РЮРИК – КНЯЗ НА РУСИЧИТЕ

Виталий Антонов

превод: Георги Ангелов

Неизповедими са пътищата господни…
Като дете мечтаех да стана армейски офицер.
А станах мирен земеделец.
Знаете ли кое е най-важното в работата на земеделецa?
- Да обича работата си и да мисли, да мисли, да мисли.
- Подобно на шахматиста, да анализира стотици комбинации и да избере единственото правилно решение, защото няма на земята две еднакви полета и еднакви по време години.
- А най-важно е хората да знаят, че няма да “заровиш” напразно в земята огромните пари, няма да бъде напразен трудът им на полето цял ден…
Обичам от цялата си душа руските поля, а със златни ръце не мога да се похваля. Ръцете ми са свикнали с кормилото на служебната УАЗ, с телефонната слушалка, със страниците на книгите и специализираните списания. А ръцете ми могат и горещо да прегръщат любимата жена и нежно да галят детските глави.
Вярвам в реинкарнацията на душата. Вярвам защото ръцете ми помнят яростно-стрелящата по врага картечница, помнят ръкохватката на меча и обтегнатата тетива на лъка.
За сеитба става агрономът от сутрин и се прибира у дома по тъмно, когато децата заспиват или вече спят.
Ето и сега те вече лежат в легълцата си, а аз започвам да им чета старинната приказка:

В море - океан,
на остров Буян
лежи бик печен.
В едната страна - нож наточен,
в другата - чесън счукан.
- Вземи остър нож, парче си отрежи,
в чесъна топи…

И изведнъж, като че мъгла в главата…
И аз вече не съм аз…
Чух шума на морския прибой, явно почувствах мириса на морето.
Чух протяжния изплашен вик на майка ми: “Рюри-и-и-к”.

Душата си спомни всичко!
Трябва да разкажа за това на децата си и на народа си - наследник на славата на славните Руси!
И лично на Вас.
Започвам…

Разказ на Рюрик - воина и княз на Русите

Роден съм преди повече от дванадесет столетия.
А името ми на славянски означава Соколчето.
Не вярвайте, когато чуете, че историята на Русия е започнала с моето призоваване в Новгородското княжество.
Не вярвайте, че съм бил норман, швед или немец.
Аз съм кръв от кръвта, плът от плътта на племето на славяните - руси, от тотема на сокола.

Баща ми е племенният княз Годолюб - управник на острова и подвластните му земи.
По извечното право на наследствената вотчина, владееше Годолюб остров Буян (Руян, Руген) в Балтийско (Варяжко) море.
Островът ни беше едно от най-святите и почитани места в Европа.
Много народи, хиляди хора - търговци-гости и поклонници по море пристигаха в Руян и по различен начин назоваваха нашето племе на воини и мореплаватели.
Майка ми е Умила, дъщеря на славния княз Гостомисл, внучка на Буригвой, а Буригвой броеше своя род от древни години, чак до десет коляно - до първия известен му по име и дела княз - Славен.
Богат беше Буян с удобни заливи, букови гори, житни поля, ливади с буйни треви, светли езера с води целебни, с лов на птици и зверове, със зверове морски, за риболов.
Плащаха ни данък племената на чуди, словени, кривичи и веси.
Преди четиристотин години твърдо се сражаваха нашите воини с немците и датчаните, отбранявайки земите им от иноземци.
Стигнаха нашите хора с ладиите си и строяха селища по бреговете на Исландия, Англия и Нидерландите.

Чуден, велик и прекрасен беше нашият град Аркон, наричан от чужденците - Редерик, на брега на морския залив.
Свободна беше в него търговията. Извисяваха се кули и прекрасни храмове в чест на върховното общославянско божество Сварог, а по нашенски - Святовит.
От неговото име произхожда самото название на святостта, на всичко свято, на светите праведници (т. е. на хората, следващи пътя на Правдата) и божествената светлина, разливаща се на земята.
Само служители на бога, в бели одежди, можеха да влизат в светилището, при това задържаха дъха си, за да не осквернят с него Святовит. Те поддържаха белите коне на бога, с които той излизаше нощем, за съкруши враговете на славяните. Триста конници в червени одежди пазеха обителта на бога.

Беше Святовит, по начало, мирно божество.
Но ни изтласкваха враговете на славянските племена от Берлини (Berlin), Зверина (Schwerin) и други славянски градове. От корен изтребваха кръвните братя Поруси (Пруси). Превърна се Святовит в бог на войната и отмъщението с лък или с меч в ръка.
Много години по-късно, историкът Геpаpд Меpкатоp ще напише за нас: “На онзи остров живееха идолопоклонници - рани или рутени - люти, жестоки в бой, знатни, силни, храбри воин бяха, срещу християните воюваха жестоко, за идолите си държаха, и за всички околни държави бяха страшни и пpотивни. Езикът им беше словенски и вандалски. Грамотно учение не търсеха, но и заповед между себе си сториха, грамота, а не само на воински дела прилежни ловци да бъдат”.

Когато не бях навършил и три години, обкръжи града ни сила на датския крал Готфрид. Преди последния, страшен бой произнесе моят баща знаменитата в Рус фраза: “Който с меч дойде при нас, от меч ще загине”.
След време ще стигнат тези думи до наследника на нашия род Александър Ярославович, наречен Невски, до руските воини, застанали на пътя на Батий и Мамай, Наполеон и Хитлер.

Но сила сила прекършва…
Падна меча от ръката на баща ми…
Обеси, задуши в примка ненавистният Готфид изранения ми баща, като последен крадец, а не като благороден воин и славен княз.
Разрушиха датчаните и храма на Святовит.
По-късно на острова дойдоха шведи, след тях немци.
Посрещаха враговете на бранното поле и губеха буйните си глави славните мъже от нашето племе: Дражко, Славомир, Мстива, Ратибор, Крутой, Нилота, Прибислав, Вартислав.
Това са истинските им имена.
А още бяха хиляди неизвестни, но не по-лоши, воини.
Унищожаван беше нашият народ.

Така аз, малолетният княз без княжество, лишен от състояние и Родина започнах живот на скиталец по земи и страни.
Мен и майка ми княгиня Умилена пазеха верни хора. Те ме приобщиха към грамотността, историята, смятането, географията, теологията, астрологията и други науки. Обучиха ме и на най-важната, бойната наука.
На деветнадесет години бях представен на справедливия крал на франките Луи Благочестивия, който помогна да си върнем родовите земи.
Не за дълго…
Войни и междуособици терзаеха Европа.

На двадесет и две години аз пак нямах нищо, освен памет, ненавист, бойно майсторство, малцина бойни другари и символа на нашия тотем - сокола, стремително и безпощадно пикиращ от високо към обречената си жертва.
В сърцето на воина няма място за униние. Аз започнах да свиквам своето соколово ято - славяни и нормани, варяги и викинги, франки и хазари - свободно войнство от всички народи и богове, търсещи справедливост, слава и злато.
Ние не бяхме банда от грабители. Ние бяхме споени от клетва за вярност и строга дисциплина. Ние станахме най-добрата армия в Европа, громяща врага по море и суша.
Нашата армада с щурм мина през европейските страни, от северните морета до Африка, завзе градовете Нант, Бордо, Севиля, Лисабон и стотици други малки градове.
С невъобразима плячка се върнахме в родния край. Ожених се за най-добрата девойка на земята Ефанда - дъщеря на норвежкия крал.
Освободеният Буян стана главният лагер на моята армия.
Там Ефанда ми роди наследник, бъдещия княз киевски Игор.
Игорев възпитател и наставник стана великият воин и влъхва - Олег Мъдрия.
От Буян отплуваха воини да завоюват Париж.
От Буян двадесет хиляди наших витязи заминаха да “щипят” високомерните англи.

Бяха ми подвластни земите на Дания, скандинавските страни и горното течение на Рейн.
Когато наближих петдесетте бях постигнал всичко, което може да пожелае всеки от смъртните.
Към петдесетте започнах да се уморявам от походите, раните, кръвта и мъката на покоряваните народи.

Когато бях около петдесетте, дядо ми Гостомисл, княз новогородски много отслабна със здравето и се подготви да иде в света на сенките.
Нямаше Гостомисл наследници по мъжка линия.
Изборът беше между Вадим, син на голямата му дъщеря и мен - син на средната му дъщеря - Рюрик.
Умиращият дядо възложи управлението на Новгород на Вадим.
До мен дядо изпрати посланици с молба да приема княжеството в Новгородската земя и други земи, събрани от Гостомисл.
Поклониха се посланиците в краката ми и рекоха: “Ела да ни управляваш и владееш, защото земята ни е велика и изобилна, а нарядник (наследник, разпоредител, ръководител) в нея няма”.
Аз оставих острова си Буян, мит от сивите студени води на Варяжко море и дойдох в Ладога, дойдох да възвелича Русия.
За да не се ограничават свободите на Вадим и новгородци, а и за да се избегнат възможни конфликти между новгородци и моите дружинници, построих свой град на Ладога.
Градът прикриваше Новгород от морски набези и позволяваше да се контролира целият поток от стоки по търговския път от варягите към гърците. Верни хора се установиха в Изборск и Белозерск.
Практически без кръв бяха присъединени към моите земи Смоленск, Ростов Велики и Мур. Защитих аз от Асколд земите на кривичи и поляни.
Сплаших в Днепровските степи хазарите, маджарите и гърците.
Споразумях се за мир с князете, хановете, владетелите на съседните земи.
А в сърцето на моето княжество - в Новгород се зароди смут. Въстанаха срещу моята власт Вадим и болярската върхушка. Присъедини се към тях челядта подчинена и други човеци, опити лъжливи думи на площада на Вечето.
Крамолата изкорених с меч и огън.
Вадим прие смърт, достойна за изменник.

Седемнадесет години князувах в Рус. Положих огромни сили, за да се разпростре Велика Рус от Бяло море до Черно море. Не успях да свърша всичко замислено, но останаха след моята кончина и довършиха замислите ми моя син Игор Рюрикович и Мъдрия Олег.
На вас, потомци мои оставих силна, единна руска земя. Обичайте я, пазете я и помнете, че историята на земята ни не е започнала с мен.
Четири и половина хиляди години са я поливали с потта си, сълзите си и кръвта си славяните - вашите предци.
Те биеха немските варвари, диваците от степите, самодоволните ляхи, свирепите перси и много други алчни народи. И побеждаваха. Понякога слагаха костите си, защитавайки своето огнище, своите жени, своите деца.
Подрастваха децата, изправят рамене и изгонваха врага. Защото няма нищо по-скъпо от свободата и няма нищо по-страшно от чужди или от собствените користни лъжливи управници.
Бях кръстен от франкски попове на деветнадесет години, но и досега, ако Злото идва срещу Рус, се вдига моят дух над гладката повърхност на езерата, над безкрайните гори на корелите, над неизвестния ми гроб, радостно гледа земята, събрана с мои усилия, горестно скърби за горчивата й съдба, моли се за Рус на древния си мирен и страшен бог Святовит.
След това, в преди тежки години, се вселява душата ми в тяло на малък русич и той израства воин.

Но вече съм уморен от войни и кръв…

Уморих се да гледам как лягат в земята не житни зърна, а телата на падналите герои…

Последният път загинах, на края на златно пшенично поле, в тялото на млад лейтенант - картечар, прикриващ оттеглянето на другарите си…

Той не искаше смъртта. Той обичаше да гледа как зрее житото…