ЛИТЕРАТУРАТА НА РОМАНСКА ШВЕЙЦАРИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ. ТРЕТА ЧАСТ.

Румена Коларова-Шиндлер 

Деветнадесети век

В навечерието на XIX век, през 1798 година, Конфедерация Хелвеция рухва под ударите на френската армия. Наполеон я превръща в сателитна на Франция територия, като я преустройва в силно централизирана република под името Република Хелвеция. Новият ред обаче поражда многобройни вражди между градовете, размирици и въстания. За кратко време положението става неудържимо и през

1803 година Наполеон се вижда принуден да свика представители на швейцарския елит, за да изработи т.н. “Посреднически акт” (Mediationsakte), с който се възстановява старото федерално устройство с автономни кантони, а държавата се преименува във Федерация Швейцария. През тези бурни времена литературната продукция има преди всичко политически характер с тенденция към психологически анализ и призив към еманципация на човешката личност, като под “литература” се разбира всичко написано, включително протестантски и светски трактати, научни трудове и анализи, литературна критика, статии и други.

На първо място в тази епоха се налага творчеството на

Мадам дьо Стал (Mme de Stael, 1766-1817). Тук веднага трябва да се направи едно пояснение. Жермен дьо Стал е считана за френска писателка във Франция, но Швейцария също я причислява към своите творци, не без основание. Бащата на Мадам дьо Стал, Жак Некер е роден и живял в Женева, където натрупва огромно богатство като банкер преди да се пресели във Франция, където става един от министрите на Луи XVI. Майка й, също швейцарка от кантона Во, отваря жилището си в Париж за политическия, интелектуалния и дипломатическия елит по онова време. Жермен, по-късно омъжена за барон дьо Стал, посланик на Швеция във френската столица, е родена в Париж и въведена в салона на майка си още 10-годишна, където тя се оформя като мислещ човек с либерални идеи, както и с амбиции да бъде политическа фигура в парижкия живот. По-късно и нейното жилище се превръща в салон, още по-блестящ от този на майка й. Когато избухва Френската революция през 1792 година, Мадам дьо Стал е на 33 години и след екзекутирането на краля  се оттегля в изгнание в семейното имение Копе (Coppet), близо до Женева. В 1794 година тя се връща във Франция, но нейните твърде либерални убеждения не се нравят на Наполеон, който я прокужда обратно в Копе. Там тя остава до края на живота си, като превръща имението си в средище на борбата срещу  наполеоновата империя. В замъка й се събират писатели, политици и интелектуалци от цяла Европа, или както се изразява Стендал, събира се «генералният щаб на европейското обществено мнение» по онова време. Събира се в една Швейцария, която играе ролята на посредник в преодоляването на културните, религиозни, идеологически и дисциплинарни различия. Един по-тесен кръг от този щаб е известен под името Групата от Копе, като най-известни имена в нея са: Бенжамен Констан (Benjamin Constant), Шарл-Виктор дьо Бонщетен (Charles-Victor de Bonstetten), Жан-Шарл Сизмонд дьо Сисмонди (Jean-Charles Sismonde de Sismondi), Гийом дьо Хумболт  (Guillaume de Humboldt), Огуст Вилхелм Шлегел (August Wilhelm Schlegel), Албертин Некер дьо Сосюр (Albertine Necker-de Saussure) и други. Все личности от различна националност, религия, политическа ориентация и естетческо чувство, за които моралът и философията са тези, които обединяват обществото и човечеството и стоят по-високо от различията на интересите.

Най-интересното от творчеството на Мадам дьо Стал е първата й книга «За литературата от гледна точка на връзката й със социалните институции» («De la littеrature consideree dans ses rapports avec les institutions sociales“,1800), в която авторката третира способността за усъвършенстване на обществата и се застъпва за една ангажирана литература. В романа си «Делфин» («Delphine», 1802) Мадам дьо Стал критикува обществото, в което е засилено господството на мъжа над жената; в същото време тя отправя остра критика срещу новия наполеонов режим в неговите морални и социални аспекти. Вторият й роман «Корин» («Corinne», 1807) е подчертано феминистки. «За Германия» („De lAllemagne“1810) е една индиректна критика на Наполеоновата политика, поради което императорът забранява книгата, нарежда да бъдат изгорени всичките й екземпляри, и отнема правото на Мадам дьо Стал да публикува каквото и да било във Франция.  «Десет години изгнание» („Dix annees dexil“), която авторката започва като убийствен памфлет срещу Наполеон, остава недовършена. 

Говорейки за най-характерно швейцарското в творчеството на писателката, Гьоте казва: «Нажежаване на гения под напора на идеи, републиканство и преди всичко проповедническа страст, това е най-типичното женевско при Жермен дьо Стал».

Жан-Антоан Пети-Сен (Jean-Antoane Petit-Senn, 1792-1870), роден в Женева, е интересен със своите блестящи сентенции „Остроумици и Приумици” (”Bluettes et Boutades“), пропити с философия. С остроумна духовитост той осмива недостатъците на жителите на Женева в своя вестник «Фантаск», 1832, който издава в продължение на 4-5 години. Шест години преди това, с група професори, лекари, писатели, търговци - поклонници на литературата и публицисти, Пети-Сен основава или по-скоро възобновява традицията на местния вестник «Журнал дьо Женев» („Journal de Geneve“). Първият му брой излиза на 6 януари 1826 година и продължава и до днес да е един от най-четените вестници в Женева. Отначало вестникът се обявява за либерален и умерен. Но цензурата забранява каквито и да било материали по въпросите на политиката - вътрешна и външна. Вестникът приема това ограничение, но се възползва от изключителната проелинска благосклонност на Женева и започва да публикува купища материали върху войната за независимост на Гърция, която по онова време е в решителен стадий. Макар че вестникът отделя голямо място на литературата, изкуството и науката, той се превръща в, така да се каже, “ръководител на европейското гръкофилство”, на което Женева става оперативен център.

В периода 1815-1830 година, познат под името „Реставрация”, в Швейцария се възтановява консервативния ред от Стария режим на Конфедерация Хелвеция, в която господства аристокрацията. Така страната се връща към една демодирана политическа система, съвършено неотговаряща на условията за развитие, създадени от индустриалната революция. През последвалата 1831 година, известна под името “Регенерация”, реформираните градове влизат в открита битка срещу аристокрацията и се стремят към установяването на демократична система, която да даде по-голяма икономическа и политическа свобода. В този период се изостря съответно и борбата между католици и протестанти. Тогава в протестантска Романска Швейцария се разгръща пиетистко движение, което призовава към еманципация на човешката личност по отношение на църквата. Това религиозно

Възражданe намира израз в творчеството на Александър Вине (Alexandre Vinet, 1797-1847), от Лозана, професор по френска литература и приложна теология. Брошурата му «За зачитане на мненията» («Du respect des opinions“, 1824) e eдин химн на религиозната свобода. В нея той застава на позицията, че ако искреността в религията е дълг, то свободата на съвестта е право, и че последната може да се осъществи чрез свободното вероизповедание. Вине е дълбоко убеден, че свободното вероизповедание може да се осъществи най-добре, когато църквата се освободи от опекунството на държавата. В «Есе върху изразяване на убежденията» («Essais ur la manifestation des convictions“) той пледира за пълна автономия на църквата, за свободна църква.

Независимо от обстоятелството, че произведенията му, пропити с идеите за религиозна и морална свобода, са имали огромно влияние върху съвременниците му, истинската творческа сила на Вине трябва да се търси в чисто литературната му критика, в която първостепенно място заема текста и неговия смисъл. В продължение на 20-годишната си преподавателска дейност той следи отблизо културния живот на Франция и сътрудничи с многобройни статии в швейцарския печат и в парижкия “Семьор” (”Semeur”) - протестантско периодично списание по въпросите на религията, политиката, философията и литературата. Тези статии, събрани в многобройни томове, обхващат един от най-богатите периоди на XIX век, века на процъфтяващия романтизъм във Франция - «Поети от века на Луи XIV» („Poetes du siecle de Louis XIV“) - 5 тома; сборникът  “Меланж” (”Melanges“), Литературна история на Франция от XVIII и XIX век” (”Histoire de la litterature franeaise au XVIII et au XIX siecle“) и други. Като преподавател по литература написва ръководство по литературна критика «Христоматия» („Chrestomatie“) в 3 тома, наречена още «Разговор върху френската литература» („Discours sur la litterature franeaise, 1829-1830″). Използвана е в училищата в кантона Во до 1960 година. Този негов шедьовър съдържа откъси и критични бележки върху писатели и литературни жанрове. Подборът на четивата доказва потребността на Вине от точност и справедливост - характерен белег за неговата критика. Той преценява писателя по-скоро като личност, без да търси да го причислява към някое литературно течение. Вине е дълбоко убеден, че произведението трябва да отразява същността на автора, който е длъжен да има нравствени убеждения и цели. Нравствен роман или нравствена поема за него означава нравствен писател. Критиката му е безкористна и носи дълбокото чувство за справедливост, лоялност, искреност. Със своята етичност и сериозност той е един от най-изтъкнатите представители на Романска протестантска Швейцария. Въпреки че някои критици не споделят религиозните убеждения на Вине, те говорят за него с уважение. Считат го за най-крупната фигура на протестантизма в XIX век в кантона Во, а неговата «Пасторална теология» («Theologie pastorale“) е била задължително четиво за всички студенти по теология до 1966 година.

Той е и най-забележителният писател, който Романска Швейцария е създала след Русо и Мадам дьо Стал. Благодарение на него Лозана става един от главните религиозни и литературни центрове на романския протестантизъм. Докато в академиите на Женева и Нюшател духовната енергия е впрегната в положителните науки, Лозана става средище на проучвания в областта на литературата и естетиката.

Вине е и поет. Стиховете му са главно с религиозна и патриотична тематика. Поезията за него е вътрешна потребност, която той задоволява само в най-тежките мигове от живота си. По-скоро неговите многобройни идеи и страстта, с която се мъчи да докаже съществуването на един духовен и морален идеал, правят от него поет на мисълта, морала и религиозното чувство. Критиката смята, че може би никога преди Вине протестантският дух не се е приближавал така много до лиризма.

Въпреки различията между отделните кантони, от които се състои Федерация Швейцария, в периода 1815-1848 интелектуалният елит постепенно осъзнава и дава израз и на националната си, а не само на кантоналната си принадлежност. Това се чувства особено при

Рoдолф Тьопфер (Rodolphe Topffer, 1799-1846), роден в Женева, създател на комикса като жанр. Неговите серии карикатури, придружени от кратък текст, са интересно явление в швейцарската литература. Те се създават съвсем случайно докато Тьопфер надзирава учениците си в създадения от него пансион и по навик нахвърля някои карикатури. С вкуса си към хибридни разкази, той създава едно полиморфно изкуство, което разказва по очудващо модерен начин за противоречията на епохата, в която е създадено. Истинска находка в романската литература са албумите му «Господин Жьбо» («Monsieur Jabot“), “Господин Крепен” („Monsieur Crepin“), “Господин Старото-Дърво” („Monsieur Vieux-Bois“), “Господин Пенсил” („Monsieur Pencil“) и “Пътувания и приключения на доктор Фестус”(”Voyages et aventures du docteur Festus“), в които се осмива педантизма, претенциите на глупците, самоизтъкващата се добродетел. Тьопфер обръща специално внимание на физиономията в карикатурите си: тя остава с постоянни черти, но с различно изражение според една или друга обрисувана ситуация. Именно тези различни изражения правят героите специфиично “тьопферски” и изключително живи.

Тьопфер е от немски произход, но е известен в Швейцария като “нашият Тьопфер”, защото през целия живот изцяло е принадлежал на Швейцария и на Женева, където му е издигнат паметник.

Литературата на  Романска Швейцария през XIX век не остава чужда и на романтизма. Тук той е типичен  с връщане към родната земя, местните традиции и пейзажи, към един идеал за съвършенство и красота. Основната й доминанта е скръб и меланхолия по напразно преследвана химера за щастие и слава, по някакъв вечно недостижим идеал. Заслугата й е, че възпява местния пейзаж и традиции, като черпи вдъхновение от народния гений и в това отношение специално се явява продължител на литературното течение хелветизъм от XVIII век.

Жюст Оливие (Juste Olivier, 1807-1876), роден в кантона Во, е един от изтъкнатите поети-романтици на Романска Швейцария. Завършва теология в Академията в Лозана, където по-късно става професор по история. Заедно с жена си, Каролин Рюше (Caroline Ruchet, 1803-1879), също писателка, превръщат жилището си в литературен салон, където продължават традицията на списанието Швейцарско списание” (”Revue suisse“, 1843).

Жюст Оливие е прототипът на романския писател, въплъщението на «родния дух». «Кантонът Во» („Le Canton de Vaud“,1837) е най-забележителната му творба на поет-историк. Поетът е първият романтик, който се обръща към националното богатство на легендите, народните традиции и обичаи, както и към историята на страната, с което цялото му творчество става важен етап в оформянето на идентичността на Романска Швейцария. Ярък пример в това отношение са неговите “Швейцарски поеми” (”Poemes suisses“, 1830). Чрез тях той, както и много други творци след него в тази епоха, опитва да интегрира народа в литературата. Заедно с това поезията му е изпъстрена с очарователните пейзажи на Алпите и на бреговете на Женевското езеро. Стиховете му са патриотични, изпълнени с исторически образи, а техния ритъм е специално търсен, за да въздейства по-силно. В стихосбирката му “Марионетки” (”Marionnettes“) например, игривият ритъм на стиха контрастира с темата за нерадостните човешки съдби.

Между най-хубавите му творби са елегиите, баладите и романсите в стихосбирките “Далечни песни” („Chansons lointaines“)  и  “Вечерни песни” („Chansons du soir“, 1867). В тях доминира романтичното присъствие на природата.

Жак-Ембер Галоа(Jacques-Imbert Galloix, 1807-1828), роден в Женева, написва на 20-годишна възраст малка стихосбирка “Стихове” („Poesies, 1834), която съдържа един от най-неоспоримите, искрени и съвършени строфи на романската поезия. Страдал е от дете от нервни тикове и този физически недъг е направил поезията му особено проникновена. Умира 21-годишен, като оставя след себе си една меланхолична поезия на примирен със съдбата си певец, особено високо оценена от Виктор Юго.

Интересен автор сред романтиците е също Шарл Дидие (Charles Didier, 1806-1864), роден в Женева. Първите му стихосбирки, и по-специално “Хелветската арфа” (”La Harpe helvetique“, 1825) и „Хелветски мелодии” (”Melodies helvetiques“, 1828) възпяват националната история. Този интерес към родната земя се чувства в цялото му творчество. Но това, което е най-същественото у Дидие, е влечението му към пътешествия. Той прекосява Средна Европа, Германия, Северна Америка и Арабските страни, плод на което са “Римско село” (”La campagne romaine“, 1842), най-хубавото от неговите произведения, както и разказите “Една година в Испания” (”Une annee en Espagne“, 1837), “Нощи в Кайро”  („Nuits du Caire“, 1860), а също и романите му “Подземен Рим” („Rome Souterraine“, 1833), “Шавоне” („Chavornay“, 1838) и други. Всички тези творби съчетават интереса на автора към историята, далечните хоризонти и непознатите страни, както и към уединение.

Етиен Еги (Etienne Eggis, 1830-1867), от Фрибург, публикува първата си стихосбирка „В разговор с Луната” (”En causant avec la lune“) през  1851 година, а  през 1853 година “Пътуване в страната на сърцето” („Voyage au pays du coeur“). Еги е типичен представител на бохемите в тази епоха. Той живее ден за ден и търси да удави неудовлетвореността си в алкохола, което става причина за ранната му смърт. Стиховете му са изключително лирични и изразяват отчаянието от похабения му живот.

Заслужава внимание и Алис дьо Шамбрие (Alice de Chambrier, 1861-1882), починала на 21-годишна възраст. Тя започва да пише още

17-годишна, а творбите й се публикуват посмъртно. Стихосбирката й «В отвъдното» («Au-dela“, 1883) е имала изключителен успех в Романска Швейцария - 7 издания в 8000 екземпляра. С изящен стил, поетесата създава задушевна интимна атмосфера в стиховете си, в която драматургията е изградена на контраста между действителност и идеал.

Фредерик Монерон (Fr?d?ric Monneron, 1813-1837), роден в кантона Во, е известен със “Стихове за Алпите” (”Poemes des Alpes“). В тях той бяга от прозата на ежедневието и търси сред заснежените върхове единство между душата на човека и природата. Възпяването на Алпите при него е вид молитва или благодарност към Бога, съчетана с метафизични въпроси. Монерон е обсебен от чувството за смъртта. Земният живот представлява за него мъчително прекъсване на духовния живот и оттам идва трагичната борба във вътрешния му мир, която го довежда до самоубийство още по време на следването му.

Албер Ришар (Albert Richard, 1801-1881), от Орб (кантона Во), е възкресил славното минало на Швейцария, прославяйки историята й. В стиховете му се развихрят битки, дрънчат алебарди, възправят се славни национални герои, чиято храброст и себеотрицание трябва да служат за пример в съвремието. Началото на поемата “Ранен от Сен Жак”(”Blesse de Saint-Jacques“) и много страници от поемата “Мора” („Morat“) се считат за епопея на Швейцария, както впрочем и сборното томче «Хелветски поеми» («Poemes helvetiques, 1882), издадено посмъртно, които са дело на патриот.

Рюшар е против изискания стил, против съвършената форма на класическия стих и хармоничния му ритъм. Неговата поезия е вик, изтръгнат от сърцето; тя е изява на едно искрено чувство.

Анри Бланвале (Henri Blanvalet, 1811-1870), роден в Женева, е романтик с жив и цветист стих. По-голямата част от живота си прекарва в чужбина като възпитател, за да препечели насъщния хляб. Това еднообразно и безперспективно съществувание помрачава характера му. Несполуките и разочарованията му го навеждат на размисли върху вечната неправда и неумолимата съдба. В неговата «Пълна стихосбирка» („Poesies completes“1879), издадена посмъртно, са събрани също сатиричните му стихове .

Йожен Рамбер (Eugene Rambert, 1830-1886), от кантона Во, е особено запленен от планината. Един от основателите на Швейцарския алпийски клуб през 1863 година, самият той алпинист, Рамбер е известен със сборника си “Швейцарски Алпи” (”Les Alpes Suisses“, 1866), в 6 тома. Той представлява вид енциклопедия на алпийския свят, в която се съчетават описания, легенди, научни статии и анализи.

Адолф Пикте (Adolph Pictet, 1799-1875), син на Шарл Пикте дьо Рошмон, един от основателите на списанието “Британска библиотека” (”Bibliotheque britanique”), сътрудничи активно в литературните страници на списанието, преименувано след смъртта на баща му в „Универсална библиотека” (”Bibliotheque universelle”).  Излизало е до 1836 година. Професор по естетика и история на съвременните литератури в Женевската академия, Пикте е преди всичко известен с проучванията си в областта на лингвистиката и сравнителната граматика на индоевропейските езици. Най-известната му творба «Индоевропейските корени или първите арийци» („Les Origines indo-europeennes ou les Aryas primitifs” 1859-1863) e плод на непрекъснати изследвания и представя автора като учен, който споделя интересите на европейските си колеги в епохата на европейския романтизъм.

Марк Моние (Marc Monnier, 1829-1885), роден във Флоренция, швейцарец по майчина линия, и французин по бащина, работи като професор по сравнителна литература в Женевската Академия. Той започва литературната си кариера като поет. Особено интересен е сборникът му  «Марионетен театър» («Theatre des marionnettes“), в който са обрисувани с тънко чувство за хумор невидимите конци, които движат човешките марионетки в онази епоха, богата на прояви на шовинизъм, вечни дипломатически битки, неспазвани договори и т.н.

Моние е убеден, че културата е тази, която ще сближи народите. В тази насока са преводите му на Гьоте и Аристотел, статиите и есетата му. Забележителни сред тях са: “Дали Италия е страна на мъртъвците?” („LItalie, est-elle la terre des morts?”),“Женева и нейните поети” („Geneve et ses poetes“), както и “Обща история на съвременната литература” („Histoire generale de la litterature moderne“),недовършена, в която той разглежда въпроса за европейските литератури, тяхното развитие и взаимодействие.

Интересна фигура на литературния хоризонт е също Анри Фредерик Амиел (Henri Fr?d?ric Amiel, 1821-1881), от Женева,  родоначалникът на интимния дневник в литературата на Романска Швейцария. Едноименното му произведение «Интимен дневник» («Journal intime“, 1847-1881), над което работи 34 години (17 хиляди страници) до края на живота си, е едно непрекъснато взиране във вътрешното “аз”. То представлява изповед, патетична драма на човек, който описва душевното си състояние, разкъсван от противоречия, които няма сили да разреши.

Филип Годе (Philippe Godet, 1850-1922), от Нюшател, оставя името си в литературата на Романска Швейцария като критик. Многобройните му статии върху романските писатели, живеещи в Швейцария и във Франция, се публикуват в редица списания, които също изобилстват в онази епоха (все с цел да утвърдят националната идентичност на страната): “Универсална библиотека”(„Bibliotheque universelle“), “Литературна седмица” („La Semaine litteraire“), „В романския дом” („Au foyer romand“),  “Женевски вестник” („Journal de Geneve“), “Вестник за дебати” („Journal des Debats“). Забележителни са книгите му: “Проучвания и разговори” („Etudes et causeries“),”Литературната история на Френска Швейцария”,1890 („Histoire litteraire de la Suisse franeaise“),”Мадам дьо Шариер и приятелите й”, 1906 („Madame de Charriere et ses amis“).

Филип Годе държи романската литература да се отличава със свои специфични черти, да е носител на протестантската традиция и да е вярна на “местния гений”.

Едуард Род (Edouard Rod, 1857-1910), от кантона Во, завършва литература в Лозанската академия, живее и работи в Париж от 1879 година. Първите му романи са в духа на натурализма по примера на Зола. След това обаче се отдава на психологическия роман - “Надпревара в смъртта” („La course e la mort“,1885), “Смисълът на живота” („Le Sens de la vie“, 1889). Едва с романа си «Трите сърца» («Les Trois Coeurs“, 1890) авторът се опитва да създаде нов тип роман, в който да съчетае изразните средства на прозата, музиката и изобразителното изкуство, като слага акцента върху самонаблюдението и загадъчността на човешкото същество. Той нарича своя маниер на писане “интуитивизъм”, но остава негов единствен представител без последователи. Най-ценното в творчеството му са пестеливите стилни средства и подробното описание на вътрешната трагедия, на конфликта, възникнал между страстите и угризенията на протестантската вяра. Не може да се отрече и умението му изкусно да изгради интригата в романите си.

Самуел Корню (Samuel Cornut, 1861-1918 ), от кантона Во, се установява да живее в Париж от 1887 до 1916 година. Първата му проява на литературната сцена е неговата Декларация, озаглавена “Поглед към планината” (”Regards vers la montagne“, 1895), в която излага мнението си какъв трябва да бъде романа в Романска Швейцария. Според него той трябва да съчетава вътрешния и външен свят на човека, т.е. протестантския дух и моралните добродетели с външния блясък, присъщ на католицизма. Само така може да се говори за «истински европейски роман». С тези свои разбирания Корню се представя като един Дон Кихот, който търси, без да може да намери. Точно както и героят му в романа «Неспокойният» („LInquiet“, 1900), който се лута между два свята - този на действителността и този на мечтанията. В романа си “Тромпетът на Маренго” )”La Trompette de Marengo“, 1908), получил литературната награда «Рамбер» в 1909 година, той избира историческа тематика, стигайки до заключението, че историята може би също е благоприятна почва, за да се напише «истински европейски роман» в смисъла, който той изтъква в Декларацията си.

Заслужава да се спомене и представителя на символизма в Романска Швейцария през XIX век - Луи Дюшозал (Louis Duchosal, 1862-1901). Прикован от 16-годишна възраст на легло от неизлечима болест, неговото физическо съществуване прилича на дълга агония. Затова пък е водил интензивен духовен живот,  плод на който са стихосбирките “Книгата на Тюле” (”Le livre de Thule“, 1891) и «Златната вейка» («Le Rameau dor“, 1894). В тях най-характерни са несъзвучния хумор и горчивина, близки до пародията, на фона на прекършени пориви. От там и постоянното метафорично присъствие на птицата в стиховете му («Духът ми е клетка, в която умира черната птица», Из «Книгата на Тюле»).