ТЕЖЪК ЦВЯТ

Владимир Луков

ТЕЖЪК ЦВЯТ

От кестените пада тежък цвят
ведно с дъжда от облака провиснал
подобно тъмна, непонятна мисъл,
обсебваща душата на хлапак…

Хлапакът в мен? - клонящият към залез,
от много изгреви събуждан и сразен
от сини ветрове и ветрове разюздани -
хлапакът в моя непокорен ден.

Но виждам - пада, пада тежък цвят
подобно клепки на старица бедна,
очакваща вечерята последна
и първата за своя вечен свят…

Ведно с дъжда цветът е непонятен
и тежък като този мой въпрос -
дали съм аз във зрелостта си златна,
или съм аз в хлапака гол и бос?…


ПЪТ

Несигурност струи отвсякъде,
а ти безукорно минаваш…
Кога със стъпки на дете,
кога без стъпки - отминаваш.

На пейката в самия залез
облегната е седнал старец.
Той сякаш че във влак пътува
във глуха линия отправен.

И аз до него там присядам
и непринудено си спомням,
че няма накъде да бягам
далеч от слънчевия поглед.

Но спомням си и туй - пътувам
отвъд пределите си вече
тъй както Слънцето… Нахлува
с лъчите си в пространства вечни…


ЕЗЕРО

Светлее кърваво по залез
като око на заяк бял,
излегнат някъде на завет
под гънката на снежен шал.

Над него и снегът, захласнат
по залеза, сега блести
с искрици алени и расне
скреж във въздуха…
                             Лети
и той във аленочервено
ведно със сетните лъчи
на Слънцето, което лее
кръв във хладните води.

Там ято патици на завет
твори неземна тишина…
И в гледката ми се явява
оголена до кръв Душа…


СЛУКА

Три патици диви от изток долитат…
Слънцето горе догонват и вече
зад мен е реката, пред мен е цевта
и кръвта на ръката ми, дебнеща.

Най-после в мига и в мерника остър
до точка се свива пространството…
И птиците в него. С безупречна точност
очакват изстрел безжалостен.

Но в същия миг и Слънцето пламва -
взривява окото ми с блясък…
И ето, уцелен, мигът се разпада
на всички страни като размисъл.

Нахлу и пространството в своята прелест
с три патици живи в Небето…
Жив съм и аз, макар и прострелян
с най-точният изстрел в сърцето.


ГЪРБОМ

С гръб към Земята, с очи към Небето
гледката пада в душата…
Няма във нея ни помен от мисъл,
нито от чувство познато.

Облак самотен само надвисва -
дипли, раздипля лазура…
И се разкрива далечен и близък
в гръм, предвещаващ буря.

Той ли ме гледа! Аз ли го гледам!
(Ех, какъв си красавец!)
Тъмен отдолу, сив по средата,
отгоре бял като старец.

Слънцето скрито - явно му дава
своята златна корона…
И увенчава с лъчи на прослава
този неясен говор…


МЪЛНИЯ

Светва, просветва далечна и няма….
Няма и намек за говор.
Под озвездените тъмни пространства
тя умълчава простора…

Някой някъде може би вижда
как от нейното гърло отвъдно
всичко стаено в думи и мисъл
никога няма да гръмне.

Само просветва като в просъница
и се разкрива в душата…
Неуловима и неукротима
мълния на Светлината.


ВЕЧЕРНИК

Слиза привечер като хлапак
откъм билото на Планината…
И като чувство в юнския злак
пълни със себе си Долината…

Всичко у него е толкова лесно,
колкото лесно е да повтаряш -
слава, Господи, слава небесни
птици, хора и ангели…

Как го прави?… И да го питаш,
няма как да ти каже…
Както и ти не можеш да кажеш
в своите мисли как влизаш.


КОНЧЕ

Другото име си ти на Безкрая,
който се стеле у мене…
И съм му граница, ако желая
мигом да те възседна.

Тогава лъчите на яркото Слънце
са като писта за двама…
И няма пространства и бездни,
в които да не осъмваме с радост.

Само поглеждам и вече те имам
тъй както те има Сервантес -
както и ти се саморазкриваш
в устрема на Александър…


ЦУНАМИ

Оцелелите разкази странни разказват…
Как вълната дошла отначало.
Как кротко идвала тя отдалече,
как нямало бегли изгледи даже
да се срине върху им привечер
с толкова мощ неизречена…

(Всички говорят това отначало
като Вълната единодушни…)

После картината за извисените
ставала сюрреалистична…

Морето излизало из от себе си
с девета симфония на Бетховен…

И поглъщало с възгласа на Руми:
“О, чудо! Чувствам, морето е в мен!”…

(Ала за всеки един поотделно
започвал водоворътежът…)

“Не мислех за нищо - каза момчето -
и нищо от себе си не придавах…
Накъдето и както усещах Вълната,
натам без остатък бях Нея…

После яви се дърво и станах Дърво
горе, в короната му, на Слънце…
Тогава ми текна мисъл за мама…
За Мама трябва аз да живея!…”

“Мъжа си загубих и две от децата…
И както се носех насам и натам
сред трупове хорски и хорски отпадъци,
погледнах неистово горе, в Небето,
но вместо проклятие, текна ми мисъл -
за Детето си, третото, аз да съм жива
и че трябва сама да преборя Водата… -
каза жената и горко заплака,
а после през сълзи се усмихна на себе си
и на Съдбата…

“Държах момчето си горе, на въздух,
а водовъртежът засмукваше в себе си мене…
Тогава реших - синът ми!… Синът ми -
нека живее според съдбата си…
И аз според своята…
И го пуснах…
И до днеска не мога да се преборя
с водовъртежа… жестокият… в себе си… -
каза Бащата и някак неволно
в нищото сякаш се вгледа
и после добави:
- Защо ли тази мисъл тогава
ми текна… не зная…”

Докато слушах сам и напрегнато
тези разкази живи на Оцелелите,
и в мен внезапно (за тях ли, за мен ли!)
връхлетя ме нечувано още цунами…
И хлътнах направо в тъмните му видения
без помен от мисъл за оцеляване…

(Макар да ми теква да кажа неволно -
тава сила е милостта Божия!…)