ПЪТУВАНЕ ЗА ДВАМА

Лидия Жорже

превод от португалски: Илияна Чалъкова

Убеден съм, че отлично ще се разберем. Както виждам, госпожата търси нещо извънредно специално и смята, че няма да го намери, но това, което госпожата търси, аз мога да й го дам. С други думи, това, което мога да Ви предложа, не е мое, то е съвременно мое и Ваше, откакто свят светува. Иначе нямаше да се срещнем във влака, който тръгна от осми перон, нито пък случайността щеше да ни настани един срещу друг в едно и също купе, нито пък онзи винилен куфар щеше да се катурне, заплашвайки да нарани коленете Ви. Така аз успях да хвана надвисналия Ви багаж, на Вас Ви се удаде възможност да ми благодарите, и на двамата ни се удаде възможност да се засмеем, като се усетихме, че говорим един и същи език малко далечко от родината, и ето ни разговаряме вече час и половина през равнината, пресечена от По. Животът е пълен с такива случайности. Но най-важното в случая е, че още от първите думи си дадохме сметка, че ни свързва най-същественото - Вие пишете памфлетни истории, както се изразявате, а аз изготвям криминални доклади, както казах. Честно да си признаем, две съвсем подобни дейности. Винаги са вървели ръка за ръка, уверявам Ви, а също така са две дейности, чиято практика скоро може да изчезне.

Така е, и двамата рискуваме да изчезнем. Нали и Вие, също като мен, вярвате в логическата подредба на фактите, вярвате поне, че въз основа на тях можем да се пробваме с възможни прочити, а тази вяра прави от Вас и от мен редки екземпляри или поне ретро екземпляри. В крайна сметка сме просто същества, заети с развенчаването на смисъла, който считаме, че е втъкан в логическата подредба на фактите, когато най-често се предполага, че не съществува никаква логическа подредба, че животът е просто бидон с боклук, изсипан в долината на Света. Нека вървим напред, напред. Ако животът беше просто кал и мръсотия, нямаше да седим тук един срещу друг, аз с история за разказване, а Вие с история за писане, нямаше да ни свързва един и същи порок, нямаше да ни мори една и съща болест. Убеден съм, че отлично ще се разберем. Колкото и да не ми се иска, ръцете ми все още носят мириса на местата, откъдето идвам, все още се чувствам свързан с кроткото ромолене на превратностите, чийто обект и субект съм бил. Освен всичко останало, както ще Ви се удаде възможност да видите, става дума за история с малко съставки, прости елементи, позволяващи всякакви разкрасявания, които поискате да добавите към тях. Съкровени съставки, непринудени, някои от тях дори детински наивни, пасващи си идеално с един от онези епизоди, които са решаващи, а същевременно разказът за тях не продължава повече от времетраенето на едно пътуване. Що се отнася до другото времетраене, въпросът е от Вашите компетенции. Колкото до мен, ролята ми е само да спомена действителността, която предшества разкрасяванията, ролята ми е да говоря за истината. Ако се интересувате от това, мога да Ви го предложа.

Тогава забравете за бреговете на По, за равните поля, за бавно отдалечаващата се линия брястове в далечината, за стъклото, което ни дели от тях, и си представете, че сте в Лисабон, на стълбищна площадка, към която се отварят две входни врати, една срещу друга, хромирани топки, обикновени изтривалки, мраморният под блести след последното измиване. Забравете за задрямалите пътници, които отдавна захвърлиха списанията, и си представете младо момиче на двадесет и осем-тридесет години, облечено с дънки, да се качва по стълбите до площадката, за която говоря. За Вас това ще бъде героинята, за мен ще бъде лицето. И по-специално третият елемент, към който приканвам въображението Ви, е компанията на въпросното лице. Представете си компанията и не се чудете, нито пък се впускайте в прибързани заключения за очевидно лекомислие - става дума за голям, охранен по френски, котарак, от онези, които емигрантите обикновено водят със себе си на почивка като доказателство, че живеят в страната на Луи ХIV, а местните хора бъркат с бебета леопарди. Приличат, но не са. В конкретния случай става дума за обикновена петниста котка, бенгалска, представител на семейство котки от Бирма, наричан от стопанката си с хиперболата малайзийски леопард. Представете си и един четвърти елемент, бих казал особено основен елемент - имам предвид пръстен от бяло злато заедно с многозначителния си диамант, обработен във формата на роза и положен в гнездо от жълто злато. Разбира се вече сте се досетили, че не става дума за какво да е бижу, става дума за годежен пръстен. Това са, значи, четирите съставки, четирите опорни точки на случката, които бихте могли да модифицирате на воля, когато действието започне.

Вярвам обаче, че така сурово поднесени, елементите няма да са Ви достатъчни, че ще имате нужда от повече конкретика за средата, за да си представите какво се е случило после. Ще Ви ги предложа, нали Ви трябва тази плънка от подробности, ще бъда умерен, а не алчен. И така, да тръгнем отново стъпка по стъпка: колкото до въпросната стълбищна площадка, мога да уточня, че става дума за третия етаж на сграда от петдесетте на булевард Рим, че лявата врата е моята, а дясната врата нейната, на момичето, за което говоря. На моята врата няма нищо освен шпионката. На нейната отсреща освен шпионката е окачена панделка с две преплетени букви, съвършено ненужна романтична нотка. Нека си признаем, доста кичозно украшение. Мога също да добавя, че момичето е средно на ръст, средно мургаво, средно красиво. По-скоро слаба отколото пълна в резултат на диета, разбира се. Някога щяхме да кажем, че се бори с удоволствията на софрата, днес се казва, че борбата е с удоволствието от снакса. Други действителности, срещу които момичето да се бори, не знам. Но че се бори, бори се. След това идва ред на животното. За животното трябва да си призная, че така и не го опознах, както би трябвало, красив пухкав леопард, едър и надменен, с живи очи, окопан на върха на дивана, тържествуващ над цялото пространство като охранен часовой. Когато ми се удаде приятната възможност да се запозная с него, той вече беше сянката на сянка, проснат на земята като килим на чертички и точки, върху който току да стъпиш. Почти не се движеше. Но Вие може да се позабавлявате и да опишете леопарда на възглавниците в неговия апогей, няма да Ви е трудно да възстановите състоянието, характерно за котешкия махараджа, който величествено скита из домовете. Трябва да се отбележи, че в атмосферата на къщата се носеше силна котешка миризма. И най-сетне пръстенът.

Пръстенът е най-трудно да бъде описан. Честно да си призная, никога не съм го виждал този пръстен, въпреки че ми беше описан с най-големи подробности. Предполагам, че е бил прекрасно бижу, от онези, които сякаш живеят в проста окръжност, отправяйки предизвикателство към изкуството посредством законите на простотата, с инкрустиран диамант. Скъп диамант, до чийто образ ми беше позволен достъп единствено през рентгенова снимка. Представете си значи почти напълно бяло петно, като дупка в нищото по средата на тъмна плоскост. Точно така се запознах със скъпоценния камък и всичко това се случи миналия петък през нощта, по-точно в първите часове на съботата. Разкрасете я, както пожелаете, но ситуацията беше простичка, макар и неочаквана. Уверявам Ви. Нали в началото на вечерта за пръв път лицето, за което говоря, излезе от украсената с онази безвкусна панделка врата, прекоси площадката и дойде да позвъни на моята врата с рентгенова снимка в ръка. Както сама разбирате, не беше обичайна ситуация. Представете си момиче по халат и с разрошени коси, което се опитва да ми обясни, че има диамант на рентгенова снимка и че снимката е от корема на котката й. Момичето само разбираше необичайната ситуация, вдигаше диагностичния инструмент по посока на лампата на тавана и молеше за извинение: “Извинете, че Ви безпокоя, но това петно тук е пръстенът… Реших, че сте буден, защото чух музиката Ви… Късно е, не мога да подредя мислите си, не знам какво трябва да направя… Искате ли да влезете?” И аз бях по халат. В онзи момент не ми се стори нормално първият път, в който влизам в апартамента отсреща, да е по халат. Освен това нея самата, толкова отблизо и изобщо изцяло, също я виждах за първи път. Гласът й го чувах за първи път, въпреки че знаех, че живее отсреща от около две години. Такъв е животът. Колкото до мен, казах й, че трябва да се пооправя малко. Тогава тя влезе обратно през дясната врата, а аз влязох обратно през лявата врата и когато след няколко минути се срещнахме на площадката, и двамата вече бяхме прилично облечени. Така и седнахме един срещу друг в апартамента на третия етаж вляво, трябва да е било някъде около три сутринта в събота.

Но какво всъщност искаше от мен момичето, което ме търсеше за първи път при онези необикновени обстоятелства? - ще попитате Вие, която ме слушате, ще попитат после и вашите читатели, когато стигнат до това място от разказа. Кажете им тогава същото, което Ви казвам и на Вас: че ми отне около час да разбера поради каква причина онова лице се беше сетило да позвъни на вратата ми под предтекст, че не познава никой друг в Лисабон, който да е буден и да може да й помогне. Разбира се, че не беше вярно. Длъжен съм също така да добавя, че ще трябва да измислите име за момичето, което се надявам да е силно и звучно, нещо като Рут-Марлен или Жаклин-Жуана, тази игра на имена, толкова характерна за седемдесетте години, когато започна да се шири убеждението, че за да са щастливи децата, едно единствено име не е достатъчно. Но в действителност тя, тя самата, се казваше просто Мария-Луиза, както се представи, когато двамата, вече с поуспокоени лица, седнахме един срещу друг на дивана в малкия хол, потънали в извънредно силен дезодорант с аромат на нард. Животното в това време вече се беше проснало на пода върху някакво парче плат, притиснато между възглавниците, които преди оформяха трона му върху облегалката на дивана. Из къщата изобилстваха снимки, които свидетелстваха за царуването му. Когато моята неочаквана съседка успя най-сетне да сложи на масата плика с рентгеновата снимка, започна и да разказва. Кратък разказ, характерен за човек, който отлично се справя с изваждането и събирането в сметките, разказ, който беше насочен към момент, в който аз вероятно трябваше да изиграя роля, която все още не ми беше разкривана. Междувременно тя беше седнала отстрани, на едно от сгъваемите крачета, и говореше сякаш не се обръщаше към събеседника си, нейния съсед, чийто навик да слуша музика по зазоряване хвалеше. Стаите ни вероятно бяха залепени, всякакъв шум вероятно се чуваше отлично. А тя така описваше способността на музиката да прониква, че се наложи да се запитам.

“Но безпокои ли Ви това?”

“О, не не. Изобщо…”

Отвърна тя и после заприказва за темперамента на котарачището, разказа за навиците му, за признаците на разбирателство, които имало помежду им, за начина му на хранене, за нейните собствени притеснения, за това как страдала заради борсата, за тези покачвания и спадове, които отразявала и коментирала, спомена за начина, по който брояла часовете докато се прибере вкъщи, за да си легне по дължина до животното, след като му сервира мерлузата. За това как се грижела за леглото му, как му сменяла камъчетата от тоалетната и за съответните марки, които ползвала. Разказа за филмите, в които го заснемала, как той си играел с водата на чешмата и така нататък, докато преди петнадесет дни леопардът на възглавниците не започнал да линее. Малко храна, прекалено много вода, неспокойни движения, обезумели мяукания, внезапни и протяжни, който изведнъж секвали. Трябвало ли да отиде на преглед във ветеринарната клиника? Последния път, когато минала оттам по фалшива тревога, самият лекар я бил нарекъл котешка майка-орлица. А приятелят й, който ненавиждал животното, казвал, че било разгонено. Проблемът обаче бил, че тя била притеснена не само от тъгата на котката, неспокойна била и поради друга причина, която разсейвала наблюденията й върху поведението на животинчето, нали горе-долу по същото време, по което котката започнала да линее, бил изчезнал годежният й пръстен. Сигурна била, че го е сложила в купата при входната врата, а се бил изпарил. Рейналду, приятелят, все го нямало, обикалял напред-назад, все от едно място на друго, от държава в държава, но бил забелязал съвпадението и се бил усъмнил, че има връзка между пръстена, който търсели навсякъде, и неразположението на животното. Рейналду почти обиден: какви са тези писъци из вкъщи? Какви са тези нерви, тази суматоха, която би изнервила и най-кроткия? Впрочем, Мария-Луиза казваше, че когато се готвели най-сетне да пъхнат животното в котешката клетка и да тръгнат към ветеринаря, странстващият годеник й бил казал: “Ще видиш, че той е глътнал пръстена, ще видиш, че все пак ще трябва да го убием…” И Мария-Луиза описа как двамата се били спогледали.

Да го убием? Как така да го убием? Защо да го убиваме? Всеки може да си представи защо, но също така никой не може да си представи, че животно ще бъде убито заради един пръстен, още по-малко ако са само предположения, когато все още не се знае дали животното е глътнало бижуто, и още по-малко, че въпросът може да се разреши по този начин, в случай че въпросното глътване се е случило. Спорили, а моята съседка изживяваше отново мига на неразбирателството с особено вълнение. Сякаш мястото, пропито с парфюм, който да прикрие миризмата на умиращ котарак, беше оживяло отново под натиска на противоречивите и могъщи сили, в които били въвлечени тя, Мария-Луиза, и той, Рейналду Понтеш Фернандеш, неин годеник. Тогава тя казала: “Ако по някаква случайност твоят пръстен бъде открит в моето животно и не бъде възможно да се възвърне по естествен начин, предпочитам да остана без пръстен, отколкото да видя животинчето си разчленено на масата на някой ветеринар. Пръстена повече няма и да го сложа…” - разказа момичето, докато моята музика пресичаше стените и стигаше до нас в този край на апартамента. А Мария-Луиза разказа и още. Разказа как същия ден двамата отишли в клиниката, как рентгеновата снимка била разкрила силуета на пръстена, заседнал в дванадесетопръстното черво на животното, захванат със златен щивт за една гънка, как диамантът бил раздрал тъканите, причинявайки неспасяем вътрешен кръвоизлив, всеобщо кръвно отравяне, животинче на ръба на смъртта. А ветеринарят бил уговорил с годеника, двамата се разбрали като същински хищници, че била достатъчна една смъртоносна инжекция, малка операция, за да се пристъпи към изваждането на бижуто, и готово. Имало развъдници за същите животни поне в някои части на Франция и Съединените щати, трябвало само да се поръча. Разбира се. И Мария-Луиза разказа как по време на спокойния разговор между двамата, тя била поразена от една идея.

“Знаете ли каква?”

Аз знаех, разбира се, но не можех да кажа, че знам. На мое място и Вие вече щяхте да сте разсъдили, вече щяхте да сте разбрали обърканата история, която щеше да лъсне, но предполагам, че щяхте да направите точно, каквото направих и аз. Казах, че не, че нямам ни най-малка представа. Тогава моята съседка по стълбищна площадка, като предполагаше, че ще ме изненада върховно, ми довери тържествуващо: “Сигурна съм, че котаракът ми е глътнал пръстена и се е пожертвал по този трагичен начин, за да ме предупреди…”

“Да Ви предупреди за какво?” - попитах, като се преструвах, че не схващам идеята.

“За какво ли? За да ме предупреди, че мъжът, който ми го е дал, крие друг живот, че той не се жени за мен, за да се ожени за мен. Че е начертал изкусен план, като се има предвид, че в днешно време никой вече не се интересува дали е женен или не е женен. Той се жени за женитбата, разбирате ли? Фактът, че се появявам сутрин с коментари на покачванията и спадовете на борсите в Лондон и Ню Йорк по телевизията, сигурно ще му послужи за нещо…”

“Не бъдете несправедлива” - отвърнах й аз със старчески соломонов тон. “На толкова лоши помисли ли сте способна за човек, който Ви е близък, само заради една котка? Само защото той настоява да си върне бижу, което сигурно му е струвало цяло състояние? Диамант с размерите на череша? Трябваше ли бижуто да остане в животното заради едното нищо? Пръстен, който освен всичко останало има и символична стойност, изгубен завинаги сред боклука на общинското сметище? Помислете добре…”

“Вече помислих” - отговори момичето, когато вече беше станало четири сутринта и лисабонските улици пустееха. Бях застанал до прозореца. Дърветата в парка отсреща дори не се поклащаха. Беше студено. Моята отскорошна съседка продължаваше да седи на дивана, изпъната като струна, загледана в животното, проснато на пода сред възглавниците, и повтаряше: “Вече помислих. Смъртоносната инжекция е в мен, трябва да я сложа, трябва да му помогна, после трябва да го погреба някъде много далеч, за да може на почива в мир. Къщичката с градинските принадлежности стои отворена, трябва само да се отиде да се вземе една мотика. Знам как да действам, но не ми достига смелост да действам сама. А трябва да съм разрешила всичко до обяд, когато той дойде да ни вземе… Нас двамата, за да отидем в клиниката. Изправена пред всичко това, помислих си за Вас…” Бях оставил музиката в гнездата, шест диска, заредени последователно. В същия миг първите акорди на Бранденбургските концерти пресичаха стените и стигаха до нас тук, където се намирахме. Сега тъмните й очи не се отместваха от мен. Сякаш бяха захванати в тъканта на моя костюм.

“Така да бъде” - казах аз, приемайки ролята си. И се приближихме до животинчето.

Кралят на възглавниците лежеше неподвижно на дюшемето. Единствено върховете на лапите му се поклащаха в непрекъснати движения, сякаш струпаният там живот отказваше да си отиде. Когато стапанката му се приближи, животинчето измяука нещо като реплика на това, което е бил енергичният му глас на котарак, но притихна, щом Мария-Луиза го взе в скута си, увит в кухненски парцали. Мокро от главата до опашката, животинчето сякаш пропускаше живителни сокове. Тя самата опъна найлон в скута си и сложи върху него животното, след като приготви спринцовката, но аз взех инструмента от ръката й, помолих я да държи малайзийския леопард и му влях смъртоносната течност. Мария-Луиза не помръдваше, очите й лъскаха, вперени сега в завесите на прозореца. Без да отмества поглед, омота животното в купчината кухненски парцали и уви всичко в найлона. Но в осем сутринта, когато позвъних на вратата - бях слязал до мазето да взема лопатата и мотиката - съседката ми вече беше пременила животното по друг начин, въпреки че аз си дадох сметка за това чак след час, когато спуснахме тялото му в чакъла. Мария-Луиза го беше загърнала в дантелена покривка. Както казах, забелязах това едва по-късно. В момента, в който тръгнахме, тъкмо започваше да се зазорява по булевардите, бяхме просто двама души, които излизаха от града с две сечива и найлонова торбичка в ръце. Тръгнахме с моята кола, седнали един до друг, изминахме магистралата, без да си продумаме, докато не свърнахме в една горичка в предградията и аз започнах да копая. Тя се беше облегнала на един бор, мълчеше, а като си помисли, че мога да се изморя, хвана мотиката, за да отвори тя самата гроба. Но знаете как е, аз съм изчезващ вид, аз все още вярвам в някакво разделение на задачите. Там тя поддържаше съмнението, а аз копаех убедеността. Не позволих. Когато дупката стана достатъчно дълбока, моята внезапна съседка спусна онова, което беше останало от животинчето, и до тялото му по детски наивно се приготви да остави бележка, която аз възприех по-скоро като послание до мен, отколкото до света, към който беше отправено. На синьо картонче беше написала: СКЪПИ ЛЕОПАРД, ПРЕДУПРЕЖДАВАЙ ПРИРОДАТА, ТАКА КАКТО ПРЕДУПРЕДИ МЕН. Положи бележката върху дантелената покривка. Едва след това посипа пръст отгоре.

Какво повече мога да Ви кажа?

Че онази бележка наистина беше отправена към мен. Че тя не ми беше поискала помощ само за разрешаването на случая с бижуто със символична стойност. Жена, която се занимава с чифри, знае, че символът е просто знак, иманентен на нещото, а не самото нещо. Понеже знаеше за професията ми, тя ме молеше за помощ в една доста по-пряка и истинска действителност. Или с други думи, метафората свършваше там, между дърветата и стъпката разоран чакъл. Така е, да, най-накрая ме помоли за помощ. Мария-Луиза измокри цяла кърпа и на два пъти ръката й се докосна до моята. И изведнъж, дори не искаше да се прибира вкъщи, не искаше да се изправи срещу Рейналду Фернандеш, което щеше да е грешка. Трябва да отбележа, че я върнах обратно и че беше единадесет часа, когато успях да се кача в нейния апартамент с кроасан и кутийка сок в ръка. После зачаках. Вие знаете не по-зле от мен как е в тези неща, как съмнението е част от нашата задача, нашата задача, удвоена в най-безмилостните органи, а именно - сърцето и душата, добре Ви е известно. Съмнението! Ах, съмнението! Да, да, око в шпионката на вратата, око насреща отвън, между единадесет и дванадесет. Отлично забелязах Рейналну Понтеш Фернандеш да се качва нагоре по стълбите до площадката на третия етаж, забелязах, защото излезе половин час по-късно и така затръшна вратата, че разлюля парапета, забелязах как изскочи на улицата, забелязах възхитителната му енергичност, с която влетя в болида, който беше паркирал отпред, до дърветата, забелязах яростното му потегляне. Шумът от боинг, който се вдига в бръснещ полет до следващия светофар. Ново потегляне след светофара. Отиваше си той разочарован, пръскайки огорчение навред. А колкото до нея, повече не я видях да излиза от вкъщи. Предполагам, че е останала да прави сметките си. Нормално беше. Аз нямах нищо общо с това, но тя изживяваше епилог. На две крачки от сценария, сцената можеше да се предвиди. Епилогът трябваше да бъде построен, изхождайки от изненадата, предизвикана от отсъствието на животното, мълчанието на Мария-Луиза, нейното упорство да отказва да говори за съдбата, която беше избрала за него. Представях си въпросите на Рейналду Фернандеш: А пръстенът? Оставила си пръстена вътре? Къде си го оставила? И си изкопала гроб сама? С кого си отишла? С кого си се прибрала? Представях си лицето й, представях си и неговото лице. Аз го бях видял през шпионката, годеникът беше обикновен човек малко по-възрастен от нея, с добра фигура, бавна крачка, характерна за някого, който пристъпва към ново яхване, което се състои в преброждане на обширните летищни пространства за възможно най-кратко време. Притвореното й лице, продължението на нейния rictus на съмнение, все по-категоричен. Косите, прибрани с шнола. Представях си я там, от другата ми страна, отвъд стената, да почиства космите от животното. Предположения. И това е всичко. Точно затова, когато Вие подхванете този епилог, моля Ви да не добавяте нищо, което не е истина.

Да, не пишете нищо, което не може да бъде доказано, нали вдействителност тя не се обади, дори не позвъни на вратата ми, за да ми каже благодаря. Но можете да добавите, че се добрах до пълното име на Рейналду Понтеш Фернандеш, извадих моята база данни, сравних с централната, обадих се на двама другари по служба и след два дни вече бях сигурен, че има добри основания малайзийският леопард да е предупредил своята стопанка. Ах, как да нямаше! Всъщност Рейналду Мануел Понтеш де Араужу Роша Силва Фернандеш в последно време прекарваше живота си в пътувания между Лисабон, Брюксел и Света, но тъй като седемте му имена образуваха различни други съчетания от по две имена, различни хетероними, както сега пресилено се наричат всички видове неправдоподобни маски, той не беше един, беше различен, в зависимост от местата, където отнасяше своето ономастично инженерство. Разнолика личност, която скоро щеше да бъде задържана, при един от следвашите полети между Амстердам и Мадрид. Нататък, нататък. Но тези страни на историята не ги споменавайте, моля. Освен че ще бъде безполезно, те биха придали на разказа Ви повече тяло от необходимото. Повече мазнина от необходимото. Оставете ги за хората от моята черга. Въпреки всичко, ние сме близнаци, но не и истински братя.

Иначе, може да си представите, каквото пожелаете. Колкото до това, което ме засяга, не се съмнявам, че това щеше да е най-подходящият момент да поостана там, но междувременно ми се наложи да отсъствам. Пътуване през Торино, Милано, Венеция, по следите на други маски, моето занимание. Такъв е животът. Цели осем дни далеч от стълбищната площадка, далеч от шпионката на вратата, от парапета на стълбището. Мислете си за мен, каквото си искате. Колкото до моята съседка, прекалено рано е, земетресението трябва да се остави на поотмине, да се остави земята отново да свърже пукнатините, да се остави ефектът от илюзията да падне на земята, да остане само това, което остане. Ако в това, което остане, има хляб, тогава добре. Аз играя със себе си същата игра. Навършвам четирдесет години идната седмица и също искам да видя какво остава. Научих се да боравя с хладината в кротки дози. Сега ние двамата препускаме през равнината с брястове. Те си стоят там в далечината, но вече не различаваме клоните им, ноща се спусна над Ломбардия като тъмен покров. Не, не оставих телефона си на Мария-Луиза. Не го оставих. Когато пишете за тази подробност, съобразете се с логичната връзка. Не измисляйте предварително сюжети. Авторите на художествена измислица, дори и най-обикновените автори на новели, вярват в някакъв епически свят, свят, който коронясват и подреждат според собствените си приумици. Обзалагам се, че замисляте за тази случка любовна развръзка. Не съм съвсем сигурен, но както и да е, не си измисляйте, че Мария-Луиза е останала да ме чака. Не си вадете изводи, че вече е изтръгнала от вратата онази ужасна панделка, не е сигурно дали тя не си иска обратно касапина, че не иска да забрави петнистия си леопард, че тя не иска да изрови картичката, която остави, за да я разкъса на парчета. Внимавайте. Не знам какво мислите, но това, което съм научил е, че жените обикновено са по-почтени от мъжете, но също така са и по-непостоянни от тях. Впрочем, вече сте разбрали, че вярвам в различията между половете. Опитът ми показва, че жените подготвят по-добре престъпленията, но са по-слаби в запазването на мълчание. Мъжете са по-прибързани в действията си, но по-твърди в поддържането на невинността. Такъв е животът. Точно затова настоявам да не измисляте неоснователни истории. Може би Мария-Луиза ще оцени да послуша музика тези дни, за да запази самообладание. Може би. Но за това и тъй като вече станахме толкова близки, Вие и аз, и се разбираме като лице и гръб, ще Ви разкажа за една слабост от моя страна. Да, не я оставих в пълно мълчание, написах й бележка, която оставих под вратата на тръгване за летището. Стана така: беше шест сутринта и в средата на шпионката имаше точка светлинка. При изтривалката, бих се заклел, тънка линия блестеше като ореол. Помислих си, че не спи. Започнах да поддавам, написах - Мария-Луиза, в състояние съм да Ви потвърдя, че Вашето животно е имало право. Но не си останах с това, поддадох още повече, като добавих - P.S. Представете си музика в продължение на седем дни.

Така е, признавам си, че проявих слабост, но сега, когато тази история връхлетя мен и Вас, тъмна и розова история, белезникава и с цвят на крем, сега вече, ако ми позволите, предупреждавам Ви, че ще стане ужасно, ако добавите този истински завършек. Не го споменавайте особено фаталния постскриптум. Би било ужасно. Биха се подиграли на разказа Ви, биха го окачествили като безвкусен и кичозен, биха го изхвърлили на боклука. Можете да минете и без него. Точно такъв е животът. Знаете не по-зле от мен. Въпреки всичко, действителността е по-добра от това, което нашите светове на предположения често ни карат на вярваме, и се срамуваме от нея, а не от тях. Знаем за какво говорим. Само така двама души, които живеят в един и същи град, които никога не са се виждали, могат да се срещнат лице в лице във влак от Милано за Венеция, който пресича тази равнина, за да си разкажат двамата история, случила се в Лисабон. Донесох я с мен, отнесете я със себе си, след себе си. Историята за един малък малайзийски леопард, погребан в чакъла в една борова горичка сред възглавници и дантели, и женски сълзи, капещи на струя върху обичната купчина. Но моля Ви, когато пишете тази история, махнете написаната на картончето бележка, която стопанката остави в гроба, изтрийте всички сълзи, не споменавайте най-вече среднощната музика. Не споменавайте. Иначе ще се получи прекалено кичозно за моя вкус.