Към портрета на Иван Давидков

Никола Инджов

1.
Единното българско литературно пространство вече не съществува, то бе разрушено и с парите на милиардера Сорос, и с привнесените механично еталони за съвременност и новаторство, предимно от неславянски литератури. Посредствени литератори, които биха останали извън националния творчески процес, ако не бяха отстранени традиционните естетически критерии, обземат обществения форум и налагат в края на краищата малодарието си като мярка за талант. Един от възможните примери за това е антологията на българската лирика, която се издава ежегодно от Националния дворец на културата. Прекрасна идея, опорочена от присъствието в редакционната колегия на автори с недоказани творчески възможности. В резултат най-недоносените стихотворения тук принадлежат на съчинители, които кой знае как са получили правото да подбират участници и да оценяват творби…
Подобни обстоятелства определят и недостойното критическо мълчанието около творчеството на един от най-силните български писатели от втората половина на двадесети век - Иван Давидков. Той е забравен за представителни сборници на чужди езици, подминаван е в анализите на т.н. “нов прочит”, подценено е делото му на главен редактор в най-престижното за времето издателство “Български писател”, заличен е за възлизащите литературни интелектуални поколения примерът му на всеотдаен радетел на българската книжовност, от христоматиите и учебниците по литература са изхвърлени прекрасни негови произведения за деца и юноши… И всичко това защото Иван Давидков нито принадлежеше към тоталитарните фаворити, нито пък проявяваше някакви опити да се издокара дисидент. Той странеше от подобни прояви, поведението му бе изцяло писателско, сиреч независимо от всякакви конюнктури.
Поет, белетрист и есеист, Иван Давидков налагаше творческо присъствие, белязано със свръхчувствителност към пейзажните състояния на човека и природата. Етапни за развитието му остават стихосбирките “Крила и корени” (1964), “Песни и балади” (1965),”Хълмове под вечерницата” 1966) и “Владетелят на нощните слънца”(1981). Всяка една от тези книги навремето бе своеобразен еталон за чисто лирическа поезия, и то в мравуняка на генерация, която се идентифицираше и с други блестящи лирически дарования като Павел Матев, Иван Радоев, Найден Вълчев.
Иван Давидков не бе от шумните експериментатори, но новаторски моменти в неговата лирика съществуват безспорно. Просто казано, той твореше оригинално и свежо, вътрешно освободен от грубите изисквания на нормативната естетика. Езикът му бе изразителен и пластичен, създаваше неочаквани метафори. Поради което вродената му склонност към обновление на поезията личи преди всичко в развитието на неговия самобитен стих от книга в книга. Така от строго класическите строфи на първите си стихосбирки “Украинецът с бялата хармоника (1951), “Рамо до рамо” (1953), “Светлина от скрежа” (1957), “Днепър под моя прозорец тече” (1960), той стигна до разкрепостени размери и ритми - и до оспорвания от традицията верлибр: “Каменоломна” (1972), “Наздравица за звездопада.” (1972), “Молитва за длетото и камъка” (1977) . И без гръмогласни и претенциозни дитирамби на свободния стих постигаше удивителни архитектонични отлики в ритмиката и метриката на всяко едно отделно стихотворение. Стихотворческа архитектоника, която днес в лабораторията на “новите поети” е все още един позабравен елемент на формата. Ще добавя, че едновременно Иван Давидков изграждаше стиха интонационно, той имаше собствен глас в поезията и стихотворенията му и без подпис подсказваха кой е техния автор. Това, впрочем, бе характерен стремеж на поетите от оная епоха на българското стихосложение - и белег за автентичност на таланта. Имаше тогава един Ивандавидковски почти музикален лад в художественото слово, както и Ивандавидковска поетична лексика.
Всъщност поезията на Иван Давидков е живият зародиш на изящната му проза - романите “Вечерен разговор с дъжда” (1973), “Сбогом, Акрополис” (1976), “Билет за Бретан” (1977), “Балада за самотните мореплаватели” (1979), “Далечните бродове” (1979) и особено “Зимните сънища на лъвовете” (1982). Общото за тези значителни в нашата литература творби е като че ли налаганата от някои изследователи теза за литературните герои като интелектуални двойници на писателя.
Наистина, в психологията и характеристиките на главните образи могат да се доловят черти от лирическия герой на Иван Давидков в поезията, който априорно е по-близък до създателя си. Освен това липсата на постепенно развиващи се художествени интриги е запълнена с импресивни състояния на личността, поставена не само в разнообразни сюжетни ситуации, но и в някаква единна система на съпреживявания на света. При такъв композиционен похват вътрешните състояния на персонажа определят акцентите в повествованието и те в повечето случаи са израз на размисли и преживявания в самота, на пасивно съзерцание, нежели на активно взаимопроникване в основния сюжет - ако има такъв, разбира се. В прозата на Иван Давидков основни сюжети като че ли няма, повествованието се осъществява в движението от едни протуберанси на персонажа към други. Ето защо тук романтичните мечти са близко до фиксидеи, активната душевност е уязвена от непрестанни терзания, а мимолетните съпътстващи образи се забелязват само защото са проектирани в сърцевината на главния герой. В такава художествена галерия наистина биха могли да бъдат разпознати немалко интелектуални двойници на писателя, но колкото тезата да е красива, толкова тя е ограничителна за таланти като Иван Давидков. В откриването на света и в саморазкриването на личността прозаикът стига като че ли по-далече от поета. И Шекспир не се идентифицира с Хамлет така, както с лирическия герой на сонетите си, И Достоевски не е Разколников и нито един от братята Карамазови. В същия ред на мисли Иван Давидков не е никой от артистичният персонаж на романите си, тоест, не е интелектуален двойник на себе си, а е създател на интелектуални двойници на съвременника.
Но какво означаваше да създаваш интелектуални двойници на съвременника в обществено-политически период, от който днес и най-фаворизираните му апологети се отказват?
Да се върнем към осемдесетте години на миналия век - времето на Иван Давидков, а също така и времето на тоталитарната двойственост в областта на културата въобще. Според някои участници в процеса, който тук наричам “тоталитарна двойственост”, дори в официалните инстанции е съществувало мислене, различно от нормативните изисквания на партийнодържавната догма, имало е съзнателни отклонения от линията на идеологическо поведение, възприета на партийни конгреси и налагана като ръководство за действие на по-ниските нива. Възвестяването на комуниста като главен герой на съвремието например се осъществи от тогавашния председател на Съюза на българските писатели, но в мемоарите си за периода същият разказва, че в кръга около “дамата с тюрбана” самият той и някои други известни фаворити са изповядвали съвършено противоположни схващания за взаимоотношенията между личността и обществото, влизали са в конфликт (!!!) дори със самия гръмовержец на тоталитаризма, което до публикацията на въпросните спомени не се и предполагаше дори. Както и да е, липсата на дисиденство в България едва ли може да бъде запълнена с късни мемоари за дисидентско поведение.
И все пак общественият организъм не бе безчувствен, съпротива срещу тоталитаризма бе оказвана, но тя бе от друго качество, бе по-скоро във вътрешнототалитарните структури. Истинските антитоталитаристи не се изтъпанчваха нито тогава, нито в началото на промените, когато, да речем, организираният от тайните служби на тоталитаризма Град на истината се изпълни с десетки “борци”, почти никой от които днес не обича да си спомня за участието в цирка върху жълтите павета на София…
Единствено свободно е само писателското слово - това е моята максима, моята истина, моята формула в анализа на българската литература от всички периоди, особено от тоталитарния. Именно в тоталитарното пространство Иван Давидков създаде героите на своята проза като интелектуални двойници на съвременника. И ако не ги означаваше с имена, а ги осветяваше в повествованието си с други признаци - Художникът, Писателят, Учителят и т.н. той просто предоставяше на съвременника възможност да види себе си в измерение, подтиснато от тоталитаризма, да произнесе слова, които не можеше да изкаже в обществената говорилня, да предприеме действия, срещу които моментално във всички пластове на живота се възправяше организирана съпротива. Героите на Иван Давидков в романите му са свободомислещи хора - това е първата обща характеристика, а по-нататък у тях могат да се прозрат морална независимост спрямо философските постулати на епохата, както и нравствена самостоятелност, стигаща до определена самотност. Подобни вътрешни светове на индивида не влизаха в определенията за личността дори на битово равнище, смяташе се, че човекът при социализма е направо човекът от Града на Слънцето или от Страната Утопия. Желаното бе налагано като реално до такава степен, че съобщенията за земетресенията, разлюлявали понякога земята ни, не биваше да се появяват в новините преди специализирания държавен орган да определи тяхната степен и нанесените поражения. В световната история на тоталитаризма се разчу за едно свръхразрушително земетресение, което бе “скрито” от населението на същата страна - Туркмения в случая, чиято столица Ашхабад бе изцяло разрушена. Аз видях следите на катастрофалния трус четвърт век по-късно, още не бяха премахнати.
Интелектуалните двойници на съвременника, с които Иван Давидков населяваше своите романи, даваха възможност на читателите да се вживяват в неосъществената своя същност, да действат така, както биха могли в едно друго общество - и това общество бе паралелното човечество, което голямата литература има способност да изгражда. В многобройното паралелно човечество редом един до друг на исконна наша духовна територия са Дон Кихот и Бойчо Огнянов, Макар Чудра и Сали Яшар, Кола Брюнон и Рафе Клинче - и главните художествени образи, изографисани от Иван Давидков в малките храмове на неговите книги. Не казвам случайно “изографисани”. Иван Давидков бе и истински художник-живописец, по ръцете му личаха и следи от боите на личната му палитра.
Идеите на интелектуалните двойници на съвременника, изказани чрез перото на Иван Давидков, са не просто напредничави за времето, те са идеите, които олицетворяваха независимостта на личността и свободата на писателското слово. Тук е магията на белетристичното му творчество, причината за десетките хиляди читатели на неговите книги, както и за преизданията на български и за изданията в чужбина.
Специално бих искал да кажа нещо за преводите на Ивандавидкови книги на чужди езици, предимно на руски, на украински, на белоруски, на френски. Те се реализираха извън трагикомичната преводна ситуация след всяка софийска международна писателска среща. Главният резултат от “незабравимите” срещи бяха преводи на т.н. “секретарска литература”, като за целта в благородното дело се включваха представящи се за литератори и щедро канени в София пощенски раздавачи, учители, журналисти - хора симпатични, но имената им не говореха нищо на читателя в собствените им страни, поради което преведеното от тях имаше едва ли не само библиографска стойност. Иван Давидков бе превеждан от високо уважавани и утвърдени творци като Дмитрий Павличко в Украйна и Нил Гилевич в Беларус, имената на преводачите му в Чехия, Франция, Англия, Гърция бяха предварителна гаранция за стойността на преведеното . Това е щастлива писателска съдба, разбираема особено днес, когато интернет позволява самопредставяне и самопревеждане без контрол и естетически изисквания за подбора на преводната литература.

2.
Има един много далечен град - на брега на мореподобната река Меконг и в подножието на тъмнозелената индокитайска джунгла. Това е Виентян, построен сякаш само от пагоди с извити покриви и населен сякаш само от монаси будисти с жълти наметала през оголено рамо.
Една ранна тропическа сутрин на 1983 година чаках в българското посолство да телефонират от летището кога най-после ще отлети самолет за Ханой, а оттам - за Европа. С посланика Ж. Р. се бяхме настанили в люлеещи се бамбукови столове, разговаряхме с разтопени от жегата думи и изневиделица едно малко бяло кученце се позавъртя-позавъртя, аз го взех на ръце, а то пропълзя по мене и заспа. Заспа точно на сърцето ми. Тъкмо тогава от летището се обадиха, че вече е време да тръгвам и като ми дожаля да събудя кученцето, помислих си дали пък да не го взема със себе си? “Вземи го, но не го оставяй във Виетнам, моля те! ” - каза посланикът Ж. Р. Той знаеше защо.
В Ханой извадих паспорт на кученцето, в което ветеринарят вписа породата му - papillon pequinois (пекинска пеперуда). Наистина приличаше на пеперуда.
Лаоското кученце издържа пътешествие през половината свят в една бамбукова кошничка. У дома не предполагаха, че точно от Страната на хилядата хиляди слонове ще донеса такъв мъничък подарък. Въз основа на моите бегли познания по езика на страната Лаос реших да го нарека Лао! Убеждавах се, че хем съдържа нещо кучешко на български, хем подсказва необикновен произход… И се започна съвместен живот, съставен от едно куче и няколко човека. Един от тях бе Иван Давидков.
Иван обикна кученцето, често идваше в парка зад Мавзолея, където аз го разхождах вечер, прескачаше през лятото до Бояна, където Лао живееше на воля в двора на къщата ни. Впрочем, там се намери оня нечакан, неканен, но неизбежен пес, който смеси своята улична кръв с кръвта на пекинската пеперуда. Лао роди четири кученца от непозната дотогава порода - и художникът у Иван веднага си хареса женското с рижото носле. То сякаш бе обречено на него още при зачатието си! Звездана - това бе името, което пък поетът й даде. По-нататък кученцето като че ли се сля с него в изживяванията на света. Иван бе по начало човек, склонен към усамотеност и съзерцание, той избягваше светския живот и намираше удовлетворение преди всичко в творчеството си. Книгите му излизаха една след друга - все с корици, нарисувани от него. На някои от тях имаше отсенки от Звездана.
Един неин портрет с маслени бои и картината му “Пиниите” всеки ден са пред очите ми. И често в часа на здрача виждам далече назад във времето, виждам младия Иван Давидков, пристигнал с войнишки дрехи в Хасково през 1952 г. Аз бях тогава ученик във всичко - в училището, в поезията, в любовните трепети. А той бе странно благосклонен към мене, не знам защо, може би заради майка ми, която все го разпитваше за неговата майка. Иван отбиваше военната си служба след университета като редактор в дивизионната многотиражка “Димитровски боец”. Редакцията се помещаваше извън казармите в къща на ул. “Бяло море”, поради което ние с Димо Боляров и Иван Николов можехме да отиваме при него, а той да излиза вечер в махалата под хълма “Ямача”. Към групата неизменно принадлежеше и поетът Димитър Данаилов, тогава учител в Хасково, съкурсник на Иван от университета. Те двамата ни откриваха руската поезия и за пръв път видяхме руски книги, които си бяха донесли от София - едно издание на Есенин с лилави твърди корици и сребърна бреза, тъмнозелен том на Тихонов, избрани стихове от Светлов, Багрицки, Асеев. “Алексей Сегренски - разказваше Иван - бе струпал тия книги в стаята си в ЦК на ДСНМ и ни ги раздаваше. ” Помня още тритомника на Константин Симонов, подвързан с черна кожа, а и досега чета и препрочитам Пушкиновото десеттомно юбилейно издание, което Иван ми подари за абитуриентската вечер… В хасковското всекидневие на войника Иван Давидков се появи и едно хубаво младо момиче от недалечното село К. , чиновничка в градската поща. “Очите й са на сърна! ” - казваше Иван. През ония години ние го познавахме като поет предимно по ранните му стихосбирки, макар че той имаше издадени вече и няколко книги за деца и юноши. В Хасково той пишеше стихотворения, част от които щяха да влязат в бъдещата му книга “Светлина от скрежа”.
…Звездана и майка му останаха в живота без него. Баба Данка живя дълго, почти сто години, и аз разбирам какво й е било толкова време да жали син, приобщен към нея до самото преддверие на предизвестената си смърт. Звездана е моята лична парола, когато искам да повикам Иван във възпоминанията ми за един писател, недооценен на нивото на своите книги. Те са в библиотеката ми, но това е малко. Иван Давидков сега изглежда класик, но забравен класик. Един ден българският читател ще се върне към неговото творчество - защото то съществува! До “Нощно виолончело” (1989) - спомени и размисли, и до “Може би сбогом” (1992) - последна стихосбирка, последна книга, последен порив на Иван Давидков към красотата на човешкия художествен всемир.