ИМА ДВА ЗЕЛЕНИ ХЪЛМА
ИМА ДВА ЗЕЛЕНИ ХЪЛМА
Има два зелени хълма,
като две жени седящи:
чакат детските ми стъпки
да преминат през реката.
Чакат сенките вечерни
и звъна на стар часовник,
а след него смях момчешки
след политнало хвърчило.
Ветрове от хълма детски
са откъснали хвърчилото
и смехът се е разпръснал
като при стъкло строшено.
В сенките и в мойте нощи
са изчезнали лицата
на предишните другари -
корените на живота.
Но седят все тъй зелени
двата хълма край реката,
двата хълма с профил нежен.
Всеки друм към тях ме води.
ЦВЕТЯ
В памет на мама
Цветя в лехи и в шарени саксии -
приятели от първия ми ден -
като слънца огрявате ме вие
и аз чрез вас съм от студа спасен.
Когато майка ми цветя садеше,
говореше им като на деца,
когато майка ми цветя тъчеше,
разцъфваха в килима чудеса.
Каква бе тая сила в дни нелеки
от болка да се ражда красота?
По шарените мамини пътеки
се влизаше в света на обичта.
С цветя запомних всеки ден на мама.
Домът ни беден беше цветен храм.
Цветя такива разцъфтяват само,
когато слънцето нощувало е там.
СТАРАТА КЪЩА
Там, сред лятната омара
на един задрямал двор,
чака стъпки къща стара,
сред градина с птичи хор.
Денем в слънчев блян дочува
женски стъпки, детски смях,
в нощна самота тъгува
за раздялата със тях.
Тежко пада тишината
сред бръшлян и буен хмел.
Несмущаван, на вратата
паяк мрежи е оплел.
Но в една картинна зала
сред усмивки - светлини
къщата живее бяла,
както в хубавите дни.
И в градината зелена,
и под летен цветен свод,
от художника спасена -
тя живее нов живот.
ДА НАХРАНИМ ВРАБЧЕТАТА
Да нахраним врабчетата.
Зад прозорците зъзне града.
Уморените птичи крачета
ме раняват със остра следа.
Да нахраним врабчетата
със трохите на зимния ден,
с доброта съхранена
тая заран у теб и у мен.
И във нашата зима,
неочаквано рано дошла,
ще ни радва, че има
и спасени от нас крила.
ЖАЛБА ЗА КЕСТЕНИТЕ
Все още подир толкова години -
за кестените ми е много тъжно,
за средната редица от дървета
на булеварда в Карнобат. О, Боже!
Защо ли ги предадоха на брадвите?
Не чуваха ли техните стенания?
Все още питам. Кой ще отговори?
Виновните са във небитието,
но битието ни е застрашено
от толкова безмилостни идеи.
Вървим и гневни думи ни задавят,
повтаряме ги толкова години.
Защо да не повикаме веднага
онези лесовъди - най-добрите,
които в моя град сега живеят,
да посадим и аз, и ти, и всички
една редица кестени красиви
и да осъмне булевардът хубав
с усмихнати дървета по средата.
Тогава сенките им ще зарадват
дори и на покойните душите.
Но ние все мърморим от години,
че някой е дърветата изсякъл,
но празното пространство си остава
като след някакъв жесток спектакъл.
ЧУДЕСА
Във Карнобат, на панаира летен
душата ми празнуваше щастлива.
Да можех да остана денонощно
в паноптикума, в цирка, в менажерията…
Единствено в дъжда проливен можехме
да си останем в къщи, там тъгувахме.
Ако пропуснеш нещо, после другите
ще ти се хвалят и ще се присмиват,
че си се скрил уплашен и не знаеш
какви чудесни зрелища е имало…
Не могат с думи да се преразкажат,
не могат и повторно да се видят
през следващото лято. Ще е друго…
Не стигат две очи да се разгледа
това, което панаирът носи.
О, глобусът метален е чудесен,
мъжът във глобуса с мотоциклета,
с ботушите, със кожените дрехи
и кожената каска с очилата!
Той от роман на Жул Верн тук е слязъл.
Въртеше се във всичките посоки
и скоростта му беше фантастична.
Когато спре моторът ние още
пулсираме, вибрират ни душите
и скоростта ни тласка нанагоре
по улиците на града, до края.
А там, високо, между два балкона
върху опънат тел човек се движи,
върви наляво, връща се надясно,
събува и обува панталона,
донася столче и камфорка слага,
тиган на нея и яйца опържва,
похапва си и после се покланя,
изпраща ни съзвездия целувки
и някъде на покрива изчезва
сред облаците от аплодисменти.
Ний тръгваме по своите пътеки -
учудени, омаяни, щастливи,
а чудният човек върви все още
по лунен лъч в небесната градина.
