СВАЛЯМ МУ ШАПКА

Васил Добрев

(Позабравени уроци по нравственост )

„Свалям му шапка!” - казвал българинът, когато имал срещу себе си надарен, талантлив и достоен човек и по този начин изразявал преклонението си пред неговата личност. Хората, способни на такъв жест ( в миналото и сега) не са много, защото тутакси у повечето заговорва завистта, готова да сграбчи с многоликите си пипала всичко.
Българинът винаги е свалял шапка пред онзи, който е бил открит, чистосърдечен, справедлив, когато е представлявал държавната власт и нейните институции, или пред лица, които по традиция са представлявали идеала ни за духовност и обществена съвест.
В миналото предците ни са сваляли шапка на кмета, учителя и попа по обясними причини. На всеки, орезилил се, те биха простили, но никога на когото и да било от тези три категории.
Много от нас си спомнят времето, когато не само децата, но и възрастните, срещнеха ли учител - сваляха шапка. Красив жест, свързан със сегашно уважение и минали спомени. А възможно ли бе да се влезе в училище, в кметство, в църква, без да се свали шапка?
Помня непрежалимия си баща, когато веднъж бе изписан неочаквано от болницата и трябваше да ме посети в редакцията, преди да си замине на село. Още при влизането в сградата беше свалил каскета си, стискаше го под мишница и го сложи на главата си чак като излезе на улицата. Това бе направил машинално, воден не от раболепие или от някакво лицемерно чувство. Не след дълго почина, но този спомен остана незаличим в паметта ми. Това бе един от мълчаливите му нравствени уроци, които не мога да забравя.
Все си мисля, дали като родители, поне изненадваме децата си с подобни примери, лишени от нравоучителност, но пълни с мълчаливо въздействие?


в. „Посоки”, брой 68, 10.11. 1992 г.