Жак Вийо

бележка и превод: Никола Инджов

Поет на един остров и на два народа - това е кратката формула за живота и творчеството на Жак Вийо (1942-1965), роден като хаитянец, загинал като доминиканец, когато населението на Санто Доминго се вдига в защита на своите елементарни човешки права и този бунт бе потъпкан от известните морски пехотинци. Жак Вийо пишеше на три езика - френски, испански и креолски, и представлява поради това крайно интересен литературен феномен. По-важното е, че той се изяви като най-висшият талант на оня остров, където бе построена първата католическа църква в Америка, но където с появата на Жак Вийо се установи едно не по-малко историческо богоборство. Богоборство в широкия смисъл на думата, тъй като поетичната му метафора “Има прах от човека в праха на света” обръща наопаки не само библейските твърдения, но и социалните. Тази идея е главната в неговото творчество, да не забравяме, че е изказана в крайно изостанало място на света, от което освен съобщения за терор и потисничество никакъв друг полъх от широкия свят не е пристигал десетилетия наред.
Днес името на Жак Вийо съществува като символ на братското единение на доминиканци и хаитянци - пише доминиканският поет Педро Мир, който също така разказва как е дошла гибелта на поета: “Той командваше една въстаническа група, когато в нозете му избухна снаряд.”
Политическата борба на Жак Вийо може да се оцени по обстоятелството, че империализмът, който навсякъде в Америка се стреми да разрушава традиционния начин на живот, бе постигнал двата народа на острова да се изправят един срещу друг, подстрекавайки ги на базата на различните езици и на отликите от колониален характер. Испанският фермент у доминиканците и френският у хаитянците едва ли биха били причина за всичко това, но системата “разделя и владей” използваше материалната и духовна изостаналост на двата народа. Мнозина още неизвестни обикновени хора извършиха същия подвиг, който извърши поетът - хаитянци и доминиканци смесиха своята кръв в общото сражение през 1965 година.
Жак Вийо наистина стана човекът-символ на тази обща борба, която предрича общо мирно бъдеще. Неслучайно в поемата “Нищо не трае колкото стонът” драмата на народа е описана като общоостровна.
На мене ми се струва, че тази поема се родее с поемата “Септември” на Гео Милев. Разгромът на народните маси и историческият оптимизъм в окончателната тяхна победа внушават констатацията, че навсякъде по света революцията намира в поезията свое безсмъртно продължение. Обратното е също вярно - поезията намира в революцията своите същински сюжети.

НИЩО НЕ ТРАЕ КОЛКОТО СТОНЪТ

(из поемата)

Кога точно животът се отдели от нас,
на кое място,
при какъв завой на пътя?
По кой от нашите друми обичта изостана,
за да ни каже сбогом?
Нямаше нищо по-тежко от живота на колене,
нямаше нищо по-болезнено от нашите сърца
от окачената на устата ни горчива дума.
Защо извървяхме оголтели това пространство?
В коя от нашите ръце се стаи вятър,
за да разкъса нашите вени и да вкуси нашата кръв?
Да вървим - накъде?
С каква цел!
Да вървим с пленено сърце,
с рани по гърба, където нощта набъбва -
защо, накъде?
Какво бе станало с нас?
Дълги пътища ние пребродихме.
Засяхме нашата мъка
в най-дълбокото място на нашата душа.
Милосърдието на някои хора ни причини болка.
Кой е петимен да завоюва нови континенти?
Да обикнем нови лица - кой желае?
Всичко бе завлечено-отвлечено,
дори и неща, които считахме много наши.
Не се научихме да говорим с вятъра и да тръгнем,
на дънер да поседнем в мига, преди да хванем пътя.
Ние се доверихме на нашата кръв,
без да си спомним, че в други сърца
същата течност кипи
или се пролива - победна веднъж, а веднъж победена.
Какви мълчания ни очакват да ги преминем?
Какви пътеки очакват нашия ход?
Какъвто и да е пътят, той поражда същата болка,
същия страх за живота.
Ние се унищожаваме, свием ли се в нас самите,
ставаме все по-малко човечество.
И сега
сами,
победени,
разбираме, че сме хора,
защото другите преди нас са били хора.

- - -

Много сърца натрупахме в нашето сърце,
много думи в посечения от мотики наш глас.
Оставихме следи по всички пътища
и някои от нас вече не съществуват.
Ръка за ръка със сенки вървим.
Нашият поход е вик застинал.
Всяка наша стъпка е цял един ден.
Всяка дума - хиляди думи, произнесени от потомството.
Какво ще стане с нас след този дълъг поход?
Няма значение дали мрамор или камък увековечават
влажното ни глинено сърце.
Стига ни нашия глас да остане в гласа
на приятеля, на спътника, който ни подаде
ръка, когато падахме вече.
Запълнихме много празнини, които ни завещаха.
Други ще запълнят това, което ние оставим празно.
Нямахме никакво време да измерим наследството.
В чие сърце нашето сърце ще отдъхне?
В чий глас нашият глас ще се обнови?
Нищо не знаем,
изпълняваме дълг, започнал преди нас,
и който няма да свърши с нас.

- - -

Внимание!
Има прах от човека в праха на света.
Кой смени посоката на вятъра?
Кой постави ключалки на житните хамбари?
Кой отклони кинжала към сърцето на човека?
Има хора, които присвояват деня.
Има хора, които пречупват нежността.
Има тенекиен галоп на смъртта,
има златни тромпети, възвестяващи край на живота.
Заробени са носачите на слово,
онези, които мислеха, че стига да изрекат една дума
и всички ще я обикнат и ще я чуят.

- - -

Имаше един град под дъжда на спомените.
Сега има един град под кървав дъжд.
Водата го дели на две и го пълни със зловония,
отмива стени и хора.
Сега има един град под кървав дъжд,
той остава без дървени стрехи и без лиани,
смали се до паважа и до цимента.
Дълги железни корени изследват земята
и поддържат надигнати думи от силиций и вар.
Тук от много време насам животът отмира.
Затваря се в люлките.
Страда в болниците.
И се повтаря. Отива си. Връща се. Напредва.
Прекрасни проститутки като охлюви пълнят улиците.
Скитниците дебнат доброчестивия път.
В дворците, в салоните
мъртви сърца възвестяват необходимостта от мълчание.
Нищо не ще научим от онемелите лектори.
Нищо освен мъртви рози не ще откъснем от човека с фрак.
Как да се вдигнат мъртвите във въстанието
на сенките против смъртта?
Как да се въздигне живота в тези ширини на враждата?
Разтяга се града и радостта се стеснява.
Градът е оголял,
лишен е от слово,
лишен е от хора с мъжка кръв.
Множат се нощните ловджийски, безсловесните скитници.
Ах! Деца се шляят удивени,
разчорлени усвояват нощта и питат
за имената на съзвездията.
Сладки погледи като блато
без ларви, без плесен, без удавници.
Всичко това е по улиците.
Животът, тинята, доброчестието.
Град, построен по ръба на водата
от хора с бронзови профили и блестящи аркебузи.
Няма други паметници, освен на завоевателя
или на жестокия воин, сътворил тази земя по своя път.
Бронз за шпагите и за всички други оръжия,
нищо за лицето на някое дете
или за някой юноша, който расте изплашен,
или за някоя девойка, която умира при раждане.
Цял един град за смъртта.
Дворове без педя земя за игра.
Парк с тесни гробища и изоставени дървета
за влюбени просяци и за избягали луди.
Град, разделен от водите. Зидове, които те удрят.
Мъже, очертаващи пътища,
жени, пълни с проклето семе.
О, град,
гробница човешка!