Кръстьо Станишев

ПСАЛМИ

ПОМИЛУЙ НАС

Страхът ще стъкне
скрит огън пак…
Вън мракът мъкне
кълба от грак.

Душите грешни
без път летят.
Дано ги срещне
накрай сънят.

Накрай дано се
успокоят…
В нощта се носи
презрян грехът.

Сред тъмен хаос
треперещ глас
дочух едва аз -
„Помилуй нас…”

ПСАЛМ

Сърцето ми е притеснено.
Събужда се на заранта
във мрежа сякаш уловено,
люляно от неяснота.

И този ден като последен
ще бъде преживян от мен.
Напразно през прозорец леден
се взира разумът смутен.

Вън въздухът тече размазан
подобно сиво вещество…
О, Господи, защо наказан
съм аз, и всички, за какво?

Къде престъпих Твойта воля,
кога бях обладан от бяс?
За всички и за мен се моля.
Смили се и помилуй нас!

От зло и злост отдалечи ни,
и от позор ни опази!
От устни и очи невинни
изтрий смразените сълзи!

А над сърцата притеснени
надяването проясни,
за да съглеждат просветление
до свършека на всички дни!…

ГЛАС

По какво да ги познаем?
Нямат на челата знак.
Техните лица под наем
знаем, че са взети. Как

да ги различим в замаята
от сълзи и викове?
Помним: ще ги разпознаете
по добрите плодове…

Питаме с очи: на мрака ли
синове излизат пак,
гласовете ни прегракнали
за да подражават? Как

да ги отбележим, Боже,
за да помним?… Между нас
ходят вълци в овчи кожи
и говорят с Твоя глас…

СТЕНИ

Подобно мрачни плесенни стени
към мен се движат бъдещите дни.
След първата стена стени застават
и със очи от мрак ме наблюдават.

Нима това е бъдещето? Кой
зъл демон моя просветлен покой
прогони? През стените как да мина,
за да попадна в тихата градина

на времето последно? И дали
духът е сподобен да раздели
морето на опасността със жезъл
като пророкът Мойсей, възлезъл

не в обетована земя, а горе,
където пак със Бога ще говори?…

ДАЛЕЧЕ ДОЛУ ПЪТЯТ

Далече долу пътят сред полето
изстрелва глухо своя смесен ек,
за да ме търси, и лети, дордето
се претвори във говор на човек.

Но аз съм този, който претворява,
и който - вслушан в чужда самота -
конеца на надяването вдява
в сияйната игла на мисълта,

за да съшие дрипите развени
на думите, и да просветнат пак
самотни изречения, споени
от мисъл, необятна като мрак…

ВИДЕНИЕ

I.

Не виждам бъдещето вече.
Отнета ми е тази власт.
Над моето чело се свлече
печал подобно земен пласт,
и ме затрупа.
               Жив-заровен
на дъното от тинест мрак
на кладенец със дъх отровен
помръдвам и съзирам пак
високото небе, което
с разкъсано лице над мен
се свежда милостно, дордето
мълча, безсилно примирен…

Но и на дъното съм раб над
самотността.
               И вече знам:
във въздуха ще бъда грабнат
на облак, за да срещна там
Вселюбовта…
              А дотогава
ще шепна в моя нов затвор:
на дъното живее слава,
а на повърхността - позор.

II.

Годините са стъпала. Отвъд
последното стъпало ще замръзне
над бездната невидима кракът,
където като призрак ще се плъзне
със черната си ладия Харон.
Ще срещне и въздигне той душата
във свойта ладия като на трон,
за да я отведе сред тъмнината…

Такива са очите на плътта.
Но взорът на душата друго вижда…
Тя се възнася и - отвъд нощта -
към нея свята светлина приижда.
И там я срещат близките души
край Божия престол… А дотогава
с това видение ще се теши,
дордето на земята пребивава.

СРЕД МРАКА ВЪНШЕН

Вън бродят духове. И аз не знам
добри ли са. Във въздуха катранен
с крила прошумолява шепот странен
подобно гълъб див под свод на храм…

Сред мрака външен може би душа -
изгубена, погубена - опитва
да ми запише своята молитва
със буквите неясни на нощта.

МАЛКА ЕЛЕГИЯ

Годините се стопяват
като паднали снегове.

Но тук-там цели остават
бели петна страхове…

Годините в недрата потънаха
като стопени следи.

И там претвориха се в тътнещи
неуловими води…

Годините бързат към Лета.
Забравата е покой.

Когато забравят поета,
спасен и свободен е той…

СТИХОВЕ
ЗА МОЯ ВНУК КРИСТИЯН

I.

Плачът е твоят говор. А пък аз
не съм научил думите на този
език божествен. Ала - Бог помози -
и сричките на плачещия глас

подреждат се, да се роди значение,
намислило и мен да осени
подобно бляскаво стихотворение,
което аз ще преведа след дни…

О, твоя плач да можех да повторя,
и този твой и мой божествен ден!…
Не ти, а аз се уча да говоря.
И аз самият съм новороден.

II.

За теб мисълта е радост,
успокоително тя тече.
Упоителнобавната сладост
на тази мисъл влече

душата ми. И отвежда я
към теб. И към вечността…
Радост, сладост, надежда е
за теб мисълта.

III.

Усмихваш се. Говори ми
усмивката. Гласът
усмихва се. Отгоре в миг
невидимо Духът

се спуска. Озарение
от теб трепти към мен…
Не свършва - виждам - взрения
във теб божествен ден.

IV.

Вече виждам бъдещето. Там,
гдето се тъмнее моят Изход
и покойнопризрачно се плискат
вечните води на Лета, знам,

че - до мен изправен в Онзи час -
ти ще ме крепиш, да мога лесно
да прекрача в Царството небесно…
Бъдещето Вече виждам аз…

УМОЗРЕНИЯ

I.

Да живееш - означава
да се радваш. Пребивава
твоята душа сега
на земята. Докога
ти не знаеш. И не искай
да узнаеш! Ах, притискай
към прозореца лицето!
Вън отваря се небето.
Пак е зима. Пърха пак
първият сияен сняг.

II.

Да те забравят - означава
от теб да падне най-подир
веригата, която Слава
наричат. И покой, и мир
да те залеят с просветление
като от катедрална вис.
Да бъдеш сам стихотворение,
запазило се в ръкопис.

НОВИ СТИХОВЕ
ЗА МОЯ ВНУК КРИСТИЯН

I.

Твоето време ми заповядва:
„В тази посока върви!…”
Твоето време душата ми радва,
защото я улови.

Вече преместена е планината
на бъдещето към мен.
Вече възлизам към висината,
предопределен, приютен,

отдясно - може би - да застана
подир последния час…
Душата ми странства сега на
крилата на твоя глас.

II.

Със твоите очи наблюдавам
пейзажите утрешни. Там
заедно с теб пребивавам,
и отсега вече знам,

че Божието благоволение
милостно ме отличи
да обитавам селение,
видяно с твоите очи.

III.

Твоят ден е вече мой ден.
Твоето дишане тътне
в параклиса засводен
на молитвата ми вътрешна.

И нощта ми е твоя. Взрян
във твоето чело заспало,
до теб полягам, огрян
от прозрение, долетяло

мълнийно да извести,
че свършва моето време…
Ала дъх вдъхна ми ти,
във времето бъдно прие ме.

ГРАБНАТ НА ОБЛАК

Блясък небесен проряза
купола синьосребрист.
Облакът - табула раза -
бе неизписан бял лист.

Не моя взор, а душата
грабна той, благословен,
и озарен от крилата
на незрим ангел над мен…

Знаех, че Ангелът бдеше,
и че ме вижда. Но аз
бях изкушен… И блестеше
белият лист. И прехлас

пишеше вече словата,
шепнени в мен от душата.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

                На Мария и Иван Гърбеви

Над покривите нажежени е
небето селско като сън.
Сегашното Преображение
е благостен камбанен звън.
Възнесъл се над обновения
свят ден, понесъл е звънът
душите ни, за мигновения
напуснали смирена плът.

КАМБАНА

Сред тайник схлупен думи подредени
на пръсти се броят. И - преброени -
на свършване са вече твойте дни.
От храм невидим накъм теб звъни
камбана - о, метафора на всеки
живот уплашен! Сякаш сенки леки
въздигат се във въздуха висок
и свършващите думи. Вижда Бог.

А ти оставаш долу на земята.
Последната безмълвност те замята
със своя плащ. И предопредели,
че вече свършват думите. Дали
една би уговорил да остане?
Ала треперят от звъна камбанен
и свършващите думи с поглед строг,
и чашата горчива. Слуша Бог.

БОЯЗЪН

Душа, когато бъдеш там, край Божия
                                                      престол,
дали ще можеш да си спомниш земните
                                                       картини:
стоическата планина, замисления ствол
на бора - вечен и зелен - под облаците сини?

Душа, любимите лица, във тебе отразени,
дали ще отнесеш, дали ще бъдат с тебе там?
Уви, на пустата земя - самотни и сломени -
боя се, че ще ги оставиш, предполагам, знам…

КЪСНА ОКТАВА

Поетът бе изрекъл само: „Кой
ще назове честта, и кой - позора?”
Но аз - със моя просветлен покой,
и чужденец във всяка диаспора
от словоблудство, съвършено глух
за шум от ръкопляскане и слава -
отдавна знаех: словото е дух,
и саможертва, и самозабрава.

ПОСЛЕДНА ОКТАВА

Съхне гората на думите. И оредява.
Иде последното време… О, стих на Вергилий!
За Енеиди, уви, нямаш повече сили!
Само сонетът всемилостно те приютява.
Вече накуцваш под стария свод на сонета,
сам, примирен, пред забравен олтар да положиш
своя глас немощен, в мрака от свещи да можеш
да обозреш как излита душата отнета…