревоги, болката е поносима -
прошепва оня приятел, в мене вроден.
Мигът е разцъфнал, нежен отеква звън,
сърцето на полето ти дава сила
да пристъпиш в последния сън.