РУСКИ УМ

Животът на Константин Леонтиев

Станислав Хатунцев

превод: Литературен свят

Преди 110 години, на 24 ноември 1891 година (12 ноември по стар стил) умира един от най-интересните и оригинални руски мислители - Константин Николаевич Леонтиев. Той бил изтъкнат представител на великата духовна контрреволюция, която защитавала качеството от количеството, даровитото малцинство от бездарното мнозинство, ярката личност от сивата маса, духа от материята, природата от техниката, изкуството от пресата, истината - от рекламата и пропагандата, творческата свобода - от плутокрацията (1), и в аналите на човешката мисъл името му стои редом с имената на Карлайл и Гобино, Ницше и Шопенхауер, Ж. Де Местр и Доносо Кортес, Шпенглер и Мьолер ван ден Брук, М. Серано, Ортега и Гасет.

Леонтиев изживял ярък, богат на разнообразни събития и неочаквани обрати на съдбата живот. Родил се на 13 януари 1831 година (25 януари по ново стил) в селцето Кудиново, Калужка губерния, принадлежало на предците му по бащина линия. Основна роля във възпитанието му изграла майката, Теодосия Петровна, представителка на старинен дворянски род, умна, чувствителна, образована и силна жена. Тя възпитала сина си в “монархическа любов и истински руски патриотизъм” (2), в атмосфера на по домашному топла православна религиозност; тя му предала и кръвта на своя баща - Пьотр Матвеевич Карабанов, “див господар” в стила на екатерининската епоха, в който страшното по необузданата си свирепост “азиатство” и склонност към разврат се съчетавало с рицарско великодушие, ненавист към лъжата и двуличието, неудържима храброст, преданост към Императора и Отечеството, любов към прекрасното (3). Константин Николаевич се гордеел със своя татарско-версайски прадед. (4).

На десет години Леонтиев был определен за Смоленската гимназия, после попаднал в Петербург, кадет в Дворянския полк. От полка го уволнили поради болест и го приели в Калужката гимназия, която завършил през 1849 г. с право на постъпване в университет без изпит (5). В същата година започнали неговите его занятия в медицинския факултет на Московския университет.

Студентските години донесли на Леонтиев не само любов, дружба, срещи със забележителни хора - Грановски, Сухово-Кобилин, Катков, графиня Салияс, но и разклатено здраве, юношеско разочарование в живота, крах на детската религиозна вяра. По-късно и за кратко той се спрял на “някакъв неяcен деизъм, естетически и свободен” (6), но докато преживявал “горчивия… жесток процес… на умствен прелом”; мисълта му за първи път сериозно се преобразила (7). Настъпила ерата на противопоставянето на “бащи” и “деца”, и Леонтиев от стихиен монархист станал полусъзнателен либерал от неопределено направление, привърженик на републиканската форма на управление. Но и тогава в републиките му харесвало не онова, по което те се различават от монархията, т. е. не политическата свобода и равноправието, а онова, което ги сродявало: “силата, изработваното от съсловния строй разнообразие на характери, борбата, битките, славата, живописността и т. н.” (8). Дори в тази неяснота, както считал самият Леонтиев, от своя живот той нито веднъж “ни с кощунствена насмешка, ни… с доводите на лошата либерална философия не оскърбил онези лични чувства и идеали”, които неизменно, до гроба, изповядвала майка му (9).

Умственият прелом и свързаните с него душевни терзания накарали Леонтиев да се обърне към перото и хартията. Първото си произведение - комедията “Женитба по любов” той решил да покаже на Тургенев. Тургенев по онова време живеел на Остоженка, недалеч от дома на богатата аристократка Охотникова, балдъза на майката на Константин Николаевич, у която той отседнал в Москва. Една сутрин, през пролетта на 1851 г., Леонтиев, събрал смелост, се облякъл със студентския вицмундир, сложил на главата си триъгълната шапка и се отправил към създателя на “Записки на ловеца”, за да му връчи ръкописа си. Маститият писател много високо оценил литературните опити на начинаещия автор. Между Тургенев и Леонтиев започнало приятелство, изиграло огромна роля в творческата съдба на Константин Николаевич. От 1854 г. повестите и очерците на К. Леонтиев започват да се публикуват в руската периодика, в приложенията към “Московские ведомости”, в “Отечественные записки”.

В същата година, без да изслуша пълния университетски курс, Константин Николаевич станал лекар, постъпил на военно-медицинска служба и заминал за Крим, където се развивали най-важните събития от Източната война 1853-1856 г. Простият, груб и деен живот в Крим му върнал здравето и свежестта, спасил го от мъчителния и усърден самоанализ, на който се отдавал в Москва. Но “честният труд” във военната болница близо до Керч не устройвала изцяло потомъка на “дивия господар”. Искали му се истински опасности: схватки с неприятеля, барут, походи, лагери, волни степи, и той успял да си издейства назначение в 45-ти Донски казашки полк. Заедно с казаците Леонтиев поемал на рекогносцировка и в рейдове, участвал в кавалерийски боеве, ръководил реквизициите, спял до лагерните огньове под кримските звезди. “Природа и война! Степ и езда на казашки кон! Младост моя… младост и и чисто небе!” (10) - спомнял си той по-късно за това време. Службата на Леонтиев в Крим била съпроводена с множество любовни истории, той дори похитил в Теодосия прекрасната гъркиня Елисавета Политова, която му станала жена след няколко години. Наред с всичко това Леонтиев не прекъснал и литературното си поприще.

Година сле завършването на Източната война Константин Николаевич напуснал Крим и станал домашен лекар в имението на баронеса Розен в Арзамаска околия, Нижегородска губерния. Тук той лекувал селяните, занимавал с науки синовете на стопанката на имението, много четял, особено естествознание, философия, руска и чужда художествена литература и, разбира се, писал сам. Впечатленията от “нижегородския” период от живота му легнали в основата на забележителния му роман “В своя край”, публикуван от Леонтиев през 1864 г. - отначало в “Отечественные записки”, после - като отделно издание.

Около 60-те години на ХIХ век съзрял основания на естетизма мироглед на Константин Николаевич. Той стигнал до убеждението, чте “всичко е добро, щом е прекрасно и силно - било то святост, разврат, революция или защита - все едно!” (11). Леонтиев решил да се раздели с отдавна ограничаващата го практическа медицина, да се премести в столицата и да стане профессионален литератор: да “открива очите” на читателската аудитория за истините на естетизма. Но Леонтиев не бил забелязан в Петербург: на руското общество, увлечено от вихъра на либералните реформи, не му било до естетика.

Пребивавайки известно време сред “напредничавите” кръгове на столичната интелигенция и добре опознавайки нейните представители, Леонтиев се изпълнил с неприязън към демократичните идеали и към буржоазния прогрес, водещ към всеобщо равенство, кум господството на така наречения “среден човек” - ограничения и самодоволно-скучен буржоа, към унищожаването на поезията и красотата в живота, на всичките му цветове, освен сюртучено-сивия. С това той като естет не можел да се примири. Разбирайки, че прекрасното е много повече на страната на “църквата, монархията, войската, дворянството, неравенството и т. н., отколкото на страната на съвременното изравняване”, на страната на крайната и умерена буржоазност, Леонтиев престанал да се колебае и застанал на страната на “консерваторите” (12). За него това означавало разрив с либерализма и либералите, включително с Тургенев. И Леонтиев неохотно се разделил с литературния си патрон. Борбата на идеите в душата му била толкова силна, че той “отслабнал и почти всичките си петербургски дълги нощи прекарвал нерядко без сън, сложил глава иръце на масата в изнемога от страдалчески размисли (13).

В чуждия за него Петербург, и въобще в Русия, все по-трайно заставаща в талвега на общоевропейското развитие, сменяща поезията на патриархалното дворянско-селския бит с прозата на следреформената буржоазност, на Леонтиев станало задушно, и той, устроил се на служба в Азиатския департамент на имперския МИД, бяга в екзотично-яркия, блестящия с многоцветието си Изток, в балканските провинции на Турция. От края на 1863 г. Константин Леонтиев е секретар и драгоман на руското консулство на остров Крит. Тук, отстоявайки престижа и достоинството на своята Родина и собствената си дворянска чест, той влиза в конфликт с френския консул Дерше, в разговор произнесъл се обидно за Русия. Леонтиев му отговаря с удар с пръчка. Руското посолство е във възторг тази смела, макар и недипломатична постъпка. Константин Николаевич е извикан в турската столица, там получава назначение в бившата резиденция на османските султани - град Адрианопол.

Служейки на Изток, Леонтиев разделял времето си между напрегнатата дипломатическа дейност, сърдечните увлечения и заниманията с литература. Там той писал своите балкански очерци, разкази и повести, оттам изпращал кореспонденции и статии в руските вестници, списания. Живял нашироко, по господарски, имал много слуги, и заплатата (напълно прилична) все не му стигала. Това го карало да прави доста големи дългове.

В Министерството на външните работи познавали и ценяли Леонтиев, у началството - руския посланик в Портата граф Игнатиев, канцлера Горчакова, той бил посрещан с голямо внимание, и служебната му кариера се развивала необикновено бързо. През 1867 г. Леонтиев станал вицеконсул в придунавския град Тулча, от 1812 до 1856 г. принадлежащ на Русия, през 1869-1871 г. Леонтиев е консул, отначало в Янина, после в Салоники. Предлагат му поста на генерален консул в Прага - след овакантяването на мястото, но… Съдбата внася в тези планове корекциите си.

1871 година станала за Константин Николаевич година на тежки изпитания, година на окончателна “преоценка на всички ценности”, третия и последен в живота му умствен перелом. Периодът на естетическото упоениеот битието си отива, на негово място се появява умора, душевно мъчение и тъга, той мисли да иде в манастир. През зимата Петербург умира любящата и любима майка, а през лятото Леонтиев заболява от силно стомашно разстройство и, приемайки заболяването си за холера, се приготвя за смъртта. В един от най-ужасните моменти от болести, гледайки образа на Богородица, донесен му от монах от Атон, Леонтиев повярвал изведнъж в нейното съществуване и могъщество, стиснал юмруци и възкликнал: “Майко Божия! Рано! Рано ми е да умра!.. Още нищо не съм направил достойно за моите способности и водих много развратен, грешен живот! Повдигни ме от този смъртен одър. Ще ида в Атон, ще се поклоня на старците, за да ме обърнат в обикновен и истински православен вярващ… и… ще се пострижа за монах…” (14). След 2 часа Константин Николаевич почувствал значително облекчение и станал съвсем друг човек. Със стария живот било свършено; Леонтиев стигнал до дълбокото, “лично”, както го нарекъл, православие, и личната вяра завършила на 40 години и политическото му, и художественото му възпитание (15).

Около година той прекарал в планината Атон сред гръцките и руски монаси, желаейки да получи пострижение в тази обител, но мъдрите старци го убедили да почака с монашеството и да замине за Константинопол. Там той поискал от Игнатиев оставка от дипломатическата служба, която му била дадена с голяма неохота, и написал най-големия си историософски труд “Византизмът и Славянството”, в който “допълнил” концепцията за културно-историческите типове на Н. Я. Данилевски със своя “хипотеза за триединното развитие”, постулираща, че времето на живот на всеки културно-държавен организъм е не повече от 1000-1200 години и всеки от тях преминава в развитието си през три степени: първична простота, цъфтяща сложност и вторично смесено опростяване. Тази “хипотеза” в много отношения изпреварва “морфологията на историята” на немския философ-есеист Освалд Шпенглер.

През пролетта на 1874 г. Леонтиев напуснал Изток и севърнал в Русия. Тук той възнамерявал да проповядва в печата консервативно-революционните си възгледи, да спечели признание и да стане “литературен генерал”. Великолепните му повести от източния живот се печатали в “Русский вестник” на Катков, излезли и като отделно издание, но образованото общество от онова време, готово дори Пушкин “да размени за ботуши”, не проявило към тях голямо внимание. Статиите на Леонтиев, предпазващи от масовото в 70-те години на ХIХ век увлечение по панславизма и непрестанното поощряване на Русия на южните славяни, особено - на българите, борещи се с Константинополската патриаршия, също не были оценени по достойнство.

Едва в края на 1880-те, след като “братска” България, освободена от властта на султана с лавината от руските щикове и реки от руска кръв, обърнала гръб на своите московско-петербургски радетели и станала съюзница на Австрия и Германия, някои представители на консервативния лагер си спомнили за леонтиевите инвективи по адрес на балканските единоверци и се съгласили с автора им. Трябва да се напомни, че въпреки всички разобличения панславизмът останал най-важната вънешнополитическа доктрина на Русия и именно той я въвлече в Първата световна война, довела империята до катастрофата.

Завърнал се в родината, Леонтиев се превърнал в скиталец: живял ту в Москва, ту в имението Кудиново, което неуспешно се опитвал да спаси от разорение и продажба на търг, живял в в Калуга, в Смоленск и в Петербург, половин година прекарал като послушник в Николо-Угрешском манастир. Отбил се и в Оптина Пустиня, където открил духовен наставник - стареца Амвросий, последния от великите старци на тази обител. Но навсякъде го преследвала нуждата, “дворянското обедняване”. Няколко месеца в началото на 1880 г. Леонтиев бил помощник на редактора на руския официален лист “Варшавски дневник” княз Голицин. С появата му вестникът станал по-ярък и по-интересен, появили се намалко абонати, за него научили в столицата. Но недостигът на средства прогонил Леонтиев и от Варшава. Константин Николаевич се връща в Москва и с помощта на своя приятел и съмишленик по църковните въпроси Т. И. Филипов, заемащ солиден държавен пост, започва работа като цензор в Московския Цензурен Комитет.

Цензорството било за Леонтиев “пране и асенизация на чуждо, в по-голямата си част мръсно бельо” (16), но тази служба направила живота му по-отмерен, стабилен и осигурен. В годините на цензорство той много боледувал, страдал от много заболявания, често хронични. Константин Николаевич понасял всичко стоически, запазил присъстствие на духа и продължал, според силите и възможностите си, литературната си дейност. Около него се формирал кръжок от младежи, увлечени от идеите и речите му, най-вече - възпитаници на Катковия лицей и студенти от Московския университет. Пак тогава, в началото на 1880-те, укрепнала основаната на взаимна интелектуална симпатия дружба между К. Н. Леонтиев и В. С. Соловьов.

През февруари 1887 г. Леонтиев излязъл в оставка от последната си - цензорска служба; благодарение на усилията на съчувстващи му високопоставени правительствени чиновници получил добра пенсия и се заселил до Оптина Пустиня, в така наречената “консулска къщичка”, разположена до самата ограда на тази обител. Започнал един от най-продуктивните в творчески план периоди от живота му, “болдинската есен” на Леонтиев като публицист. Той пише редица статии под общото заглавие “Записки на отшелника”, критически етюди за романите на Толстой, с когото Леонтиев се срещал и спорил в Москве и в Оптина, когото превъзнасял като писател-художник и психолог, но когото за неговите “търсения” искал “добре да го натупат…” или да му се осигури заточение някъде в Сибир, в Томск, което Лев Николаевич, впрочем, страстно искал и сам (17) за усилване на популярността на морално-атеистичните си проповеди.

Трябва да се отбележат и няколко труда на Леонтиев за съвременния му национализъм: “Националната политика като оръдие на световната революция”, “Плодовете на националните движения в православния Изток”, “Писма до В. С. Соловьов за културния и политически национализъм”. В тях варирала мисълта, че от времето на Великата Френска революция национално-освободителните и национално-объединителните движения водят не до развитие на националните култури и разцвет на тяхната самобитност, свързан със засилване на оригиналните им черти, както това било, според Леонтиев, през ХV-ХVII век, а до буржоазно-космополитни резултати: всеобщо усредняване и нивелировка, в частност - до унищожаването на съсловията и състоянията, измиране или капиталистическо израждане на старинната аристокрация, подкопаване на монархическата държавност, религиозните устои и, като следствие от всичко това, до обедняване на културния живот на народите.

През април 1891 г. започнала кореспонденция между Леонтиев и неизвестния още философ Василий Розанов, а през август същата година Константин Николаевич бил тайно постриган под името Климент и по настояване на стареца Амвросий заминал за Троице-Сергиев Посад. Там, в хотела на лаврата, починал на 12 ноември от възпаление на белите дробове.

Гробът му се намира в Гетсиманския скит в обителта при храма на Черниговската Божия Майка. До Леонтиев почива и один от онези, към които били адресирани последните му писма, онзи, който разбрал Константин Николаевич така, както сам би искал да бъде разбран от другите - В. В. Розанов…

(със съкращения)

—————————–

Бележки:

1 Иваск Ю. П. Константин Леонтьев (1831-1891). Жизнь и творчество//К. Н. Леонтьев: pro et contra. Спб., 1995. Кн. 2, С. 442, 596.
2 К. Леонтьев. Рассказ моей матери об императрице Марии Федоровне//”Русский вестник”, 1891, № 4. С. 86.
3 Иваск. С. 232-234.
4 Иваск. С. 246.
5 Коноплянцев А. М. Жизнь К. Н. Леонтьева в связи с развитием его миросозерцания//Памяти Константина Николаевича Леонтьева.+1891. Лит. сб-к. Спб., 1911. С. 29.
6 К. Леонтьев. Тургенев в Москве//”Русский вестник”, 1888, № 2. С. 98.
7 К. Леонтьев. Тургенев в Москве//”Русский вестник”, 1888, № 3. С. 280.
8 К. Леонтьев. Рассказ моей матери… С. 86.
9 К. Леонтьев. Рассказ моей матери… С. 85.
10 К. Леонтьев. Собрание сочинений, Т. 9, Спб., 1913. С. 218.
11 Александров А. А. К. Н. Леонтьев//”Русский вестник”, 1892, № 4.
12 Александров А. А. Пак там.
13 К. Леонтьев. Записки отшельника//”Гражданин”, 1888, № 15.
14 Иваск. С. 396.
15 Писмо на Леонтиев до В. Розанов от 14.8.1891 г.//”Русский вестник”, 1903, № 6.
16 Иваск. С. 495.
17 Иваск. С. 557.


сп. “ПОДЪЕМ”, № 11, 2001 год