С „ПРЪСТ” ВСЕ ОЩЕ НЕ ВЪРХУ „ПРЪСТТА”

Лияна Фероли

ЛЕКОТА

Какво е животът, кое е това нещо, което го движи? Кои сме ние? Все въпроси, оставащи без отговори. Защо ли? Навярно, защото Онова нещо, което ги знае, не говори, докато си върши работата. Не, защото не може да върши и двете неща, но сигурно, защото за Него са едно и също нещо, т.е. -Словото с главна буква. А ние, разделящите работата и говореното на Слово и слово, няма да го осъзнаем, докато го правим. И докато наблягаме на декорациите, на декларациите, пък били и те за „човешки права” или някакви тем подобни умствени измишльотини.
Колкото „по-умни” сме и по-големи, толкова и по-отдалечени сме от Същността, зародила всичко.
Как да открием себе си, да разгърнем пласт след пласт, покривалата, наносите?
Защо е трябвало да прикриваме така усърдно „голотата”? Все риторика, риторика… Все продължаваме да се питаме, дори и когато смътно се досещаме, че няма отговори. Могат ли отговорите сами да се питат какво са, кои са?
Изглежда, че докато чакаме да се изяви Онова, което говори, докато мълчи, все ще бъде така…
Ако ще „чуем”, обаче, онова, което мълчи, едва след като разрушим неговата-наша опаковка, какъв ще е смисълът на живота ни?
Дано поне това, че ще наторим земята, ни е някаква утеха. Може пък това изобщо да не е малко… И при следващото ни идване за живот да искаме все повече да „торим”, да „торим”…
Поне да създаваме средата, в която душите ни ще могат с лекота да цъфтят.
Е, най-накрая - една истинска дума…

—————————–

ИЗКУСТВОТО, АХ, ИЗКУСТВОТО…

Все метафори, хиперболи, отдалечаващи ни от нашата диамантена същност, която и без да бъде възвеличавана, си грее и блести във всички всевъзможни нюанси.
Но невиждайки това, ние все искаме още и още, и още…
Каква ирония, само, тъй като точно това „вповече” се оказва много, много по-малкото. Дори се възхищаваме от девиза на Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече!” И с него „храним” ума на децата си. Тогава няма за какво да им се сърдим, че порастват и стават като нас. Този наш ненаситен максимализъм ни изяжда главите.
Не ни стига дори знанието за холографската вселена, според което целият свят присъства в своята цялост и в най-малката песъчинка.
Ако можехме само да се идентифицирахме с нея?… Тогава нямаше да има нужда да пиша всичко това…

—————————–

ЩО ЗА ЕКСПЕРИМЕНТ?

Никога в обичта си не съм била излиятелна и не съм казвала под път и над път „обичам те”, въпреки че съм го изпитвала.
Добре че отвътре нещо ми е подсказвало, че обичането не се осъществява в сферата на думите. Освен да думкат в тъпанчетата на ушите ни, едва ли могат нещо повече… Изглежда са се появили, за да разберем, че можем и без тях. Що за експеримент, само?…
Дали пък Котката ще гони „мишката” до момента, в който тя се скрие в нейната уста?… И за това и двете страни останат в пълно неведение…

—————————–

ДОБРЕ, ЧЕ ОЩЕ МОЖЕМ ДА СЕ СМЕЕМ

В редките случаи, когато разбираме абсурдите и парадоксите в живота, се смеем от сърце. Но кой ли се смее в нас, тогава?….
Не е ли все още живото дете, което сме възрастили преждевременно? И защо изобщо трябва да порастваме, след като това не ни носи радост и наслада?
И как да останем чисти, невинни и наивни, дори и когато нищо наоколо не съдейства за това?
Нали ние самите сме тази среда, тази реалност, пространството… Но след като не чувстваме тази идентичност, продължаваме да се търсим там, където ни няма. Продължаваме да отваряме „чекмедже” след „чекмедже” в „шкафа” на душите си и там не откриваме нищо, или само малко прах, забравили, че ние сме самият „шкаф”…

—————————–

ИЗПРЕВАРВАЩО

Винаги дълбоко съм се затрогвала, когато гледам насядалите, като смълчани птици на жица, по дворовете си бабки и дядковци. Дотолкова са стихнали, че прости си седят съвсем безмълвно и неподвижно с часове. Къде ли витаят, защо за никъде не бързат? Как така са се сраснали с мястото, че може и да ги подминеш, без да ги забележиш?
Погледите им са толкова „невиждащи”, че сякаш не са от „този” свят. Дали пък вече не са прекрачили приживе в „другия”?….
Ще го разбера, вероятно, когато се озова на тяхното място, но тогава изобщо няма да ми идва на ума да пиша и ще съм изхвърлила всички химикали и тефтери.
Само ще „пиша” с пръст върху „пръстта”…