МИГЪТ Е МОЙ ДОМ

Димитър Ценов

МИГЪТ Е МОЙ ДОМ

С врати от синева и ключ от вятър
във стаите на свойте дни нощувам.
И като циганка поли размятала,
вън есента по жълта жар танцува.

Прозорци са ми изгрева и залеза,
които все отварям и затварям.
Дърво наднича от скорци запалено
в сафари кърпено с конец от пара.

Пред войнството на мравешката армия
не съм ли сам незакъсняващ прицел?
И аз разбирам, че животът дар ми е
като животът на помилван рицар.

До болка знам, че всякакво излишество
отнема от съня и от покоя.
Изпитвам пълнота, че нямам нищо
и само сянката на любовта е моя.

Личат в душата стъпки като в глина,
но ключът под вратата пак оставям.
Това е всичкото, което имам -
мигът е мой дом, който обитавам.


ПРАСКОВАТА

Със цветове дърветата ме виждат
и съзерцанието е взаимно,
а върху пръстите ми лъх приижда
съвсем като докосване интимно.

Сродени сме със пръст, сълза и пламък
под напора на вятър уязвими,
че струва ми се след минута няма
дървото ще ме назове на име.

А прасковата тази нощ е разцъфтяла
и кани ме на светещата сватба.
Животът е една въздишка бяла -
цъфтеж, след туй секачът спуска брадва.

Ще се заслушам в глухата безкрайност
подпрял се този миг на свойта сянка.
Седефена луна ще бъде разлюляна
като езика на вселенската камбана.

Ще ме заключи катинара на безмълвието
със ключ от звезден месинг
и ще проскърца къщата със дървояди пълна
на този свят от пролети и есени.

Забравата ще дойде с кипарисова одежда
от думите завинаги да ни отучи
и моят глас като росата ще се сцежда
върху тревата на мълчание беззвучно.

А нейде в сребърни игли слънцето ще вдява
конец от злато и елмаз усукан с бриза,
платното на реката то ще разкроява
и ще ушива водната ми риза.

А прасковата пак ще бъде разцъфтяла
с воали, шепот и ухания обзета…
Като момиче сватбено и бяло
женихът свой ще тръгне да дири във небето.


ГОВОР НА ЗЕМЯТА

Необяснима упорита памет
свързва вчера с утрешните дни.
И в наниза им на тревите пламнали
човек с мига ще се уподоби.

Земята като ябълка узряла
ще капне във нозете на нощта
и като лампа ще засвети бяла
със тайнствата, приспани във пръстта.

Земята много истини е скрила
зад своята ръждясала врата.
Разбирам откъде е взела сила,
щом болката превръща във цветя.

И осъзнала вечното си чудо,
побратимява мъртвия със жив.
Тя знае ясно - всяка пеперуда
е нечий дъх излитнал в свода сив.

В говоренето дълго на водата
все различавам думи, дъх снове.
Така сме свързани и от земята
долавям аз познати гласове.