ИЗ „СВРЪХБАГАЖ: НОСТАЛГИЯ”

Димитрина Равалиева

ЗА ТАЗИ КНИГА

Тази книга е документална по своята същност - едно към едно съм разказала преживяното през годината, в която преподавах в американско училище като разменен учител на Фулбрайт. Тя, разбира се, е и изцяло личен ракурс към Америка, с който не ангажирам никого. Писала съм я с надеждата да се получи увлекателно четиво, без претенции за литературна стойност.
Личностите са истински, имената - също. Върджиния и Патси са мои колежки и приятелки. Заедно свършихме не една щуротия по пътищата на Америка. Използвам имената им с тяхно съгласие - нещо повече, и двете смятат да се фукат на премиерата на книгата, в която са описани. Жалко само, че единствената книга, която им е посветена, е на български, и те никога няма да я прочетат. Е, поне ще вярват, че е страхотна.
Наскоро получих писмо от сестрата на Върджиния. Новини от Охайо, общи спомени и… следното: “Откакто си заминала, Върджиния само се мотае из къщи и нищо не върши. Хвали се наляво-надясно, че пишеш книга, в която тя е главен герой. Книгата комедия ли е?”
Толкова - за Върджиния. Що се отнася до жанровото определение, нямам такова.
Бързах да довърша текста, преди далекогледът на носталгията да е деформирал спомените ми. Надявам се да съм запазила свежестта на критичния си поглед към “моята” Америка - една развенчана митология, един опит да създам собствената си конструкция от митове и реалност.

КУЛТУРНИЯТ ШОК

Литературата за културния шок помага дотолкова, доколкото можете да лекувате дребна шарка с четене на симптомите є. Просто трябва да оставиш сблъсъка с чуждата култура да отшуми с времето. Колкото и подготвен да се чувства човек за дадена страна, реалността залага капани - старите навици вече не важат, новите още не са изградени.
На летище “Далас” аз бях образец на културния шок. Стоях жадна до багажа си, защото в кафето не искаха да работят с кеш, а аз нямах кредитна карта. При това никога не бях притежавала такава. Жаждата и часовата разлика ме измъчваха. С двете колежки от България пушехме на автобусната спирка и чакахме от различни полети да слязат останалите учители на Фулбрайт. До нас учителка от бившите руски републики безуспешно успокояваше детето си. Една унгарка горчиво се разплака: “Къде съм тръгнала, защо направих всичко това?” Автобусът ни скоро се напълни и потеглихме към хотела.
Пред “Радисън” ни причакваха камери. Насилих се да се усмихна и да махна към обектива. По-късно видях, че лентата не беше регистрирала вътрешния ми смут.
Във фоайето бяха опънати маси, затрупани с материали. Взех моя комплект и, разбира се, го разпилях на пода. Обирах хартийка по хартийка между краката на хората. На регистрацията подадох паспорта си на служител, който говореше едновременно по два телефона. Казах каквото трябваше и зачаках ключа си.
- Добре дошла! - каза служителят на български.
- Българин ли сте? - не вярвах на ушите си. Не беше възможно първият човек, който срещах на територията на САЩ да е българин!
Момчето посочи табелката на ревера си - Кирил.
- Гледам аз, този паспорт е като моя! Няма как да не е българка.
Така, и трите българки питахме по няколко пъти на ден кога започва смяната на Кирил. Кирил ни даде акъл да не харчим за включване на телефона в хотелската стая, Кирил ни показа откъде да си купим карти, Кирил ни напомни, че вече не сме в Европа и България не се избира с две нули пред 359. След десетия ми въпрос към Кирил за деня, завързваме разговор за културния шок.
- Ще се отърсиш след месец - казва ми той. - После ще видиш, че като се върнеш в България, там те чака още един културен шок.
Не ми се вярваше. Действителността по-късно ме опроверга. Не ми се вярваше и, че моите преживявания далеч не са уникални. Но съм била типичен случай, като по учебник.
Най-нелепите и най-комичните неща задължително се случват в тоалетната. Тъкмо разпусках нервното напрежение в луксозната си стая, когато нова драма ме разлюля. Влизайки в банята, видях, че съм повредила тоалетната чиния и о, ужас, аз съм в “Радисън” за първи път в живота си и вече успях да строша нещо! Натиснах внимателно сифона, водата се завъртя и чинията пак се изпълни до средата. Пробвах пак - стори ми се, че май това е нормалното є ниво. На петия опит вече се бях успокоила, че никаква повреда няма. Просто американските тоалетни чинии са различни от европейските. В кой учебник, обаче, пише колко трябва да е високо нивото на водата в тоалетните чинии на Щатите?
Следващият удар върху идеята ми за нормално бе нанесен от пералните. Пуснах прането си и когато след трийсет минути пералнята спря, реших, че е развалена. Хазяйката ме успокои, че цикълът е трийсетминутен. За пералнята се успокоих, но не и за прането. Месеци наред се изкушавах да го пусна за още трийсет минути, за всеки случай. Все ми се струваше, че за половин час си е останало недопрано.
В същото време изпратеният на моето място в България американец с доста самонасмешка ми пишеше, че след всеки душ купува нова тоалетна хартия. Нашите бани са малки, по липсата на вани и кабинки със завеса душът обикновено тече направо на пода и върху всичко в банята. Той знае, ама забравя. Освен тоалетната хартия, доста тежък проблем било и купуването на бира. Половин час се молил в кварталния магазин за студена каменица, докато разбере, че му искат празна бутилка, каквато нямал. Споделянето на неволите от културния шок не направи добиването на навици - втора природа, по-бързо. Но го направи по-смешно.
С това, че не се събуват обувки в къщата, свикнах лесно. Но на първата вечеря за добре дошла домакините ми поднесоха чаша вино, метнаха краката си върху масата и водихме разговор през два чифта маратонки. След половин година започнах да се улавям, че седна ли пред телевизора, краката ми сякаш сами кацват на масата. В началото, обаче, все едно чувах майка си: “Не, с тези обувки къде ли не стъпваш!”
По същата причина през първите дни се шокирах от учениците, насядали и налягали по пода на коридорите. Още по-зле: колегите ми приклякваха до някой чин да обяснят нещо и подпираха коляно на пода. Улиците наистина са съвършено чисти, даже и прах няма - и все пак, заклех се пред себе си поне този американски навик да не усвоявам. Разбира се, усвоих го.
Месец отиде, каквато беше и прогнозата на българчето от “Радисън”. Не успях да му кажа “довиждане”, но така го нахвалих в анкетната карта за работата на служителите, че ако изобщо ги четат, сигурно веднага са го повишили. Българите в България си вадим един на друг очите. А в чужбина кой друг хаир ще ти стори?

ЧАЕНА ЛЪЖИЧКА
БЪЛГАРСКИ СКЕПСИС

Торнадо или пожар никога не ни сполетя, но често бяха заплаха. Сирената за тревога току прекъснеше часа, слизах след класа си по стълбището със схемата за евакуация в ръка, броях учениците на моравата и се опитвах да си представя какъв хаос би предизвикала подобна тренировка в България. Със сигурност щеше да има блъсканица, а може би и счупени крайници поради липсата на аварийни стълбища.
Още от началото не споделях американското доверие в електричеството. Хазяйката ми, Върджиния, ми даде два електронни часовника, и беше учудена, че аз все пак исках да си купя обикновен, с батерия.
- Ами ако спре тока? Как ще стана в 5,30 сутринта? - попитах.
Тя нищо не каза, но в мълчанието є прочетох отговора: “Тук токът не спира.”
Една вечер се изви свирепа буря. Огромните кленове се извиваха до скършване и сериозно заплашваха да стоварят масивните си стволове върху дървените покриви на съседните къщи. Небето притъмня оловно, дъждът наводни градинките, замириса на стихия.
- При такава буря все нещо ще се повреди. Утре едва ли ще има училище - викнах към Върджиния. Бързахме да затворим всички прозорци в къщата.
- Мечти! Как бих искала да си права!
На сутринта се събудих от звука на името си, и в ранния здрач, преди да се зачудя защо не съм чула часовника, осъзнах, че Върджиния го произнася с двойно ударение.
- Закъсняваме за училище! Няма ток! Часовниците са спрели - викаше Върджиния, докато с една ръка сваляше ролки от главата си, а с другата приглаждаше гънките по дрехата си.
С подпухнали очи и без грим и двете бяхме на училищния вход почти навреме. Напълно оправдавахме определението “вещици”, което учениците и без това ни прикачаха. Секретарките опипом работеха зад бюрата си с безнадеждно тъмни монитори.
На главния вход се появи бележка: “Програма с два часа закъснение” и аз разочаровано прошепнах:
- Значи все пак ще работим.
- Не знам. Ако не дойде токът, как ще работим? Всичко зависи от компютрите.
В американските училища отсъствията се пишат директно в компютърната система, както и оценките. Дневник в традиционния смисъл на думата няма. Всяка дейност зависи от мрежата - от контрола над цялата сграда до елементарното разпечатване на материали за часа. Кой ученик би си направил труда да пише? Спре ли токът, часовете стават безнадеждни.
Разсъжденията ми за обсебващо важната роля на тока бяха прекъснати от нова бележка: “Заниманията се отменят за деня”.
Разотидохме се с надеждата, че и студеният остатък от вчерашното кафе ще ни се услади повече от обичаен работен ден с всички електрически екстри.
- Да живее торнадото! - виках у дома и танцувах с котката в ръце - Дано само не е отнесло покривите на някои къщи!
Следобеда отидохме в “Уол Март” и си купихме обикновени пластмасови будилници с батерии. Цял ден хората говореха за спирането на електричеството. Радиото бълваше същото. Бяха смутени, темата им се струваше значителна - все едно бе потънал кораб край тихоокеанското крайбрежие или Тексас беше обявен за отделна република.
Единственият човек, който се оказа напълно подготвен психически за спирането на тока, бях аз. Само аз никак не се стреснах, само аз не се плашех от тероризъм, само аз си казвах: “Е, какво толкова, какво торнадо е, ако не спре тока?” “Нюзуик” същата седмица излезе с голяма статия за спирането на тока в Кливлънд (неудобство, продължило цели 4 часа) и отправи доста намеци, че става дума за тероризъм. Не се оказаха прави, за щастие.
В моето детство навръх Нова година винаги спираше токът. Понякога спираше и водата. Като за празник. В делничните дни подобни изненади даже бяха загубили тръпката на новината - вечеря на свещи, нищо ново! Може би затова в България мъжете израстват с толкова малко усет за романтика. Ами свещта за нас и до ден днешен служи по-често да си осветиш пътя до килера, отколкото да вечеряш с дама по кавалерски начин.
Охайо посрещна авариите след торнадото като трагедия и заплаха за бъдещето.
Макар малко да се надсмивах над паниката им, признавах и, че хората имат известно право - в тази страна всичко е тотално зависимо от електричеството и функционира безотказно, подхранвайки илюзията, че повредите не са възможни. Когато, обаче, се случат, системата буксува и резервен вариант не е предвиден - както няма хартиен носител на училищния дневник, така няма и адекватна воля за оцеляване в мизерия и трудности. Те просто не са предвидени в страна, в която хората смятат, че основно тяхно право е правото на щастие.