Иван Давидков

СПОМЕН ОТ ЛОПУШАНСКИЯ МАНАСТИР

Дъхтеше на мокро дърво и на мъх
                                           манастирът.
Изтритите стълби скриптяха, когато
                                                   се качваше
планинският вятър. Конете стояха
                                                   на двора,
наметнати с чулове. Аз - блед
                                           и болен - лежах
в каруцата. Имаше болни деца
                                           и от други села,
докарани тук при игумена да им чете
за здраве. И с кашлица глуха
                                          очакваха те
да чуят камбаните и да засвети кубето.
А някой завика във здрача: “Пауни!
                                                     Пауни!”
И аз ги видях да поемат
                                  през тревният двор,
разперили пъстри опашки, на изгрев
                                                     подобни.
Прозорците светнаха. Светнаха
                                              всички мъниста
по прашните конски юзди. И сълзите
                                                         на мама
засветиха с някаква странна
                                        надежда и радост.
И аз се надигнах на лакти да гледам,
                                                        да гледам
как утрото утро настига, как гаснат
                                                      за миг
зарите зад някой чемшир - и отново
                                                      се сплитат
в една въртележка от багри,
                                           която ме грабва.
В душата ми пееше лятото. Аз оздравявах.

1969

***

Дърво, израснало из тишината
                                           на самата вечер,
от пътища са клоните ти, извисени
                                                   към небето.
А твоя плод единствен, на самия връх,
не е ли огън на рибари,
или това е светлинката на селце
                                              далечно?
Гласът ми син е като шумоленето
                                             на твоите листа.
Възляза ли до оня плод,
ще го откъсна - да го дам
                           на някое момче, което ме очаква:
със ножчето си мълчешком
                                   да го разреже
и да съзре в сърцевината му
корито, от което пие сребърният кон
                                                  на месеца.
Юздата му лежи в дланта ми.
Навярно с него аз ще отпътувам
в една такава вечер -
и вие само ехо от копитата му
                              ще засипете с пръстта,
която под нозете ми сега се смее.

И ще расте дървото
над сърцето на самата вечер.
И над моето сърце.