НАВЪН Е ПЛАНИНА…

Виолета Христова

***
Навън е планина.
И може би е Витоша,
а може да е само връх житейски.
Събуждам се до себе си
и вдишвам възрастта,
в която се намират
всички хребети…

Насън е планина.
И трябва да е Витоша.
Макар че ми прилича и на кораб,
със който прекосяваме историята -
все по-навътре
и все по-нагоре…

Дотук е планина.
Понякога е Витоша.
Понякога е невъзможна кожа,
събирана със векове вина,
която да простиш
е невъзможно.

Навън е планина.
Не винаги е Витоша.
Но винаги е сянка застрашителна
и купчина от стръмна светлина,
с която си разменяме душите.

Сега е планина.
Прилича и на Витоша.


***
Хората си приличат.
Само лицата им са различни.
И сърцата, в които
потъват благоприлично..
Къщите им са същите,
стълбите - все такива,
мислят, че се завръщат,
а никъде не отиват.
Стъпили във следите
на предишните хора,
скърцат и се преструват
на родени отново.
И лишени от повест
и от смисъл и тайна,
искат да са единствени
дори да са …краят.
Струва ти се, че плачат,
а всъщност обядват.
И понякога значат.
Но после забравят…
Хората си приличат -
думите са различни.
И личат като личинки
върху белите листи.