поема

Жанета Михова

ПАК В СЕБЕ СИ СЕ ВРЪЩАМ…
Неотложно свиждане
при скъп болник, когото все окуражавам.
Премерена е всяка стъпка.
Повтаряна е нощ след нощ.
А улиците на душата – лабиринти хлъзгави
дълбаят все навътре по неосветени пътища.
Да крача наизуст из себе си
година след година съм се учила –
мъчително прохождане,
докато пъргавите тичаха навън.
Мъчително проглеждане
за смътните контури на предметите,
в които парех пръстите си, но ги разпознавах.
И малко тъжно е,
но някак е спокойно – като пред пробуждане,
когато младостта – превръзка на очите
се свлече и видиш цвят.
Когато стадият на далтонизма в розово
е вече превъртяна лента
и зеницата на окото е събрала късовете свят.

СВЕТЪТ НЕ В НАС. СВЕТА НАОКОЛО.
Да го събираш
игра на кубчета за възрастни е,
но годините те обездвижват.
На дънер заприличваш. Разделил си се
отдавна с детското въображение.
На късове светът стои. А накъсяват дните…
Минава цял живот,
докато на бесилките-въпроси
увисваш всеки миг,
а всеки отговор ти носи
едно съмнение – дали във обектива на нещата
си правилно центрован. И дали е днешна датата.

ЖИВОТЪТ, НОМЕРИРАН, И РАЗПРЕДЕЛЕН ПО ДАТИ
с часовника-монокъл те гледа от стената.
Нагърчен от усилие към лудостта посягаш –
на времето окото е от стъкло… Строшаваш го.

СТЪКЛАТА –
късове от дяволското огледало
ме бодат в очите.
Кривят се образите
и изглеждат уродливи.
Не помня вече откога
изтръпвам на живота в ъгъла.
Не помня откога съм чужденка
без никъде да съм пътувала.
Ръцете ми изтръпнаха,
ръцете ми окаменяха от протягане
към все еднаквите лица,
в които всеки миг се припознавам.
И всяка среща е убождане,
защото червеите вече са закусили
и плодовете се търкалят настрана…
Отново закъснях. Или е рано? Отминавам.

И МЕН МЕ ОТМИНАВАТ –
все пъргави спринтьори
се стрелкат по отсечките на ясните желания.
Общуват на гроздове, на купчинки отдъхват,
нагъсто лагеруват, при нужда си услужват…
Биваци пъстри срещам и все ги отминавам.
Прането вън е бяло. Край огъня е вкусно.
Промъквам се на пръсти – гостоприемни хора
легло ще ми постелят… А аз нощувам трудно.

И ВСЕ ПО-ТРУДНО Е.
Напомнят бесилките-въпроси,
че времето късее. А отговорите са прости.
Ужилват с краткостта си, а с жилото се вбива
отровното съмнение – дали ще стигнат сили
конете да отвържеш от яслите им сити,
стрелата си да пуснеш на слепия в очите.
За обич да прогледнеш. При нея да не спираш.
До дъно да допиеш остатъка от дните…

НАВЪН Е ДЕН.
Полека изсивява
мастиленият правоъгълник на стаята.
Стъклата му са крехки, но ги режат с диамант.
И диамантена е съпротивата му срещу въздуха…
Достатъчно го дишах все на вяра.
Мен няма да ме виждат още дълго време.
Пердетата ми дълго ще са все като клепачи спуснати
и пламъчето на свещта ще се втвърди от неподвижност.
И в тази неподвижност – до строшения часовник,
сред смътните и парещи контури на предметите,
край късовете свят, неподредени в паметта ми
ще стъпвам бавно. И ще оздравявам.