Веселин Ханчев

Няма го вече Николай Лилиев.
Отиде си последният от едно бележити поколение поети. Отиде си, за да усетим още по-ясно какво голямо място е заемал между нас. Напусни ни, за да открием още по-недвусмислено, че винаги е бил между нас. Замлъкна, за да разберем, че гласът му не е заглъхвал никога.
Понякога ние забравяхме за него - незабележимия, безшумния. Той не забравяше никого. Не забравяше нищо. Понякога вземахме мълчанието му за безсилие. То беше сила. То беше изпълнено с денонощен труд над словото, с пословична, жертвена привързаност към театъра, с огромно чувство за отговорност пред изкуството, пред епохата, пред човека.
Последен представител на едно отминало време, Лилиев живя и умря като наш съвременник. Защото не други, а нас той обогати с нежността на своята поезия. Защото не други, а нам той завеща богатствата на своето слово, на своята мъдрост, на своята култура. Дълго време ще чувстваме по ръцете си топлината на неговата ръка, която ни помагаше да откриваме големите пътища и ни предпазваше от погрешните посоки. И всички ние - поети, актьори, режисьори, драматурзи - тепърва ще изпитваме острата болка, че го няма. Него - милия приятел, скромния човек.
Целият му живот беше велика скромност. Той беше посветил голяма част от него на театъра - мястото, където славолюбието не отминава никого. Но то отмина Лилиев. То предизвикваше у него само снизходителни усмивки, пропити с ирония думички. На суетните той гледаше като на големи деца. Ненавиждаше шума, самоизтъкването. Той, който имаше може би най-голямо право на това. Обичаше единствено простата красота на хората, на природата, на вещите. Сам излъчваше тая красота около себе си.
Колко хубаво би било, ако тя и след смъртта му е останала у нас!
Прощавай, наш голям събрате, мили учителю, приятелю!

сп. „Пламък”, кн. 11, 1960