НЕДЕЛНА ЗАКУСКА

Юлия Момчилова

Кой казва, че вече нямало феи? Това не е вярно! Ще ти разкажа какво ми се случи един път… вчера или оня ден. Май че беше миналата неделя. Тъкмо закусвах, когато изведнъж се появи една - рошава, със синьо-червена коса и зелен нос. Седи на масата, размахва безгрижните си крака и любопитно ме гледа как ям.
- Не клати масата! - я помолих. - Млякото ми ще се разлее.
Тя се разсмя и започна да клати още по-силно масата.
- Твоята чаша с мляко не е никаква чаша с мляко - каза тя, - а е вълшебно бяло езеро. Фю-ю-ю-ю, фю-ю-ю-ю! Сега идва вятърът, духа… образуват се млечни вълни. Надигат се, люлеят се насам-натам…. Хоп! Изскокват от чашата. Пръскат всичко наоколо с бели струи. По покривката потича млечна рекичка.
- Ах ти, пакостнице! - извиках аз.
Знам, че не е учтиво да се крещи на някого, но нейната игра с моята чаша много ме ядоса. Феята ме погледна сърдито и нацупи устни:
- Защо ме прекъсваш? Първо, погледни - в чашата ти вече няма никакво мляко. Второ, какво е това възпитано хранене? Защо си измил ръцете си?
Аз казах:
- Мама така ме научи.
- Тя не те възпитава правилно! - възмути се феята и посегна с изцапаните си пръсти към кифлата ми. - Тази кифла е много голяма за тебе, сам не можеш да я изядеш!
- Заповядай, хапни си! - поканих я любезно.
Тя веднага отдръпна ръката си и каза:
- Щом ме каниш толкова любезно, ще ти откажа. На мене ми харесва да си взема нещо, без да ми го дават.
Ех, че чудачка! Продължих да закусвам, а тя започна да нервничи:
- Какво безобразие! Толкова възпитано се храниш, че ме е срам да те гледам! Хайде де, млясни поне веднъж! Не знаеш ли как се мляска? Ей сега ще ти покажа!
Отхапа едно голямо парче от кифлата ми, натъпка устата си с него така, че бузите й се издуха и започна да дъвче шумно: мляс-мляс-мляс. Погледна ме гордо и попита:
- Харесва ли ти?
- Не! - казах.
Тя започна да мляска още по-силно и пак попита:
- А сега? … Ако ме харесаш, ще те превърна в хубаво жълто патенце, да се плискаш и да се жабуриш в млечната рекичка.
Звуците, които издаваше никак не ми харесваха, но много ми се прииска да ме превърне в хубаво жълто патенце, затова й казах:
- Хайде, превърни ме!
И тя ме превърна.
Тръгнах да се разхождам по брега на чудното млечно езеро, после нагазих в млечната рекичка, а рибите, които плуваха вътре, ми казаха:
- Не слушай тази фея! Тя не е от добрите!
Обаче аз не ги послушах и се жабурих в млякото весело и доволно. Феята също влезе в бялата рекичка и започнахме да си играем с нея на пръсканица. След като ме опръска хубаво, тя ми обърна гръб и загриза кифлата ми. Усетих големия й апетит и голямата й лакомия и се разтревожих:
- Да не изядеш цялата кифла?
- О, не се тревожи! - изкикоти се тя. - Патетата не обичат кифли. Дори и да изям цялата, на тебе ще ти е все едно.
- Не ми е все едно! - викнах. - И аз искам кифла!
- Погледни колко много трохи останаха! - засмя се тя и раздуха трохите по цялата маса, че и по пода.
Започнах да ги гълтам бързо и шумно, защото лакомията й беше заразителна. Чувах с какво мляскане поглъщам трохите и си мислех: „Дано да не дойде мама!”
В това време феята си извълшебства един фотоапарат и започна да ме снима.
- Браво! Браво! Мляскаш чудесно! Ще ти направя една хубава снимка и ще я изпратя за спомен на майка ти. Ще окача една и на таблото в детската градина - учителката да те показва за пример на другите деца.
И тогава… уж бях пухкаво жълто патенце, което се жабури весело в млечната рекичка, уж бях малко безгрижно патенце, на което червените крачета оставят мокри петна по чистата покривка на масата, а изведнъж се ядосах страшно. Ядосах се, защото си представих как моята патешка снимка виси в детската градина, а другарчетата ми я гледат и пеят:

Пие патето водичка
от пенливата рекичка.
Уж възпитано и умно,
а пък сърба шумно.
Жабите се засрамиха,
вдън вода се изпокриха,
а пък патето нехае -
сърба както знае!
Рибите се засрамиха
и от срам се изчервиха,
а пък патето нехае -
сърба… и това е!
Сърба шумно, жабури се.
Пате, засрами се!

- Не искам повече да бъда пате! - креснах ядосано на феята. - Направи ме пак дете!
- Нямам намерение да пилея вълшебническата си дарба за твоите капризи! - заяви тя и изведнъж изчезна.
Перушината ми настръхна от страх. Завинаги ли ще остана пате? Започнах да плача силно и отчаяно.
Тогава вратата се отвори и в стаята ми влезе най-прекрасната, най-усмихнатата фея на света. Тя ме взе на ръце и светлината на очите й ме окъпа с ласкава нежност и обич.
- Успокой се! - целуна ме тя. - Играта свърши! Ти вече не си пате! Ти си моето хубаво малко дете.
Отворих добре мокрите си очи и видях отблизо лицето й. Сърцето ми изведнъж се разтуптя радостно. Добрата фея беше МАМА!