СПОМЕН ОТ ЛОПУШАНСКИЯ МАНАСТИР
СПОМЕН ОТ ЛОПУШАНСКИЯ МАНАСТИР
Дъхтеше на мокро дърво и на мъх
манастирът.
Изтритите стълби скриптяха, когато
се качваше
планинският вятър. Конете стояха
на двора,
наметнати с чулове. Аз - блед
и болен - лежах
в каруцата. Имаше болни деца
и от други села,
докарани тук при игумена да им чете
за здраве. И с кашлица глуха
очакваха те
да чуят камбаните и да засвети кубето.
А някой завика във здрача: “Пауни!
Пауни!”
И аз ги видях да поемат
през тревният двор,
разперили пъстри опашки, на изгрев
подобни.
Прозорците светнаха. Светнаха
всички мъниста
по прашните конски юзди. И сълзите
на мама
засветиха с някаква странна
надежда и радост.
И аз се надигнах на лакти да гледам,
да гледам
как утрото утро настига, как гаснат
за миг
зарите зад някой чемшир - и отново
се сплитат
в една въртележка от багри,
която ме грабва.
В душата ми пееше лятото. Аз оздравявах.
1969
***
Дърво, израснало из тишината
на самата вечер,
от пътища са клоните ти, извисени
към небето.
А твоя плод единствен, на самия връх,
не е ли огън на рибари,
или това е светлинката на селце
далечно?
Гласът ми син е като шумоленето
на твоите листа.
Възляза ли до оня плод,
ще го откъсна - да го дам
на някое момче, което ме очаква:
със ножчето си мълчешком
да го разреже
и да съзре в сърцевината му
корито, от което пие сребърният кон
на месеца.
Юздата му лежи в дланта ми.
Навярно с него аз ще отпътувам
в една такава вечер -
и вие само ехо от копитата му
ще засипете с пръстта,
която под нозете ми сега се смее.
И ще расте дървото
над сърцето на самата вечер.
И над моето сърце.
